Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 5710/06.08.2020 г. на „Банка ДСК“ АД, чрез юрк. И. М, срещу определение № 430/22.07.2020 г. по в. ч. гр. д. № 371/2020 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 12/30.04.2020 г., постановено от съдия по вписванията при Районен съд – Сливница, с което е отказано отбелязване на договор за прехвърляне на вземане, обезпечено с ипотека по молба с вх. рег. № 647/30.04.2020 г. по описа на Служба по вписванията – Сливница.

В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение с искане за неговата отмяна. Твърди се, че съдът, в нарушение духа на закона, е приел, че дължимата държавна такса за вписване не е внесена, при все че същата е била своевременно заплатена по сметка на Служба по вписванията, а само платежното нареждане не е било представено към молбата.

В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържа, че въззивното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следния правен въпрос, значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „следва ли въззивният съд, пред когото е представено ново доказателство за внесена такса за вписване на акт, за който е предвидено със закон, че подлежи на вписване, да уважи жалбата срещу отказа на съдия по вписванията, доколкото към момента на постановяване на отказа от съдията по вписванията, дължимата държавна такса е била платена, но не му е представено доказателство за това?“

Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

По въведените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Софийски окръжен съд, съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното:

За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е приел, че съдията по вписванията може да постанови отказ само в случай, че актът не подлежи на вписване, не е съставен в изискуемата от закона форма, няма необходимото съдържание или не е внесена дължимата държавна такса. Приел е, че депозираният от молителя „Банка ДСК“ АД нотариално заверен договор за прехвърляне на вземане, обезпечено с ипотека, подлежи на вписване и съдържа реквизитите по чл. 17, ал. 2 ПВ, но към момента на депозиране на молбата към нея не е бил приложен документ за заплатена държавна такса, както е констатирал и съдията по вписванията. Посочил е, че съгласно тълкувателната практика на ВКС, разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК е неприложима в производството по вписване на актове, с оглед на което е приел постановения от съдията по вписванията отказ за законосъобразен и е потвърдил обжалваното определение.

Настоящият състав на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Софийски окръжен съд.

По поставения от частния жалбоподател правен въпрос, изпълняващ изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и свеждащ се до необходимостта заплащането на дължимата в производството държавна такса да бъде не само извършено, но и надлежно удостоверено, е налице многобройна и непротиворечива съдебна практика. Съгласно приетото в определение № 25/21.01.2012 г. по гр. д. № 544/2011 г. на ВКС, I г. о., установяване на внасянето на държавна такса пред съдията по вписванията може да се извърши с представяне на вносната бележка за постъпилата сума или, в случаите, когато на вписване подлежи искова молба – с разпореждане на съдията да се извърши вписването. Внасянето на таксата не може да се установява с други несигурни доказателства, като при липсата на представен към молбата платежен документ, който надлежно да установява заплащането на дължимата държавна такса, то молбата би била нередовна, ако и плащането реално да е извършено своевременно. В същия смисъл са и определение № 1092/06.12.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 93/2012 г. на ІІ т. о., определение № 272/15.05.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 100/2009 г., І т. о., определение № 501/09.10.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 499/2009 г., І т. о. и определение № 973/23.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 844/2010 г., І т. о., разсъжденията, в които, макар изложени във връзка с исковото производство, са приложими в това пред Служба по вписванията, доколкото се приема, че е редовна молбата, по която не само е внесена дължимата държавна такса, но и по делото своевременно е представен платежния документ за заплащането й.

Наличието на съдебна практика по поставения от касатора правен въпрос и липсата на обосноваване необходимост от осъвременяването й, са основание да се приеме, че не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №430/22.07.2020 г., постановено по в. ч. гр. д. № 371/2020 г. по описа на Софийски окръжен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: