О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1924

гр. София, 08.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1063 по описа за 2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Контракс“ АД, [населено място] срещу решение № 153 от 8.03.2023 г. по в. т. д. № 1082/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 1133 от 13.10.2022 г. по т. д. № 2025/2021 г. на Софийски градски съд касаторът е осъден да заплати на „ЛН Сълюшънс“ ООД, [населено място] на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 29 524, 20 лв. - платено на отпаднало основание възнаграждение по развален договор от 01.06.2020 г. и анекс от 24.06.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.10.2020 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 598,68 лв. - обезщетение за забавено изпълнение на главния дълг за периода 02.08.2021 г. - 13.10.2021 г., на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 59 лв. - неустойка по чл. 16, ал. 1 от договора, дължима при развалянето му, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1, 20 лв. - обезщетение за забавено изпълнение на главницата за неустойка за периода 02.08.2021 г. - 13.10.2021 г. и е отхвърлен предявеният от касатора „Контракс“ АД срещу „ЛН Сълюшънс“ ООД насрещен иск по чл. 79 ЗЗД за заплащане на сумата от 21 325, 80 лв. - цена по договор от 01.06.2020 г. и анекс от 24.06.2020 г. С влязлото в сила като необжалвано в посочената част решение на СГС насрещният иск, предявен от „Контракс“ АД срещу „ЛН Сълюшънс“ ООД, е отхвърлен за разликата над 21 325, 80 лв. до 29 524, 20 лв.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът излага доводи, че въззивният съд е приложил неправилно нормата на чл. 20 ЗЗД, като е приел, че клаузите на процесния договор изключват самостоятелността на частите от договора и интереса на ищеца от изпълнението на отделни негови части, че по отношение на договора намират приложение разпоредбите на чл. 258 и сл. ЗЗД. Касационният жалбоподател твърди, че съдът неправилно е счел за преклудирани поддържаните в отговора на въззивната жалба негови твърдения, че е изпълнил точно задълженията си по инсталиране на процесния софтуер, както и че е обучил служителите на ищеца за работа с него. Мотивира необоснованост на изводите на въззивния съд за пълно неизпълнение на договорните му задължения, обуславящи правото на ищеца да развали договора. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

Касаторът твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Следва ли съдът при тълкуване на договора да издири действителната обща воля на страните, като приложи всички принципи за тълкуване съгласно чл. 20 ЗЗД?; 2. Правото на поръчващия в случай на недостатъци на вещта по чл. 265, ал. 2 ЗЗД, аналогично на правото на купувача по чл. 195 ЗЗД, погасява ли се с изтичането на сроковете по чл. 265, ал. 3 ЗЗД?; 3. Ползва ли се решение по частично уважен насрещен иск със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право спрямо заявения с основния иск пълен размер на вземането, произтичащо от същото право?; 4. Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да мотивира защо не кредитира показанията на част от свидетелите? Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения?“ Касационният жалбоподател поддържа, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на противоречие с решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о., решение № 121 от 27.09.2013 г. по т. д. № 621/2012 г., I т. о., решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г., ІІ т. о., решение № 170 от 15.10.2013 г. по т. д. № 595/2012 г., ІІ т. о., решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г., ІV г. о. и др.; по въпроса по т. 2 – на противоречие с решение № 586 от 21.06.2007 г. по т. д. № 227/2007 г., решение № 131 от 3.12.2010 г. по т. д. № 890/2009 г., I т. о. и решение № 48 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1213/2018 г., I т. о.; по въпроса по т. 3 – на противоречие с ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 53 от 14.05.2021 г. по т. д. № 2859/2019 г., ІІ т. о.; по въпросите по т. 4 – на противоречие с решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г., ІІ г. о., решение № 28 от 06.03.2019 г. по т. д. № 205/2018 г., II т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г., I т. о., решение № 17 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 2253/2020 г., III г. о. и др. Обосновава очевидната неправилност на въззивния акт с препращане към доводите в касационната жалба за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивния акт.

