Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Медицински университет – Пловдив срещу решение № 456 от 11.04.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3179/2021 по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 262150 от 02.08.2021 г., постановено по гр. д. № 14512/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, в обжалваната част, с която на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ Н. Г. У. е възстановен на заемната от него преди незаконно уволнение длъжност „асистент“ в Катедра по лицево-челюстна хирургия към Факултета по дентална медицина при Медицински университет – Пловдив. Решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и съответно е влязло в сила в частта, с която на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на Н. Г. У. е обявено за незаконно и е отменена заповед № 60744 от 28.09.2020г. за прекратяване на трудовото му правоотношение с Медицински университет – Пловдив на основание чл. 334, ал. 1 КТ, както и в частта, с която на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ Медицински университет – Пловдив е осъден да заплати на Н. Г. У. сумата от 5250 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 29.09.2020 г. до 29.03.2021 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда (03.11.2020 г.) до окончателното й погасяване.

Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и поради неговата необоснованост. За допускане на касационното обжалване се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Поставя следните правни въпроси: 1/. За необходимостта от съгласие по чл. 67, ал. 3 КТ в хипотеза на промяна съществуваш трудов договор за длъжността асистент, произтичаща от изменението на чл. 17 ЗРАСРБ и чл. 54, ал. 3 от ЗВО с ДВ, бр. 101/2010 г.; 2/. Прилага ли се чл. 118, ал. 1 КТ, въвеждащ забрана за едностранна промяна в съдържанието на трудовото правоотношение, в хипотеза на законово вменено задължение на работодателя да извърши тази променя?; 3/. За приложението на чл. 119 от КТ спрямо законово определеното съдържание на трудовото правоотношение и в частност императивно определената срочност на трудовото правоотношение за длъжността асистент съгласно чл. 54, ал. 3 от ЗВО и чл. 18 от ЗРАСРБ; 4/. Императивните законови разпоредби уреждат ли отношенията между страните при липса на изрично изразена воля на работника относно същите и трябва ли да има изрично изразено съгласие на работника в трудовия договор, че приема законово установените условия за заемане на съответната длъжност?; 5/. Относно възможността за саниране на недействителен трудов договор чрез подписване на допълнително споразумение? Касаторът счита, че първият въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с решение № 60325 от 11.01.2022 г. по гр. д. № 3890/2020 г. на ВКС, IV г. о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а останалите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация – Н. Г. У., е подал отговор на касационната жалба, в който моли да не се допуска касационно обжалване на решението поради липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. По същество счита, че решението на въззивния съд е правилно.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение по трудов договор от 01.01.2001 г. за полагане на допълнителен труд, по силата на който ищецът е заемал при ответника длъжността „главен асистент“. С допълнително споразумение към трудовия договор от 07.01.2015 г. ищецът е назначен на длъжността „асистент висше училище“. Прието е, че трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед № 60744 от 28.09.2020 г. на Ректора на Медицински университет – Пловдив, и че уволнението е обявено за незаконно от районния съд, като в тази част решението е влязло в сила. Съдът е посочил, че съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗРАСРБ след изменение, направено с ДВ, бр. 101/2010г. длъжността „главен асистент“ може да се заема само от лице с придобита образователна и научна степен „доктор“ в съответната научна област, а за заварените случаи в § 5, ал. 5 от ПЗР на ЗРСАРБ е постановено, че лицата, заемащи длъжността „старши асистент“ и „главен асистент“, се преназначават на академичната длъжност „асистент“, ако в срок до четири години на влизане в сила на закона не придобият образователна и научна степен „доктор“. Прието е, че ищецът не е придобил в четиригодишен срок образователна и научна степен „доктор“, поради което с него е сключено допълнителното споразумение от 07.07.2015 г. и е преназначен на длъжността „асистент“. Въззивният съд е изтъкнал, че съгласно чл. 54, ал. 3 от ЗВО, в редакцията му от ДВ, бр. 101/2010 г., длъжността асистент се заема по трудов договор за определено време, а съгласно действащата редакция на същата алинея (ДВ, бр. 17/2020 г.) длъжността асистент се заема със срочен трудов договор за срок не по-дълъг от 5 години. В допълнителното споразумение обаче не е уговорена срочност на трудовия договор, поради което съгласно чл. 67, ал. 2 КТ той се смята за сключен за неопределено време. Позовавайки се на решение № 303 от 09.01.2017 г. по гр. д. № 2135/2016 г. на ВКС, IV г. о., въззивният съд е приел, че работодателят е бил длъжен да предложи изменение на съществуващото правоотношение, тъй като правоотношение не може автоматично да се трансформира в срочно. Съдът е отказал да признае трудовия договор за недействителен, тъй като на основание чл. 74, ал. 6 КТ недействителността на договора не се обявява, ако недостатъкът отпадне или бъде отстранен. С тези мотиви съдът е потвърдил решението в частта относно възстановяването на работника на предишната му длъжност на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ.

Според настоящия състав не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по формулирания от касатора правен въпрос. Неоснователно е възприетото от касатора, че решението е основано на липса на изрично желание на работника или служителя, изразено писмено и предварително, за превръщане на трудовия договор за неопределено време в срочен. Такива мотиви въззивният съд не е изложил. Освен това в цитираното от касатора решение № 60325 от 11.01.2022 г. по гр. д. № 3890/2020 г. на ВКС, IV г. о., е разгледан различен казус от настоящия. По това дело страните са подписали допълнително споразумение за изменение на договора от безсрочен в срочен, като служителят е подписал декларация, в която е изразил съгласие да бъде назначен по срочен договор. Трудовото правоотношение е прекратено поради изтичане на срока на договора. Спорни по делото са били въпросите дали безсрочните трудови правоотношения се трансформират автоматично в срочни след изменението на ЗВО и дали е нужно съгласието на работника да бъде дадено предварително, преди сключване на споразумението за изменение на договора от безсрочен в срочен. Очевидно е, че изводите на състава от IV г. о. на ВКС относно момента на даване на съгласие касаят съвсем друга фактическа обстановка от тази по настоящото дело.

Настоящият състав на съда не приема, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Точното тълкуване на израза „се преназначават“, употребен в § 5, ал. 5 от ПЗР на ЗРСАРБ според касатора води до извод, че работодателят има задължение едностранно да преназначи на съответната длъжност работниците и служителите, без да е необходимо изричното им съгласие. В изложението се изтъква, че лицата по § 5, ал. 4, т. 2 от ПЗР на ЗРАСРБ са обвързани от промяната както на заемната от тях длъжност, така и на вида на трудовото правоотношение (от безсрочно в срочно). Касаторът счита, че работодателят е длъжен да преназначи работниците и служителите на съответната длъжност, в който момент по силата на закона настъпва изменението на правоотношението от безсрочно в срочно. Ако не се възприеме горната теза на касатора, същият счита, че точното тълкуване на чл. 119 КТ изисква да се приеме, че страните могат да се договарят само относно договорното съдържание, но не и относно законово вмененото съдържание на трудовия договор. В случая законът предвижда срочност на договора, поради което според касатора е недопустимо и ненужно страните да договарят за срока. Касаторът изтъква, че следва да се счита, че работникът и служителят е възприел да заема и изпълнява новата длъжност така, както я регламентира законът.

Касаторът излага и аргументи относно точното прилагане на нормата на чл. 74, ал. 6 КТ. Според него, след като изменението на трудовото правоотношение от безсрочно в срочно е в защита на работника, то липсата на изрично заявено желание да запази трудовото си правоотношение като срочно следва да бъде преодоляна чрез законовата разпоредба, без това да се счита за нарушение на принципа за защита на труда и на работника, както и на принципа за забрана за едностранното изменение на трудовото правоотношение, доколкото тази промяна е установена в закона и не е нито по волята на работодателя, нито по волята на работника, а трудовото правоотношение като безсрочно не може да бъде запазено, тъй като това би противоречало на закона.

Касаторът е посочил, че липсва съдебна практика относно санирането на недействителния договор в светлината на петия му въпрос, като произнасянето на ВКС ще допринесе и за развитието на правото. Относно другите въпроси касаторът счита, че е нужно преодоляването на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, както и осъвременяване на тълкуването на практиката с оглед промените, които ЗРАСРБ и ЗВО внасят в принципите на КТ, закрепени в чл. 67, ал. 3, чл. 118, ал. 1 и чл. 119 и чл. 74 КТ.

Настоящият състав не смята, че въпросите, поставени от касатора допринесат за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По тях вече е създадена трайна съдебна практика, която съответства на закона и не се нуждае от осъвременяване. В посоченото вече решение № 60325 от 11.01.2022г. по гр. д. № 3890/2020 г. на ВКС, IV г. о., изрично е посочено, че изменението на чл. 17 ЗРАСРБ и чл. 54, ал. 3 от ЗВО с ДВ, бр. 101/2010 г. и правилото на § 5, ал. 5 от ПЗР на ЗРСАРБ изискват от работодателят да преназначи заемащите длъжността „главен асистент“ и „старши асистент“ на длъжност „асистент“, като във всички случаи видоизмененото правоотношение следва да се уреди като срочно. Правилото защитава служителя, който може и да откаже при новите условия, предвидени в закона, да запази трудовото правоотношение. Според състава на ВКС преназначаването не става автоматично, а изисква постигане на съгласие за изменение на трудовото правоотношение (чл. 119 КТ). Ако работникът или служителят откаже преуреждане на трудовото правоотношение съгласно изискванията на ЗРАСРБ, работодателят може да прекрати трудовото правоотношение. В този смисъл са и решение № 303 от 09.01.2017 г. по гр. д. № 2135/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 89 от 20.06.2017 г. по гр. д. № 3614 / 2016 г. на ВКС, IV г. о.

Аргументите на касатора във връзка с точното прилагане на чл. 74, ал. 6 КТ също не могат да бъдат споделени. Съгласно тази разпоредба недействителността не се обявява, ако недостатъкът на трудовия договор отпадне или бъде отстранен. Работодателят не може да се позове на недостатък на трудовия договор, който може да се отстрани. В настоящия случай, както бе посочено по-горе, работодателят може да предложи на работника отстраняване на недостатъка на трудовия договор – превръщането му от безсрочен в срочен. Поради това съгласно чл. 74, ал. 6 КТ работодателят няма право да се позовава на недостатък, който може да бъде отстранен. Следва да се отбележи, че заменянето на недействителни части от трудов договор с повелителните разпоредби на закона е хипотеза, която е изрично уредена в чл. 74, ал. 4 КТ. Съгласно този текст по реда на чл. 74, ал. 2, изр. 1 КТ могат да се обявяват за недействителни и само отделни клаузи на трудовия договор. Вместо тях за трудовия договор се прилагат съответните повелителни разпоредби на закона или предвиденото в колективния трудов договор. В чл. 74, ал. 2, изр. 1 КТ е уредено, че недействителността на трудовия договор се обявява от съда. Това означава, че недействителността първо трябва да бъде обявена, за да се стигне до евентуална замяна на недействителни клаузи с повелителните разпоредби на закона съгласно чл. 74, ал. 4 КТ. Цитираните разпоредби са пределно ясни и в практиката няма съмнение относно прилагането им.

Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

Право на разноски има ответникът по касационната жалба, който е направил искане, но не е представил доказателства за сторени разноски за адвокатско възнаграждение за касационна инстанция, поради което разноски не следва да се присъждат.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 456 от 11.04.2022г. на Окръжен съд - Пловдив, постановено по в. гр. д.№ 3179/2021г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: