7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 2918

София, 12.06.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и четвъртата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ф.

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр. д. № 3521 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Земеделски производител М. П. П., с адрес в [населено място], обл. П., против въззивно решение № 149 от 13 април 2023 г., постановено по в. гр. д. № 35/2023 г. по описа на Окръжен съд Плевен, с което е потвърдено решение № 1835 от 15 декември 2022 г., постановено по гр. д. № 5478/2022 г. по описа на Районен съд Плевен, за уважаване на предявените от В. Р. П., с адрес в [населено място], срещу П. искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, като е признато за незаконно и отменено уволнението на П., извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ със заповед № 1/01.08.2022 г., П. е възстановена на заеманата от нея длъжност „работник животновъд“ при земеделския производител, и ответникът е осъден да й заплати сумата от 2480 лева, представляваща обезщетение за времето, през което е останала без работа поради незаконно уволнение, за периода 01.08.-02.12.2022 г., и в тежест на касатора са присъдени разноски.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо на следните основания: твърди се, че е изтекъл преклузивният срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ за предявяване на иска за отмяна на уволнението, който започва да тече от деня на прекратяването на трудовото правоотношение, като според касатора срокът е изтекъл на 01.10.2022 г.; налице е идентичност в страните и предмета между настоящото производство и това, образувано по гр. д. № 4587/2022 г. на Районен съд Плевен, с оглед на което производството по настоящото дело следва да бъде прекратено; липсва и надлежна заповед, с която трудовото правоотношение между страните е прекратено, тъй като същата не е била подписана от работодателя, в резултат на което предявеният иск е недопустим поради липса на предмет на делото, правен интерес от предявения иск и пасивна процесуална легитимация на ответника. Излагат се и доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от въззивния съд процесуални нарушения – уведомление до НАП по чл. 62, ал. 3 КТ и свидетелските показания на св. П. са тълкувани частично и превратно; в нарушение на нормата на чл. 335, ал. 1 КТ въззивният съд е унифицирал подаването на уведомление до НАП с прекратяване на трудово правоотношение. Твърди се, че цялата процедура по прекратяване на трудовото правоотношение се е развила между ищцата и счетоводителя, а работодателят не е имал участие в това. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

Ответницата В. Р. П., чрез адв. Д. Н. и адв. В. М., в отговор на касационната жалба представя становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване и неоснователност на жалбата.

По делото е установено, че страните са били в трудово правоотношение, възникнало на 04.01.2020 г., по силата на което В. П. е изпълнява длъжността „работник животновъд” при земеделския производител. По делото е представено заверено копие от заповед № 001/01.08.2022 г., идентична със заповед № 001/18.08.2022 г., за прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие. Констатирано е, че заповедта не съдържа подпис на работодателя, нито на работника, удостоверяващ връчването й. От представената по делото трудова книжка на П. е установено, че в нея е посочено прекратяването на трудовото правоотношение с жалбоподателя, но върху щемпела е поставен подпис само срещу графа „гл. счетоводител“, но липсва подпис срещу графа „управител“. Установено е още, че на 01.08.2022 г. в ТД НАП – Велико Т. е постъпило уведомление по реда на чл. 62, ал. 3 КТ за прекратяване на трудовия договор между страните на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, като с разпореждане от 26.10.2022 г. на длъжностно лице при ТП НОИ – П. на П. е отпуснато парично обезщетение за безработица за периода 11.10.2022 г.-09.12.2022 г. В показанията на св. П., работещ в счетоводната фирма, обслужваща жалбоподателя, се сочи, че на 01.08.2022 г. му се обадил М. П. да оформи прекратяване на трудовото правоотношение с В. П. по взаимно съгласие; програмата генерирала електронен документ, без подписи на работодател и работник, просто бланка, която се принтира и се предоставя на работодателя; в случая заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е от дата 01.08.2022 г., когато самият работодател се е обадил и е възложил изготвянето на заповедта, но същата заповед е била връчена на П. на 18.08.2022 г., когато е посетила счетоводния офис, поради което принтираният екземпляр от заповедта е с автоматично генерирана от програмата дата 18.08.2022 г.; свидетелят още на 01.08.2022 г. с електронен подпис е подал заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение към НАП.

От правна страна въззивният съд приема, че от представените по делото доказателства не се установяват предпоставките на приложеното от работодателя основание за уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие, доколкото по делото не са налице нито твърдения, нито данни, че някоя от страните по процесното трудово правоотношение е отправила към другата страна предложение за прекратяване на същото. За неоснователно е счетено възражението на работодателя, че липсва надлежна заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, тъй като същата не е подписана, с оглед на което липсва волеизявление от страна на работодателя за прекратяване на трудовия договор. За да възприеме този извод съдът взема предвид, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че прекратяването на трудовото правоотношение между страните е отразено в електронното трудово досие на ищцата въз основа на устно разпореждане на работодателя, отправено към счетоводителя, както и че същото е надлежно декларирано по установения в закона ред пред компетентния административен орган, като е констатирано, че към датата на прекратяване на трудовия договор – 01.08.2022 г., е прекратено и осигуряването на ищцата. Съдът приема, че по делото няма данни работодателят да е опровергал уведомлението до ТД НАП от 01.08.2022 г. с ново уведомление, че трудовото правоотношение с ищцата не е прекратено, респективно че не е прекратено и осигуряването й. С оглед изложеното е счетено, че работодателят не е доказал по безспорен начин осъществяването на приложеното основание за уволнение с оспорената заповед, поради което извършеното уволнение е незаконно. Предвид уважаването на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за основателни са приети и акцесорните такива по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ.

Заявените от касатора доводи за недопустимост на предявения иск не могат да бъдат споделени.

Неоснователно е поддържаното твърдение за недопустимост на предявения иск поради изтичане на преклузивния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ за предявяването му. На първо място следва да се посочи, че давността е въпрос на материалната основателност на претенцията, поради което делото не се прекратява поради недопустимост на иска. Само за пълнота следва да се добави, че в настоящия случай не се установява искът да е предявен след изтичане срока по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ, доколкото от събраните по делото доказателства се установява, че заповед е била връчена на П. на 18.08.2022 г., когато е посетила счетоводния офис, а искът е предявен на 18.10.2022 г., т. е. в законоустановения срок.

Неоснователен е и вторият довод на жалбоподателя за недопустимост на предявения иск, доколкото от данните по делото се установява, че производството по гр. д. № 4587/2022 г. на Районен съд Плевен, образувано по предявени от В. П. срещу касатора искове по чл. 344, ал. 1 КТ за отмяна на заповед № 1/18.08.2022 г. за прекратяване на трудовото правоотношение, е било прекратено с определение № 3979 от 3 октомври 2022 г. по гр. д. № 4587/2022 г. на Районен съд Плевен.

Възраженията на жалбоподателя за недопустимост на предявения иск поради липса на предмет на делото, правен интерес от предявения иск и пасивна процесуална легитимация на ответника, предвид обстоятелството, че процесната заповед за уволнение не е била подписана от работодателя, също са неоснователни. Положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск е ищецът да има правен интерес от предявения иск, за което съдът е длъжен да следи служебно. Когато работодателят е издал незаконна заповед за уволнение, работникът може да се брани срещу нея с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. При твърдения в исковата молба, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е незаконосъобразна, ищецът има правен интерес да установи тези обстоятелства в исковия процес. От обстоятелството, че с иска за признаване на уволнението за незаконно ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение, следва, че предмет на делото е съществуването на това потестативно право, а не самата заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Трудовия договор се прекратява на основание чл. 325, т. 1 КТ при наличието на взаимно съгласие на страните изразено писмено, като самата заповед на работодателя има само констативно действие (така в решение № 183 по гр. д. № 565/2010 г., ІІІ г. о., ВКС). Предвид изложеното, обстоятелството, че процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение не е била подписана от работодателя, не е само по себе си процесуална пречка за разглеждане на предявения иск, доколкото от процесуалното и извънпроцесуалното поведение на ответника не може да бъде изведен извод, че е считал трудовото правоотношение между страните за прекратено.

Поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.

На първо място се пита текст, наименован „заповед“, но неподписана от работодателя, съставлява ли годен документ, от който да се направи извод за волята на работодателя за прекратяване на трудово правоотношение, и каква обвързваща и доказателствена тежест има такъв текст. Формулираният въпрос няма характера на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г., ОСГТК. Според даденото задължително тълкуване ВКС не разполага с правомощия да ревизира правилността на изводите на въззивната инстанция, свързани с установяване на фактическата обстановка и обсъждане на доказателствата. Ето защо поставеният въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване.

Отправени са въпросите: допустимо ли е съдът да се произнася по законосъобразността на заповед за уволнение, при положение, че в т. нар. „заповед“ липсва подпис на работодател като автор на волеизявлението в нея, и как съдът определи пасивната легитимация на ответника, при положение, че оспорваната „заповед за прекратяване на трудово правоотношение“ не е издадена, не е подписана и не е връчена на работника от него; след като изрично е направено оспорване, че работодателят не е автор и издател на процесната заповед и тя не обективира неговата воля, следва ли съдът, преди да извърши проверка за законосъобразност на уволнението, да извърши преюдициална проверка по това оспорване на заповедта за уволнение, и след като установи, че същата няма характер на документ (частен или официален) – да прекрати производството по делото; когато липсва заповед за прекратяване на трудово правоотношение, издадена и подписана от работодателя, за чиято законосъобразност съдът да се произнесе – какъв е предметът и тежестта на доказване. Тази група въпроси е свързана със заявените от жалбоподателя доводи за недопустимост на обжалвания акт, свързани с липсата на подпис от страна на работодателя върху процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. В случая, обаче, касаторът не посочва съдебна практика, с която даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси да е в противоречие, в резултат на което следва да се приеме, че не се разкрива допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не се установява и наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което се е позовал, така, както е предвидено в т. 4 от TP № 1/2009 г., ОСГТК: не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване, нито е обосновал настъпили изменения в законодателството или обществените условия. С оглед изложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.

Следващият въпрос, касаещ характера на уведомлението до НАП по чл. 62, ал. 3 КТ (досежно прекратяване на трудовия договор) и допустимо ли е същото да се приема като акт, заместващ заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, въпреки изричната норма на чл. 128а, ал. 3 КТ, не е обуславящ изхода на спора, тъй като от мотивите на обжалвания акт не се установява описаната във въпроса хипотеза. Въззивният съд не е приел, че уведомлението до НАП по чл. 62, ал. 3 КТ замества заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение между страните. Видно от мотивите на обжалвания акт, за да уважи предявения иск съдът приема, че работодателят не е доказал по безспорен начин осъществяването на приложеното основание за прекратяване на трудовото провоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ с оспорената заповед, предвид липсата на данни за наличието на взаимно съгласие на страните, изразено писмено.

Последният въпрос е в случай, че няма надлежно отбелязване за връчване на „заповед за уволнение“ – кой носи тежестта да докаже датата на връчване с оглед спазване на преклузивния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ. Въпросът не е от значение за изхода на спора, доколкото въззивният съд не е взел отношение по него при формиране на своите решаващи изводи. Затова и не може да обоснове допускането на касационно обжалване.

Накрая се твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно, с доводи за нарушение на императивни материалноправни норми, касаещи изискването за писмено обективиране на волеизявление на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, прилагане на несъществуваща правна норма и прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, относно прилагането на разпоредбата на чл. 62, ал. 3 КТ във връзка с изпратеното до НАП уведомление, и явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд. Не се установява наличието на нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване - непосредствено от мотивите на обжалваното решение да се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Наведените от жалбоподателя доводи представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, които не могат да обосноват соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Ето защо и това последно поддържано основание за допускане на касационното обжалване не се обосновава.

При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторени по договор за правна защита и съдействие разноски в размер на 600 лева.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 149 от 13 април 2023 г., постановено по в. гр. д. № 35/2023 г. по описа на Окръжен съд Плевен.

ОСЪЖДА Земеделски производител М. П. П., ЕИК[ЕИК], да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на В. Р. П., ЕГН [ЕГН], сумата 600,00 (шестстотин) лева разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: