Касационното производство е образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Н. М. И. срещу решение № 246/01.07.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 336/2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната част от първоинстанционното решение № 330/06.12.2018 г. по гр. дело № 806/2018 г. на Велинградския районен съд, като краен резултат е постановено следното: Ответникът по делото Учебно опитно горско стопанство (УОГС) „Г. А“ – [населено място], общ. Велинград, е осъдено да заплати на касатора-ищец сумата 33.66 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.06.2018 г. до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал. 1 от КТ, като този иск е отхвърлен за разликата над сумата 33.66 лв. до пълния му предявен размер от 751.68 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 04.06.2018 г. до окончателното изплащане. Отхвърлени са и предявените от касатора И. срещу ответното УОГС, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на касатора-ищец, извършено със заповед № 14/21.05.2018 г. на директора на ответното УОГС, поради съкращаване на щата; за възстановяване на ищеца на предишната му работа на длъжност „ръководител екологичен стационар“ при ответното УОГС; и за осъждане на последното да заплати на ищеца сумата 5 116.80 лв., претендирана като обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за оставане без работа поради уволнението, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.06.2018 г. до окончателното изплащане. Разноските за въззивното производство са възложени в тежест на касатора-ищец; разноските за първоинстанционното производство са възложени в тежест на двете страни, като ответникът е осъден да заплати и държавна такса.

При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба на ищеца И. е процесуално недопустима в частта срещу тази част на въззивното решение, която е постановена по иска по чл. 224, ал. 1 от КТ за обезщетението за неизползван платен годишен отпуск. Цената на този иск (предвид и увеличението на неговия размер от сумата 426.40 лв. на сумата 751.68 лв., допуснато в откритото съдебно заседание от 06.11.2018 г. на първоинстанционния съд), определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, възлиза на 751.68 лв., т. е. – до 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, въззивното решение в частта му, постановена по този иск за обезщетение по трудово правоотношение, не подлежи на касационно обжалване. Отделно от това, касаторът-ищец няма и правен интерес да обжалва въззивното решение в частта му, с която този негов иск е уважен за сумата 33.66 лв. По тези съображения, подадената касационна жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане в частта по иска по чл. 224, ал. 1 от КТ, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, с която са отхвърлени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от въззивното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответното УОГС „Г. А“ в отговора на касационната жалба излага съображения за неоснователност на същата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора-ищец И., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) след едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя по чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, при изчисляване на полагащия се размер на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ в хипотезата, когато не е отработена цялата година, за която се полага, как следва да се определя размерът на това обезщетение – на база целия остатък от дните, които са останали неизползвани за съответната година към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, или пропорционално на отработените дни за съответната година; 2) при положение, че в исковата молба са наведени конкретни доводи, поради които не е налице реално съкращение в щата, следва ли първоинстанционният съд, като разпределя тежестта за доказване, да конкретизира кои факти и твърдения ищецът следва да докаже или, независимо от направеното оспорване на извършеното уволнение, всички факти и обстоятелства подлежат на доказване само и изрично от ответника; 3) какви са правомощията на въззивния съд, когато в подадената въззивна жалба са дефинирани обосновани оплаквания за неясен и неточен доклад по делото по реда на чл. 146 от ГПК и неясно разпределяне на доказателствената тежест, и в тази връзка – въззивният съд дължи ли даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция; и 4) при спор относно законността на уволнение поради съкращение в щата и навеждане на конкретни твърдения за невъзможност за отпадане на трудовите функции на съкратената щатна длъжност за трудовия процес при работодателя, как следва да се докаже реалното съкращение в щата.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение, с която са отхвърлени исковете на касатора по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ.