Ответникът по касация „ЛН Сълюшънс“ ООД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че на 01.06.2020 г. страните по делото са сключили договор, изменен с анекс от 24.06.2020г., по силата на който са се съгласили, че ответникът продава на ищеца компютърно оборудване, описано по вид и количество в приложение 1 към договора, като се задължава да достави и монтира оборудването в обектите на купувача съгласно същото приложение, както и срочно право на ползване на компютърна програма с търговско наименование Avaya UNCNCC, с функционалности и модули, описани в приложение 3, като се задължава да достави и инсталира софтуера в обектите на купувача съгласно същото приложение и да извърши дистанционно тестване и проверка на софтуера във всички останали обекти на купувача. Установил е, че с договора е постигнато и съгласие ответникът да изпълни услуги по първоначално свързване на оборудването със софтуера, инсталиране, настройка и тестване на функционирането на оборудването и софтуера; провеждане на начално обучение относно ползването на оборудването и софтуера; поддръжка и обслужване на оборудването и софтуера в гаранционния срок. Съдът е констатирал, че общата договорена цена е в размер на 59 048, 40 лв. с вкл. ДДС.

Като е съобразил, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта му, с която е отхвърлен предявеният от ответника насрещен иск за заплащане на сумата от 8 198,40 лв. - претендирано възнаграждение по договора, тъй като по делото е недоказано изпълнение от ответника на задълженията му в частта да извърши услуги по първоначално свързване на оборудването със софтуера, инсталиране, настройка и тестване на функционирането на оборудването и софтуера и провеждане на начално обучение относно ползването на оборудването и софтуера, поддръжка и обслужване на оборудването и софтуера в гаранционния срок, и се е позовал на ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, съставът на въззивния съд е счел, че поддържаните с отговора на въззивната жалба възражения на ответника за точно изпълнение на задълженията му по инсталиране на процесния софтуер и обучение на служителите на ищеца, са преклудирани от силата на пресъдено нещо на решението в частта му, с която насрещният иск е отхвърлен.

След тълкуване волята на страните по договора съдът е формирал извод за съгласие на страните да обвържат дължимото по договора изпълнение като едно цяло, неделимо на отделни части с оглед интереса на ищеца и целта на договора - да бъде предаден работещ програмен продукт, който да може да бъде използван от ищеца за договореното предназначение. Констатирал е, че според клаузите на договора изпълнението е на риск на ответника, като последният носи отговорност за функционалните и технически изправности на отделните елементи, както и за правилната инсталация, настройка, тестване и работа на софтуера; инсталирането на софтуера ще се счита за изпълнено, само когато софтуерът е успешно тестван и работи във всички обекти на купувача, описани в приложение 1. Решаващият състав на въззивния съд е заключил, че договорът на страните отговаря на дефиницията на договора за изработка, дадена с нормата на чл. 258 ЗЗД, като от цялостното му съдържание и обемната кореспонденция между страните следва, че ищецът „ЛН Сълюшънс“ ООД е целял и търсел изпълнение на работещ колцентър, комплексна компютърна програма за приемане на поръчки, която да обслужва търговската му дейност, осъществявана под бранда „Д.“.

В атакувания акт е прието, че между страните по делото липсва спор, че изпълнението на договора е започнало през месец юли 2020 г., когато ответникът е закупил договорения хардуер, за да го продаде и достави на ищеца. При съобразяване на нормата на чл. 260 ЗЗД и доказателствена тежест за ответника, въззивният съд е счел, че първият момент, в който се установява ответникът да е предупредил ищеца, че предоставеното от последния оборудване - хардуер е неподходящо за правилното изпълнение на работата е на 28.10.2020 г. - много след договорения срок за изпълнение на договора - 14.08.2020 г. Формирал е извод, че липсата на надлежно изпълнение по договора в срока на същия, а и до 28.10.2020 г. не може да бъде определено като такова по вина на възложителя ищец. В решението е извършена констатация въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза, че машините, които служител на ответника е посочил като покриващи изискванията за изпълнение на договора, са закупени от ищеца и са предоставени на ответника през месец ноември 2020 г., като кореспонденцията на страните установява допълнително изискани от ответника и закупени от ищеца още две машини през месец декември 2020 г., както и продължили проблеми, липса на работеща програма и обсъждане през месец май 2021 г. на необходимостта от закупуване на ново устройство - сторидж, за да бъдат осигурени исканите функционалности на програмата.

В решението е направен извод, че липсата на престирано точно изпълнение на договора се установява от заключението по приетата по делото СТЕ, съобразно което закупените от ищеца по искане на ответника сървъри са съвместими със системата на софтуерния продукт и системата би могла да е функционираща, но само временно, защото предложената от ответника конфигурация не е правилната. При съвкупна преценка на възприетите от съда заключения на техническата експертиза и на останалите събрани по делото доказателства, съдът е направил извод, че ответникът „Контракс“ АД не е изпълнил процесния договор в уговорения срок до 14.08.2020 г., а и до датата на устните състезания, като не е инсталирал и конфигурирал на сървърите на ищеца „ЛН Сълюшънс“ ООД функционираща и работеща програма „Авая“, която да може да бъде използвана за договореното предназначение като обслужващ дейността на ищеца колцентър. Намерил е за напълно недоказани възраженията на ответника, че неизпълнението на договора се дължи на забава на кредитора - неоказване от последния на дължимото и изискуемо съобразно договора съдействие за надлежното му изпълнение.

Въззивният състав е изложил съображения, че за ищеца възложител се е породило потестативното право по чл. 87 ЗЗД да развали договора, доколкото възложената работа не е предадена в завършен вид от изпълнителя. Не е споделил изводите на първоинстанционния съд, че неизпълнената част на договора е незначителна с оглед интереса на кредитора, тъй като липсва изпълнение на основното задължение по договора да бъде предаден, инсталиран, конфигуриран и годен за договореното изпълнение програмен продукт - работещ колцентър. Счел е, че неизпълнението е пълно, а предаденият хардуер, който е следвало да обезпечи изпълнението на договора, както и закупеният лиценз за неинсталирана и неработеща програма, са без никакво значение за интереса на възложителя ищец и не могат да бъдат дефинирани като съществената част на договора, независимо от тяхната стойност. В обжалвания акт е прието, че правото на възложителя да развали договора поради неизпълнението му от ответника е надлежно упражнено с изявление в нотариална покана, връчена на ответника на 29.07.2021 г., към която дата е постигнат и целеният правен резултат - развалянето на договора. Направен е извод, че развалянето на договора има обратно действие – чл. 88 ЗЗД, като е отпаднало основанието ответникът „Контракс” АД да задържи платената по неговата банкова сметка в изпълнение на разваления договор сума като възнаграждение по договора в размер на 29 524, 20 лв. и на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД същият дължи връщането й на ищеца.

Предвид изводите на съда, че процесният договор е развален с обратно действие на основание чл. 87 вр. чл. 88 ЗЗД, съдът е намерил предявения от ответника насрещен иск за присъждане на дължима по договора цена за неоснователен.

Настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част.

Поставеният от касатора материалноправен въпрос за тълкуване на договорите по т. 1 от изложението е значим за изхода на конкретния спор по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд, при съобразяване на съществуващия между страните спор дали процесният договор включва две независими една от друга части или с него е възложена една работа, като договореният резултат е един и кредиторът няма интерес от изпълнението само на част от договора, е тълкувал процесния договор. По отношение на него обаче не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решенията по чл. 290 ГПК, с които касаторът е аргументирал това основание, е застъпено последователно поддържаното от ВКС становище, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите; че прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля и че не може по пътя на тълкуването да бъдат изменени поетите с договора задължения или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с установената практика на ВКС е обсъдил клаузите на процесния договор поотделно и във връзка една с друга, съобразил е, че предметът, дължимата цена за изпълнението на договора и хипотезите на развалянето му са разписани в смисъл на единност на съглашението, взаимосвързаност на частите му и интерес от изпълнението на договора в неговата цялост, отчел е целта на договора – да бъде предаден работещ програмен продукт, който може да бъде използван от ищеца за договореното предназначение – работещ колцентър, комплексна компютърна програма за приемане на поръчки, обслужваща търговската дейност на ищеца под бранда „Д.“. Установената обща воля на страните по договора е мотивирала извода на съда, че в случая се касае до договор за изработка, при който следва да се престира възложената работа в пълния й обем – работещ и внедрен продукт, като възложителят ищец не може да бъде принуден да приеме частично изпълнение на договора – само доставка на хардуерни части и прехвърляне на право на временно ползване на софтуерния продукт. Тълкуването е извършено при спазване на изяснените в практиката на ВКС критерии на чл. 20 ЗЗД. Що се отнася до изводите, до които съдът е достигнал в резултат на тълкуването, то тяхната правилност не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Въпросът по т. 2 от изложението на касатора не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. В обжалваното решение е прието, че в случая е налице пълно неизпълнение на договора и ищецът е упражнил надлежно правото по чл. 87, ал. 1 ЗЗД да развали договора поради виновното му неизпълнение от длъжника ответник по първоначалния иск. Съдът е счел, че в случая не се касае до специалните хипотези на чл. 265 ЗЗД, като въобще не е обсъждал въпроса за погасяване по давност на правата на възложителя при недостатъци.

Третият въпрос, поставен от касационния жалбоподател, може да бъде уточнен по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос за обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. Така уточненият въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решаващият състав на апелативния съд е приел, че възраженията на ответника за точно изпълнение на задълженията му по договора за инсталиране на процесния софтуер и за обучаване на служителите на ищеца върху инсталирания и работещ софтуер са преклудирани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което е отхвърлен насрещният иск на касатора за заплащане на сумата от 8 198, 40 лв., представляваща възнаграждение за осъществяване на посочените дейности. По приложението на чл. 297 и чл. 298 ГПК и по въпроса за обективните предели на силата на пресъдено нещо на влезлите в сила решения е формирана практика на ВКС /решение № 464 от 15.01.2014 г. по гр. д. № 2488/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 43 от 14.04.2014 г. по гр. д. № 6421/2013 г. на ВКС, ГК, II г. о. / и са дадени разяснения в мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по т. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тази практика влязлото в сила решение е задължително за страните и за техните правоприемници, за съда, който го е издал и за всички други съдилища и учреждения, като обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право. В мотивите към т. 2 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по т. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения, че обективните предели на СПН очертават нейния предмет - правоотношението, чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него, а субективните предели - страните по материалното правоотношение, както и лицата, които, макар и да не са страни, са обвързани от установеното положение. Белезите, които индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни предели на СПН, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/. Изводите на въззивния съд относно невъзможността да бъдат пререшавани въпросите за изпълнение от касатора на задълженията по инсталиране на процесния софтуер и обучение на служителите на ищеца с оглед формираната сила на пресъдено нещо на съдебното решение за частично отхвърляне на насрещния иск на касатора напълно съответстват на практиката на ВКС, поради което е изключено въведеното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Процесуалните въпроси по т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се отнасят до задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на делото. По тези процесуални въпроси е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са посочените от касатора. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС по релевантните процесуални въпроси. Неоснователни са оплакванията на касатора, във връзка с които са поставени въпросите, за необсъждане от въззивния съд на събраните по делото доказателства относно изпълнението на процесния договор от страна на изпълнителя, в частност показанията на свидетеля С. П. и електронно писмо от 10.04.2020 г., изпратено от изпълнителя на възложителя. Във въззивния акт е отразено, че показанията на посочения свидетел за проведени обучения не могат да бъдат кредитирани, тъй като са заинтересовани - свидетелят е служител на ответника и не кореспондират с никое от събраните по делото доказателства. Що се отнася до визираното писмо, то последното подробно е анализирано във въззивния акт и съдът е направил извод, че документът не установява изпълнението на задължението по чл. 260 ЗЗД на ответника да предупреди ищеца, че предоставеното от него оборудване – хардуер е неподходящо за правилното изпълнение на работата. Направено е позоваване на обстоятелството, че ищецът не разполага със специални знания, поради което е възложил изпълнението на договора на специалист и изпълнителят е следвало веднага след получаването на конкретната машина да уведоми възложителя за негодността й за правилното изпълнение на работата. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал след преценка на доказателствата по делото, не е предмет на контрол в производството по селекция на касационните жалби. Поради изложеното касационното обжалване не може да бъде допуснато по процесуалните въпроси по т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Настоящият състав намира, че не се е осъществило и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за достъп до касация – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая въззивното решение не разкрива такива пороци. С оглед аргументирането на тезата за очевидна неправилност на обжалваното решение с доводи, че съдът неправилно е счел, че е недопустимо да бъдат преразглеждани въпросите относно точното изпълнение на задълженията му по договора по инсталиране на процесния софтуер и обучение на служителите на ищеца, то следва да бъдат съобразени вече изложените мотиви по повод въпроса по т. 3 от изложението. Не може да бъде направен извод за явна необоснованост на въззивния акт, в какъвто смисъл са твърденията на касатора, тъй като фактическите констатации на въззивния съд от значение за правните му изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на атакуваното решение. Що се касае до твърденията за несъответствие на изводите на въззивния съд на фактическия и доказателствен материал по делото, то те не могат да бъдат проверени в производството по селекция на касационните жалби.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част.

С оглед този резултат и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4 693, 99 лв. с ДДС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 153 от 8.03.2023 г. по в. т. д. № 1082/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав в обжалваната част.

ОСЪЖДА „Контракс“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], ул. Тинтява № 13 да заплати на „ЛН Сълюшънс“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], ж. к. Младост 1, ул. Йерусалим № 1, бл. 24 разноски в размер на 4 693, 99 лв. /четири хиляди шестстотин деветдесет и три лева и 99 ст./.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.