Производството е по чл. 288 ГПК вр. чл. 295 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Барс 21“ ООД, [населено място] срещу решение № 260208 от 30. 07. 2021 г. по в. т. д. № 546/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, I търговски състав, с което е потвърдено решение № 346 от 14. 06. 2018 г. по т. д. № 548/2017 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Термо проект комерсиал“ ООД иск за заплащане на сумата от 83 737, 95 лв., представляваща стойността на изработените вещи по етап І от договора от 26. 06. 2009 г. Ч. А - анкерни устройства - 39 кг, 14 бр. на стойност 1176 лв., арматура за фундаменти - 540 кг на стойност 523, 80 лв., арматура за ивични основи - 2410 кг на стойност 2337, 70 лв., арматура за колонни греди, стълби и площадки - 1460 кг на стойност 1416, 20 лв., Ч. М конструкция - доставка на метални и скрепителни елементи - 47445, 50 кг на стойност 49 817, 25 лв., изработка на метална конструкция, грундиране с ПФ 02 и боядисване с алкидна боя ПФ 06 двукратно – 47 913 кг на стойност 28467 лв., ведно със законната лихва считано от предявяване на исковата молба – 31. 08. 2017 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално – неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът твърди, че е отстранил констатираните в отменителното решение на ВКС нередовности на исковата молба по отношение на предявените главен и евентуален искове. Въпреки това в обжалваното решение въззивният съд се произнесъл единствено по евентуалната претенция. Сочи, че решаващият състав на въззивния съд е квалифицирал предявения евентуален иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД, като е посочил, че се касае до обезщетение за погинали вещи, докато ищецът претендирал заплащането на стойността на вещите. В жалбата са изложени съображения, че с влязло в сила решение по т. д. № 572/2012 г. на Пловдивски окръжен съд било установено, че процесните вещи са изработени от ответното дружество по възлагане от ищеца преди прекратяването на съществуващата между тях договорна връзка, като възложителят бил осъден да доплати възнаграждение за изработката в размер на 36 485, 14 лв. Поради това следвало да се приеме, че единствен собственик на процесните вещи е ищецът по настоящото дело и стойността на изчезналите вещи да се определи към момента на влизане в сила на посоченото решение /29. 05. 2014 г./, доколкото едва от този момент се приемало, че договорът на страните е прекратен. Касаторът излага доводи за недобросъвестност на ответника от посочения момент и съответно за дължимост на равностойността на вещите, така както е определена в цитираното решение - 100 485, 14 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил института на погасителната давност. Касаторът прави искане за отмяна на въззивното решение.

Касационният жалбоподател основава допускането на касационното обжалване на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. Твърди, че въззивното решение е недопустимо, във връзка, с което въвежда въпроса „Допустимо ли е решението, което е постановено по непредявен иск?“ Позовава се на противоречие с практика на ВС и ВКС – ППВС № 6/1979 г., Тълкувателно решение № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по т. д. № 363/2010 г., II т. о., т. д. № 118/2010 г., II т. о., т. д. № 417/2009 г., гр. д. № 3693/2015 г., III г. о., гр. д. 658/2011 г., III г. о., гр. д. № 127/2010 г., IV г. о. и гр. д. № 92/2009 г., IV гр. о. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя и следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото да се съобрази с указанията, дадени от ВКС в отменителното му решение?; 2. Кой е моментът, към който следва да се определи размерът на обезщетението по чл. 57, ал. 2 ЗЗД, при подлежаща на връщане на отпаднало основание вещ, определена, индивидуализирана и конкретизирана с влязло в сила съдебно решение, която е погинала, отчуждена или е изразходвана от ответната страна, как следва да се определи стойността на това, от което се е възползвал ответникът по иск с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД и коя е релевантната база за определяне на компенсаторното обезщетение по чл. 57, ал. 2 ЗЗД?; 3. Към кой момент възниква правото на страна по прекратен договор да предяви искова претенция по чл. 57, ал. 2 ЗЗД с оглед преценката за изтичане на давностните срокове?“. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в отклонение от практиката на ВКС, като посочва: по въпроса по т. 1 – решения по гр. д. № 632/2011 г., І г. о., гр. д. № 1315/2010 г., ІV г. о., гр. д. № 1935/2009 г., І г. о., т. д. № 519/2007 г., ІІ т. о., т. д. № 25/2013 г., ІІ т. о. и гр. д. № 2796/2014 г., І г. о., по въпроса по т. 2 - решения по гр. д. № 5214/2013 г., IV г. о., гр. д. № 3722/2017 г., IV г. о. и гр. д. № 498/2018 г., ІII г. о., по въпроса по т. 3 – ППВС № 1/1979 г., решения по т. д. № 3568/2013 г., I т. о., гр. д. № 5214/2013 г., IV г. о., гр. д. № 1610/2009 г., I г. о. и определение по гр. д. № 888/2009 г., III г. о. Основанието за достъп по касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът въвежда само бланкетно. Поддържа, че въззивният акт е очевидно неправилен.

Ответникът по касационната жалба „Термо проект комерсиал“ ООД, [населено място], Пловдивска област е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, прие следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

Пловдивският апелативен съд се е произнесъл на основание чл. 294, ал. 1 ГПК след обезсилване от касационната инстанция на решение № 357 от 11. 12. 2018 г. по в. т. д. № 530/2018 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваната част, с която след частична отмяна на решение по т. д. № 548/2017 г. на Пловдивски окръжен съд е уважен искът на „Барс 21“ ООД срещу „Термо проект комерсиал“ ООД по чл. 57, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 83 737, 95 лв. - паричната равностойност на описани в решението движими вещи, изработени по договор за СМР от 26. 06. 2009 г. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на главния иск за предаване на движимите вещи, както и за отхвърляне на евентуалния иск за сумата над 83 737, 95 лв. въззивното решение по в. т. д. № 530/2018 г. на Пловдивски апелативен съд е влязло в сила.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че няма спор между страните, че между тях е съществувало облигационно правоотношение с източник договор от 26. 06. 2009 г., по който ищецът е възложител, а ответникът - изпълнител на СМР; в изпълнение на поетите от него задължения изпълнителят по договора е изработил следните вещи по етап І от договора – Ч. А - анкерни устройства – 39 кг, 14 бр., арматура за фундаменти – 540 кг, арматура за ивични основи – 2410 кг, арматура за колонни греди, стълби и площадки - 1460кг, Ч. М конструкция – доставка на метални и скрепителни елементи – 47445, 50 кг, изработка на метална конструкция, грундиране с ПФ 02 и боядисване с алкидна боя ПФ 06 двукратно – 47 913 кг. Посочил е, че с влязло в сила решение по т. д. № 572/2012 г. на Пловдивския окръжен съд възложителят е бил осъден да заплати възнаграждение за изпълнените, но незаплатени СМР и неустойка по чл. 28, ал. 2 от договора, като в решението било прието, че договорът е прекратен едностранно от възложителя с изпратеното от него писмо от 12. 10. 2011 г. Изтъкнал е, че липсва спор между страните, че изработеното не е получено от възложителя, а е останало в държане на изпълнителя. Въз основа на събраните по делото свидетелски показания и заключение на техническа експертиза съдът е установил, че: конструкцията е била изработена в края на 2009 г. и е складирана в площта на производствената база на изпълнителя, готова за монтаж; през 2015 г. е била изнесена извън производствения терен и не била вдигната от възложителя; голяма част от изработените вещи, по-конкретно анкерните устройства са погинали, а констатираните като налични вещи не са в състояние, годно за използването им по предназначение, а именно влагането им в строеж на сграда, тъй като не биха понесли съответните експлоатационни натоварвания, нито е целесъобразно тяхното поправяне.

При така установените факти въззивният съд е счел, че с обвързваща страните сила на пресъдено нещо на цитираното съдебно решение е установено, че по сключения договор от 26. 06. 2009 г. по възлагане на ищеца ответникът е изработил индивидуализираните движими вещи, като след уведомяването му с писмо от 6. 10. 2011 г. за ищеца - възложител по договора е възникнало правото и задължението по чл. 264 ЗЗД да приеме изработеното, което той не е сторил и е отправил насрещно изявление за прекратяване на договорната връзка. Въззивният съд е приел, че забавата на ищеца да получи движимите вещи, изработени по договора, осуетява прехвърлянето на собствеността върху тях – чл. 24, ал. 2 ЗЗД и освобождава изпълнителя от грижата да пази същите до обема, дължим като недобросъвестен влогодател по чл. 255, ал. 2 ЗЗД. Изтъкнал е, че дори и да се приеме, че правото на собственост върху вещите е придобито от ищеца от момента на изработването им, то притезанието за тяхното получаване е възникнало в момента, в който той е уведомен за това, а именно с писмото от 06. 10. 2011 г., от който момент тече и петгодишният давностен срок за предявяване на иска по чл. 110 ЗЗД, който в случая е предявен на 31. 08. 2017 г. или далеч след изтичането му.

Съставът на апелативния съд е изложил и съображения, че с оглед данните, че част от вещите са погинали, а други увредени до степен, че не могат да се използват по предназначение, преди уведомяването на ответника с нотариална покана 26. 05. 2017 г., то на основание чл. 57 ЗЗД получателят дължи само онова, от което се е възползвал, а това е пазарната цена на вещите към момента на погиването, за установяването на която по делото не са събрани доказателства.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Не e налице предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване – вероятна недопустимост на въззивния акт. С оглед доводите на касатора за недопустимост на решението и поставения във връзка с тях въпрос следва да се посочи, че съгласно т. 9 на ППВС № 1 от 10. 11. 1985 г. когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, т. е. разгледал е иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, постановеното решение е недопустимо. В множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК / решение № 249 от 23. 07. 2010 г. по гр. д. № 92/2009 г., IV г. о., решение № 124 от 24. 03. 2011 г. по гр. д. № 882/2010 г., решение № 131 от 14. 07. 2011 г. по гр. д. № 1120/2010 г., II г. о., решение № 329 от 20. 12. 2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г., III г. о., решение № 157 от 30. 10. 2013 г. по т. д. № 1091/2012 г., I т. о. и цитираните в него решения на ВКС, решение № 130 от 23. 06. 2016 г. по т. д. № 748/2015 г., I т. о., решение № 163 от 24. 10. 2017 г. по т. д. № 2323/2016 г., II т. о. и др./ се приема, че решението е недопустимо, когато съдът е разгледал непредявен иск. Съгласно тази практика предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, а правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Неоснователни са доводите на касатора, че в случая съдът е излязъл извън предметната рамка на предявения иск, доколкото независимо от квалифицирането на предявения иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД се е произнесъл по претенция за обезщетение, каквато ищецът не бил предявявал. При съобразяване на фактите и обстоятелствата, на които е основан предявеният от касатора евентуален иск, включително на уточненията в изпълнение на указанията, дадени при новото разглеждане на делото, въззивният съд е разгледал иск за заплащане паричната равностойност на погиналите и негодните за ползване движими вещи, изработени от ответника в изпълнение на прекратен договор за изработка, който е квалифицирал по чл. 57, ал. 2 ЗЗД. Що се касае до осъщественото от въззивния съд произнасяне само по евентуалния иск, то същото е обусловено от влизането в сила на съдебното решение по главния иск за предаване на движимите вещи предвид необжалването на предходното решение на апелативния съд в частта по този иск.

Поставеният от касатора въпрос относно задължението на въззивния съд при новото разглеждане на делото да се съобрази с указанията на ВКС, дадени в отменителното решение, е значим за изхода на спора, поради което покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не може да се приеме обаче, че са се осъществили въведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото въззивният акт е постановен в съответствие с постоянната и ненуждаеща се от промяна и осъвременяване практика на ВКС по повдигнатия въпрос. Съобразно тази практика, намерила израз в цитираните от касатора актове, както и в известните на състава решение № 217 от 03. 07. 2012 г. по гр. д. № 579/11 на ВКС, ІV г. о., решение № 128 от 29. 04. 2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 88 от 09. 05. 2011 г. по гр. д. № 1062/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 387 от 17. 05. 2010 г. по гр. д. № 3956/2008 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 115 от 30. 04. 2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 193 от 04. 07. 2011 г. по гр. д. № 1649/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 143 от 17. 02. 2020 г. по т. д. № 2703/2017 г. на ВКС, І т. о. и др., указанията на касационната инстанция във връзка с тълкуването и прилагането на материалния и/или процесуалния закон са задължителни за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане. С разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия /на съда и на страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. В случая в решението на касационната инстанция за обезсилване на въззивния акт, постановен по евентуалния иск при предходното разглеждане на делото, след извършена констатация за нередовност на исковата молба с оглед съдържащите се в нея противоречия е прието, че делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане, при което на ищеца да се дадат указания за уточняване на фактите и обстоятелствата, от които произтичат правата му, чиято защита е предмет на евентуалния акт, след което въззивният съд да се произнесе по уточнената евентуална искова претенция и да разгледа направеното в срок от ответника възражение за изтекла погасителна давност. В изпълнение на посочените указания въззивният съд е оставил исковата молба без движение, като е дал възможност на ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба, така както са установени в решението на ВКС. Ищецът е депозирал молба – уточнение, поставена наред с исковата молба в основата на възприетото от въззивния съд досежно основанието и петитума на подлежащия на разглеждане евентуален иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД. В решението на въззивната инстанция, след обсъждане на фактическия и доказателствен материал по делото, са направени изводите, че с оглед забавата на ищеца да получи процесните движими вещи собствеността върху тях не е прехвърлена и ответникът е бил освободен от задължението да ги пази, както и че към датата на предявяване на исковете - 31. 08. 2017 г. е бил изтекъл петгодишният давностен срок за предявяване на иска за предаване на изработените от ответника вещи, течащ от 6. 10. 2011 г. – датата на уведомяването на ищеца възложител от изпълнителя да приеме изработеното. В този смисъл неоснователни се явяват доводите на касатора за несъобразяване от въззивния съд с указанията в решението на ВКС. По отношение на главния иск, както вече бе отбелязано, въззивният съд не е дължал произнасяне.

Останалите два въпроса от изложението на касатора не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът относно момента, към който следва да се определи паричната равностойност по чл. 57, ал. 2 ГПК на погинали вещи, чието връщане се дължи, е бил предмет на обсъждане в обжалваното решение, но изложените от съда съображения, че по делото не е установена релевантната пазарна стойност на процесните вещи към момента на погиването им, имат само допълнителен характер. Както бе посочено, решаващите аргументи на въззивния съд за неоснователност на иска са изведени от осуетеното прехвърляне на собствеността върху движимите вещи на ищеца и освобождаването на ответника от задължението да ги пази, като е мотивирано и становище за изтичането на петгодишния давностен срок за предявяване на иска за предаване на движимите вещи. Поради това не би могло да се приеме, че поставеният от касатора въпрос относно определянето на равностойността по чл. 57, ал. 2 ЗЗД е значим за изхода на делото. Изключена е такава значимост и на последния въпрос „Към кой момент възниква правото на страна по прекратен договор да предяви искова претенция по чл. 57, ал. 2 ЗЗД с оглед преценката за изтичане на давностните срокове?“, доколкото въззивният съд е приел, че в случая притезанието на ищеца за получаването на процесните вещи е възникнало от 6. 10. 2011 г. – датата на уведомяването му от ответника изпълнител по договора за изработка да приеме изработеното и към датата на предявяване на иска /31. 08. 2017 г./ е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД, съответно правото на ищеца да получи движимите вещи /не правото да получи равностойността им/ е погасено по давност. Поради отсъствието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на последните два въпроса на касатора не се налага обсъждането на въведените допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Това следва и от доводите на касатора в подкрепа на въведеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От една страна, те се отнасят до неправилността на извършената от въззивния съд във влязлото в сила решение по в. т. д. № 530/2018 г. на Пловдивския апелативен съд правна квалификация на предявения главен иск, тоест въобще не касаят обжалваното въззивно решение. От друга страна, са свързани с оспорване правилността на изводите на решаващия състав на апелативния съд за основателност на възражението за изтекла погасителна давност. Основателността на подобни доводи не би могла да бъде проверявана в производството по селекция на касационните жалби, а само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 ГПК.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

При този изход на производството касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация „Термо проект комерсиал“ ООД направените разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС за касационната инстанция в размер на 4560 лв., чието договаряне и плащане се установява от договор за правна защита и съдействие от 17. 12. 2021 г., вносна бележка от 12. 01. 2022 г. и фактура от 25. 01. 2022 г.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260208 от 30. 07. 2021 г. по в. т. д. № 546/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, I търговски състав.

ОСЪЖДА „Барс 21“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на „Термо проект комерсиал“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], Пловдивска област разноски в размер на 4560 лв. /четири хиляди петстотин и шестдесет лева/.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.