Първият материалноправен въпрос, формулиран в изложението му, е по тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 224, ал. 1 от КТ, поради което е напълно неотносим и е без никакво значение за изхода на правния спор по исковете за незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, единствено в която част (както вече стана ясно) е допустимо касационното производство в случая. Поради това и съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, този материалноправен въпрос не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

По аналогични съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по следващите два процесуалноправни въпроса по тълкуването и приложението на разпоредбите на чл. 146, чл. 266 и чл. 269 от ГПК – относно правомощията на първата и въззивната инстация, свързани с даването на указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест, респ. – с доклада по делото. За да съставляват тези два процесуалноправни въпроса общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, въззивната жалба на касатора-ищец следва да съдържа оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при разпределянето на доказателствената тежест между страните с доклада по делото – в този смисъл е и посочената от самия касатор, практика (включително задължителна такава) на ВКС – т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 3/24.02.2015 г. по гр. д. № 3770/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Противно на поддържаното в касационната жалба и изложението към нея, въззивната жалба на касатора не съдържа такива оплаквания за непълнота и неточност на доклада на първата инстанция относно разпределянето на тежестта на доказване. Напротив – във въззивната си жалба ищецът е посочил, че в доклада си по чл. 146 от ГПК първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест като е указал на ответника-работодател, че в негова тежест е да докаже законосъобразността на извършеното от него уволнение (което също е в съответствие с трайно установената практика на ВКС), но съдът допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон с правните си изводи в мотивите към първоинстанционното решение като приел, че по делото не са ангажирани доказателства трудовите функции, изпълнявани от ищеца на съкратената длъжност, да са престанали да съществуват, а се изпълняват от други служители/работници, и същевременно е приел, че уволнението на ищеца е законосъобразно. Видно от така изложеното, въззивната жалба на касатора-ищец не съдържа оплаквания за процесуални нарушения по разпределянето на тежестта на доказване при докладването на делото от първата инстанция, а за неправилно приложение от нея на правилата за разпределянето на доказателствената тежест едва при постановяването на първоинстанционното решение, предвид което, както вече беше посочено, вторият и третият процесуалноправни въпроси не съставляват в случая основания за допускане на касационното обжалване.

В изложението си касаторът-ищец поддържа, че четвъртият формулиран от него правен въпрос относно доказването от страна на работодателя на реално извършено (а не фиктивно) съкращение в щата, бил разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 137/17.04.2015 г. по гр. дело № 7170/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и цитираното в него решение № 168/10.06.2014 г. по гр. дело № 5342/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в които е прието следното: „Не е налице съкращаване на щата, а трансформация, щом съществените за длъжността трудови функции са запазени в новата длъжност, независимо, че има предвидени и допълнителни трудови задължения, щом те не са определящи за характера и съдържанието на работата. За характера и същността на длъжността от значение е не нейното наименование, а правата и задълженията на работника или служителя, определящи съдържанието на трудовите му функции. Възможно е работодателят да разпредели трудовите функции, по съществувала длъжност, за изпълнение между други служители, чийто трудови функции са съществено различни; трудовите задължения на няколко различни длъжности да бъдат обединени в една нова длъжност; на мястото на една длъжност да се създаде друга с частично променени функции и задължения, включително и чрез прибавяне на нови функции и задължения. За преценката дали между стара и нова длъжност има съвпадение, без значение от наименованието им, е естеството на възложената работа, същностните, определящите я трудови функции. Ако между тях има съвпадение, тогава и между старата и нова длъжност по щата няма същностна разлика. Разминаването в несъщинските и несъществени функции не е определящо и в подобен случай няма съкращаване на щата. Налице е реално съкращаване при наличието на трансформация, при която трудовата функция на съкратената длъжност се прехвърля на друга длъжност със съществено различаваща се трудова функция, както и когато тя се преразпределя между други длъжности, със съществено различаващи се трудови функции. Изводът за идентичност не може да се изведе нито само от наименованието на длъжността, нито от механично сравнение на трудовите задължения по длъжностна характеристика. Една и съща длъжност, в зависимост от предмета на дейност на работодателя, може да има различни трудови функции. Едни и същи трудови задължения по длъжностна характеристика могат да съдържат същностни различия в зависимост от съответната длъжност, от йерархичното място в структурата на предприятието, от предмета на дейност и организацията на предприятието. При преценката за идентичност на трудовите задължения следва да се изхожда от естеството на работата, от свойствените задължения за длъжността – от това има ли съществена разлика в трудовите функции с оглед характера и естеството на възложената работа за длъжността.“.

Видно от така цитираната практика на ВКС, преценката дали е налице реално (а не фиктивно) съкращение на щата е винаги конкретна във всеки отделен случай, но във всички случаи тя се предпоставя от съпоставянето между трудовите функции на процесната длъжност, заемана от ищеца, и друга или други конкретно установени по делото щатни длъжности при ответника-работодател, за които ищецът твърди, че се осъществяват трудови функции, несъществено отличаващи се от тези на заеманата от него длъжност. Такава преценка и съпоставка в случая въззивният съд не е извършвал, тъй като липсват конкретни твърдения в тази насока от страна на касатора-ищец по делото. В подкрепа на довода си, че уволнението му е незаконосъобразно, тъй като не извършено реално съкращение на длъжността му „ръководител екологичен стационар“, в исковата си молба той е изложил твърдения, че трудовите му функции включват постоянно наблюдение и ръчно отчитане на показания на уредите за контрол на нивата на водостоежа, без което не могат да се провеждат никакви мероприятия в ответното УОГС, като в тази връзка е изложено единствено предположение (а не твърдение), че трудовите му функции „вероятно“ се изпълняват от друго лице. Във въззивната си жалба ищецът е изложил твърдения, че след приключването на делото пред първата инстанция му станало известно, че „на негово място“ бил назначен друг служител, който да извършва замерванията на нивото на водостоежа, без да е посочена конкретна друга длъжност, на която да е назначен новият служител, т. е. – твърдението е, че той е бил назначен на процесната длъжност „ръководител екологичен стационар“, заемана от ищеца („на негово място“). При така изложените твърдения на ищеца, от доказателствата по делото въззивният съд е установил, че единствената щатна бройка за тази процесна длъжност е била съкратена – премахната е от новото длъжностно разписание с решение на работодателя от 16.05.2018 г. – преди връчването на 21.05.2018 г. на заповедта за уволнението на ищеца. Установил е също, че в доклад на прекия ръководител на ищеца е обоснована необходимостта от отпадането на неговата длъжност поради това, че се извършва постепенна подмяна на уредите за контрол на нивата на водостоеж, и периодичното наблюдение и обслужване на уредите може да се поеме от други лица, работещи в съответния технически участък на стопанството. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е намерил за законосъобразно уволнението на ищеца като е изложил следните съображения: Съгласно съдебната практика, съкращаването в щата е фиктивно, когато макар да е заличена от щата определена длъжност като наименование, реално нейните трудови функции изцяло или поне преобладаващите и основни такива, образуващи същността (скелета) на заличената длъжност, са запазени и са възложени да се изпълняват от други работници, чиито длъжности не са заличени, с изключените на случаите когато трудовите функциите всъщност са разпределени, тоест раздробени са по начин, че да не образуват и да не представляват едно единно цяло по своя характер, естество и съдържание, такова каквото са имали за старата длъжност отпреди закриването поради съкращаването в щата. В случая съкращаването на щата за длъжността на ищеца е безспорно установено, тъй като тя не фигурира в новото щатно разписание на длъжностите. Съкращават се щатове, а не дейности, които могат да бъдат реализирани и по друг начин – чрез възлагането им на някой друг или чрез разпределение на функциите между други длъжности в рамките на предприятието или извън него. Първата възможност е приел работодателят в случая и тя е мотивирана в доклада на прекия ръководител на ищеца. В тази насока решенията на работодателя са по целесъобразност и се вземат от него с оглед нуждата от ефективното управление на работната сила.

Видно от гореизложеното, от една страна четвъртият правен въпрос е некоректно формулиран от страна на касатора-ищец, тъй като съгласно цитираната от самия него трайно установена практика на ВКС, еднозначен отговор на така формулирания въпрос („…как следва да се докаже реалното съкращение в щата“) не може да бъде даден – доказването във всеки конкретен случай става по различен начин предвид конкретните твърдения и конкретните обстоятелства, установени по делото; а от друга страна – именно предвид неговите твърдения по делото и установените от доказателствата обстоятелства, мотивите на въззивния съд за наличие на реалното съкращаване на процесната щатна бройка, заемана от ищеца, не са в противоречие, а са в съответствие както с посочената в изложението към касационната жалба, практика на ВКС – решение № 137/17.04.2015 г. по гр. дело № 7170/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 168/10.06.2014 г. по гр. дело № 5342/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, така и с посоченото от ответника в отговора на касационната жалба – решение № 232/13.06.2011 г. по гр. дело № 871/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.

В заключение, касационното обжалване на подлежащата на такова обжалване, част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК; не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на касационното производство, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната инстанция, а именно – сумата 800 лв.

С определение № 167/25.06.2020 г., постановено по частно гр. дело № 1497/2020 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд., това частно гражданско дело е присъединено към настоящото гр. дело № 1498/2020 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд. – за общото им разглеждане в едно производство под номера на последното дело и за постановяване на общ съдебен акт по тях. По този начин предмет на разглеждане по настоящото гр. дело № 1498/2020 г. е и частната жалба по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, подадена от ответното УОГС срещу определение № 691/13.12.2019 г., постановено по същото въззивно гр. дело № 336/2019 г. на ПОС, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя-ответник за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на въззивното решение № 246/01.07.2019 г. в частта относно разноските по делото.

Частната жалба на ответното УОГС „Г. А“ е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивния съд (чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК и т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се излагат съображения, че след като въззивният съд е изменил първоинстнационното решение като отхвърлил единствения уважен от първата инстанция иск по чл. 224, ал. 1 от КТ по делото, окръжният съд следвало да присъди целия размер на направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство, а именно – сумата 800 лв.

Ответникът по частната жалба – ищецът Н. И. не е подал отговор на частната жалба.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:

Пред първоинстанционния съд от страна на ответното УОГС е представен договор за правна защита и съдействие № 759552/06.07.2018 г. (лист 12 от първоинстанционното дело), в който единствено е уговорено адвокатско възнаграждение в размер 800 лв., платимо в брой, но доказателства за плащането му не са ангажирани пред районния съд, като и в самия договор графата „платена сума“ е непопълнена (за разлика например от договора, представен пред настоящата инстанция – лист 16 от касационното дело). При това положение, независимо от крайния изход на материалноправния спор по предявените по делото искове, ответното УОГС няма право на разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство по делото – в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. При това положение, въззивният съд не е имал основание да присъжда в полза на ответника такива разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство по делото както с въззивното решение № 246/01.07.2019 г., така и с обжалваното от ответника, определение № 691/13.12.2019 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК. При това положение, макар в мотивите към последното да са изложени други съображения на въззивния съд за оставянето без уважение на молбата на частния жалбоподател за изменение на въззивното решение в частта за разноските по делото, като краен резултат обжалваното определение № 691/13.12.2019 г. е правилно, поради което следва да бъде потвърдено от настоящата инстанция.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Н. М. И. срещу решение № 246/01.07.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 336/2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд, в частта по иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, с цена 751.68 лв.; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 1498/2020 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 246/01.07.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 336/2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд, в останалата част.

ОСЪЖДА Н. М. И. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Учебно опитно горско стопанство „Г. А“ – [населено място], общ. Велинград, с ЕИК000670634, сумата 800 лв. (осемстотин лева) – разноски за касационното производство по делото.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 691/13.12.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 336/2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд.

Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: