Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Подадена е касационна жалба от Б. Д. Р., чрез адв. О. В. К., против решение от 11. 03. 2016 г. по в. гр. д. № 5332/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, II Д въззивен състав, с което е потвърдено решение от 23. 12. 2014 г. по гр. д. № 747/2014 г. на СРС, 25 с-в, с което е отхвърлен предявеният от Б. Д. Р., чрез неговата майка и законен представител Д. Д. Р., против [фирма] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм., за присъждане на сумата 25000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания, причинени в резултат на настъпило на 30. 06. 2013 г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 30. 06. 2013 г. до окончателното й изплащане. Излагат се съображения за неправилност на решението, изразяваща се в постановяването му в нарушение на чл. 47, 48, 20, ал. 2 ЗДвП, чл. 5, ал. 2 ЗП и чл. 45, ал. 2 ЗЗД и поради необоснованост на фактическите изводи. Иска се отмяната му и уважаване на предявения иск. Претендира се присъждане на разноски.

Ответната страна по касационната жалба [фирма] изразява становище за правилност на въззивното решение като краен резултат. Твърди, че при преценка основателността на иска следва да се обсъди представената разписка от 11. 10. 2013 г. /необсъдена от въззивния съд/, с която майката на ищеца, като негов законен представител, е заявила получаване на сумата от 1500 лв. от деликвента И. И., счита се за удовлетворена и желае образуваното срещу него наказателно производство да бъде прекратено/, с което е реализирано правото на обезщетение срещу деликвента и е погасена отговорността на застрахователя по застраховка „ГО на автомобилистите“. При условията на евентуалност се иска обсъждане и на направеното възражение за принос на пострадалия, изразяващо се във внезапното му навлизане в кръстовището. Иска се потвърждаване на решението на градския съд. Претендира се присъждане на разноски, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция.

Дирекция „Социално подпомагане“ – Я. изразява становище, според което следва да бъдат осигурени по най-добър начин интересите на детето Б. Д. Р..

С определение № 178 от 23. 03. 2017 г. по т. д. № 60097/2016 г. на ВКС, I г. о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, по въпроси, свързани с приложението на чл. чл. 47, 48, 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 4, ал. 1 ЗП.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, прие следното по въпросите, по които е допуснато касационно обжалване на решението:

При преминаване през неурегулирано кръстовище, намиращо се в границите на урбанизирана територия, на което един от двата пресичащи се асфалтирани пътища е общински път по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗП, но не е сигнализиран като път с предимство съгласно чл. 4, ал. 1 ЗП и чл. 11, ал. 3 ЗП, преминаването през кръстовището се регулира от правилото, установено в разпоредбата на чл. 48 ЗДвП, според което с предимство се движат пътните превозни средства, намиращи се или приближаващи от дясната страна. Това е така, тъй като Законът за движение по пътищата е приложим и при движение по пътищата, които са част от общинската и републиканска пътна мрежа и участниците в движението следва да се съобразяват с регламентираната в него организация.

Движението по път с предимство не освобождава водача на превозното средство от задължението по чл. 20, ал. 2 ЗДвП да избира такава скорост на движение, която да позволи своевременно спиране пред всяко предвидимо препятствие.

По посочените въпроси настоящият състав намира за правилно становището, изразено в решение № 2438 от 30. 12. 2013 г. по гр. д. № 3693/2013 г. на САС, решение № 499 от 22. 11. 2013 г. по в. гр. д. № 501/2013 г. на СОС, решение № II-66-25 от 2. 08. 2012 г. по гр. д. № 27684/2011 г. на СРС, ГО, 66 с-в.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, прие следното по основателността на касационната жалба:

С обжалваното решение градският съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционния съдебен акт, с който е отхвърлен предявеният от Б. Д. Р., чрез неговата майка и законен представител Д. Д. Р., против [фирма] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм., за присъждане на сумата 25000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания, причинени в резултат на настъпило на 30. 06. 2013 г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 30. 06. 2013 г. до окончателното й изплащане. За да постанови този резултат, съставът на съда е приел, излагайки собствени мотиви и препращайки и към мотивите на районния съд, на осн. чл. 272 ГПК, че водачът на автомобила, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, не е осъществил виновно и противоправно деяние, като произшествието е резултат не от деликт, а от случайно събитие. Липсата на противоправно поведение е обоснована с факта, че пътят, по който се е движил лекият автомобил, е представлявал участък от общински път в границите на урбанизирана територия и, съгласно чл. 4, ал. 1 ЗП, движението по този участък е с предимство. Прието е, че този извод не се опровергава от факта, че Т - образното кръстовище, на което е възникнало произшествието, е било неурегулирано и никой от двата пресичащи се пътя не е бил сигнализиран като път с предимство. След като се е движил по път с предимство и със скорост в рамките на позволената за съответния пътен участък (с 46 км/ч, при максимално допустима 50 км/ч), водачът на автомобила не е бил длъжен да намали скоростта и да пропусне движещият се по другия път велосипедист (ищеца). Прието е, че водачът на автомобила е могъл обективно да види велосипедиста едва когато е бил на разстояние 14 м. от мястото на удара и при скорост на движение 46 км/ч ударът е бил непредотвратим (същият не би настъпил при скорост на движение на автомобила до 25, 2 км/ч). Направен е изводът, че след като инцидентът е възникнал случайно и липсва осъществен деликт от водача на автомобила, то не са налице основания за ангажиране и на отговорността на застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ отм., поради което предявеният иск се явява неоснователен.

Решението е неправилно.

Неправилността се изразява в противоречие на правните изводи на въззивния съд с разпоредбите на чл. чл. 47, 48 и 20, ал. 2 ЗДвП.

Установено е от събраните по делото доказателства (констативен протокол за ПТП № 4747/2013 г., протокол за оглед на местопроизшествие от 30. 06. 2013 г., заключението на автотехническата експертиза на вещото лице инж. Ж. Е. от 20. 05. 2014 г., заключението на съдебномедицинската експертиза на вещото лице д-р В. Н. от 15. 05. 2014 г., постановление за прекратяване на досъдебно производство от 23. 10. 2013 г. по дознание № 185/2013 г. на РУ“Полиция“ – Т., [населено място], пр. пр. № 2445/2013 г. на РП-Я. и писмо изх. № 5300-763/27. 06. 2014 г), че на 30. 06. 2013 г., около 17, 00 ч., на неурегулирано Т-образно кръстовище в [населено място], обл. Я., образувано от [улица], асфалтирана, с широчина 8, 10 м., и [улица], асфалтирана, с широчина 4, 50 м., е възникнало пътнотранспортно произшествие между лек автомобил „Ф. М“, рег. [рег. номер на МПС], управляван от И. И. И., и управлявания от ищеца велосипед. Лекият автомобил се е движил по [улица], а велосипедът – по [улица]. Когато предната част на лекия автомобил навлиза в кръстовището, в кръстовището навлиза, от дясната страна на лекия автомобил, и управляваният от ищеца велосипед. Велосипедистът се блъска с предно колело в страничната дясна част на преден десен калник на автомобила, тялото на велосипедиста полита напред и пада върху предния капак, възкачва се към предното стъкло и изпада от дясната страна на земята. Автомобилът се е движил със скорост 46 км/ч (при максимално допустима 50 км/ч). Такава е била скоростта му и към настъпване на удара, тъй като няма данни да е предприел аварийно спиране преди удара (не е оставил никакви спирачни следи). Ударът не би настъпил при скорост на движение на автомобила до 25, 2 км/ч., като автомобилистът е могъл да забележи приближаващият от дясно велосипед на около 14 м. от мястото на удара. Велосипедистът също се е движил бързо и е навлязъл внезапно в кръстовището. За него ударът също е бил предотвратим при движение с по-ниска скорост при приближаване на кръстовището. Според вещото лице, произшествието е настъпило в резултат на отнемане от страна на водача на лекия автомобил на предимството на десностоящия велосипедист, както и поради несъобразената скорост на движение на лекия автомобил и велосипедиста. В резултат на инцидента ищецът получил множество телесни увреждания, причинили му болки и страдания.

От така установените факти следва изводът, че водачът на автомобила е нарушил правилата за движение, установени в чл. чл. 47 и 48 ЗДвП, както и чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Както бе посочено по-горе, в изразеното становище по въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, Законът за движение по пътищата е приложим и при движение по пътищата, съставляващи част от общинската и републиканска пътна мрежа и участниците в движението по тези пътища следва да се съобразяват с регламентираната в него организация. Според чл. 47 и 48 ЗДвП, при липса на сигнализация на някой от пресичащите се на кръстовището асфалтирани пътища със знак за предимство на движението по него, кръстовището е неурегулирано и се прилага правилото на чл. 48 ЗДвП. В случая е налице преминаване през неурегулирано кръстовище, намиращо се в границите на урбанизирана територия, на което един от двата пресичащи се асфалтирани пътища е общински път по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗП, но не е сигнализиран като път с предимство съгласно чл. 4, ал. 1 ЗП и чл. 11, ал. 3 ЗП.З, преминаването през кръстовището се регулира от правилото, установено в разпоредбата на чл. 48 ЗДвП, според което с предимство се движат пътните превозни средства, намиращи се или приближаващи от дясната страна. Водачът на автомобила, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, е нарушил установените в чл. чл. 47 и 48 ЗДвП правила, тъй като при приближаване на кръстовището не се е движил с такава скорост, че при необходимост да може да спре и да пропусне движещият се от дясната страна, с предимство, велосипедист. Нарушил е и разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, според която водачът на превозното средство винаги и независимо от това дали се движи по път с предимство или не, е длъжен да избира такава скорост на движение, която да позволи своевременното му спиране пред всяко предвидимо препятствие (в случая, при евентуално движещо се по другия път, образуващ наближаващото кръстовище, превозно средство).

По изложените съображения следва да се приеме, че поведението на водача на автомобила е било противоправно – същият е управлявал МПС в нарушение на правилата на ЗДвП и ППЗДвП, причинил е пътнотранспортно произшествие и телесни увреждания на лице. Налице е и вредоносен резултат - причинени неимуществени вреди на ищеца, изразяващи се в преживени болки и страдания от причинените му телесни увреждания. Налице е причинна връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат, както и виновност на дееца (презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена от събраните по делото доказателства). В обобщение, налице са предпоставките на чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на застрахования деликвент спрямо увредения ищец.

Като безспорно и ненуждаещо се от доказване е определено наличието на действителен застрахователен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключен между застрахователя и собственика на участвалия в пътнотранспортното произшествие автомобил, със застрахователна полица № 02113000470899/26. 01. 2013 г., с период на действие 1. 02. 2013 г. – 31. 01. 2014 г., с който застрахователят се е задължил да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования собственик и на водачите на автомобила за причинени от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Същото се установява и от представената справка от ИЦ на ГФ от 1. 07. 2013 г.

По изложените съображения настоящият състав намира, че са налице предпоставките на чл. 226, ал. 1 КЗ отм. за ангажиране отговорността на ответното дружество.

Неоснователен е доводът на застрахователя за погасяване отговорността му по чл. 226, ал. 1 КЗ отм., тъй като на 11. 10. 2013 г. майката на малолетния ищец, като негов законен представител, е подписала разписка, с която е заявила, че е получила от деликвента И. И. И. сумата 1500 лв. обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, претърпени от сина й Б. Д. Р., че е удовлетворена от получената сума и желае образуваното срещу И. И. наказателно производство да бъде прекратено. Доброволното плащане от деликвента на част от дължимото обезщетение има за последица погасяване отговорността на застрахователя по прекия иск на увредения по чл. 226, ал. 1 КЗ отм. само за платената част от обезщетението, но не за цялото дължимо такова. На следващо място, подписаната разписка само от майката на ищеца не представлява договор за спогодба между увредения и деликвента по смисъла на чл. 365 ЗЗД, с който двамата да уреждат отношенията си във връзка с дължимото обезщетение по чл. 45 ЗЗД, нито майката е поела задължение да не предявява претенции срещу деликвента или застрахователя по съдебен или извънсъдебен ред. Същата е съставена, за да удостовери получаването на сумата 1500 лв. и обективира желанието на увредения за прекратяване на наказателното производство срещу причинителя на вредите на осн. чл. 343, ал. 2 НПК. Неприложимо в случая е приетото в точка 1 от ТР № 1/23. 12. 2015 г. по т. д. № 1/2014 г., ОСГТК, тъй като не се касае за уважен срещу застрахования деликвент иск по чл. 45 ЗЗД, в която хипотеза обемът на отговорността на застрахователя по прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ е ограничен до размера на присъденото обезщетение. Неприложимо е и ТР № 1 от 30. 01. 2016 г. по т. д. № 1/2016 г., ОСГТК, според което пострадалият няма право да получи обезщетение от деликвента над изплатеното от застрахователя обезщетение по задължителна застрахова „ГО на автомобилистите“, въз основа на постигнато между застрахователя и увредения споразумение, в което увреденият е заявил, че е напълно обезщетен за съответната вреда – в случая няма постигнато споразумение нито със застрахователя, нито с деликвента.

При определяне размера на вредите настоящият състав съобрази следните обстоятелства, установени от заключението на съдебномедицинската експертиза на вещото лице д-р Н. от 15. 04.2014 г., показанията на свидетеля Д. Д., дядо на ищеца и представените по делото писмени доказателства, а именно: а/. брой, вид и тежест на причинените на ищеца телесни увреждания – същият е получил травматичен шок, контузия на главата, контузия на мозъка (представляващо по-тежко увреждане от мозъчно сътресение), разкъсно-контузна рана в тилната област на главата, фрактура на дясната зигоматична кост, хематом в синус максиларис вдясно, контузия на гръдния кош, охлузване на лявата подбедрица; б/. обстоятелството, че травматичният шок и контузията на мозъка са създали временна опасност за живота на пострадалото дете; в/. търпените неудобства от счупването на дясната зигоматична кост - същото е довело до трайно затруднение на дъвченето и говореното за срок от един месец, през който период детето се хранило само с течна храна, със сламка, и било със затруднен говор; г/. необходимостта, заради контузията на мозъка, от спазване на режим с минимално умствено и физическо натоварване за период от 5-6 месеца (въздържане от игри с други деца, тичане, скачане, гледане на телевизия и т. н.), част от който е спазван през време на лятната ваканция на детето; д/. интензитета на търпените болки и страдания – първоначално силни, но с постепенно намаляващ интензитет; е/. възникнали проблеми със съня след инцидента – детето се будело нощем, бълнувало, викало на сън; ж/. появяващо се и до днес главоболие при излагане на слънце, бърза уморяемост; з/. продължителността на лечебния и възстановителен период; и/. обстоятелството, че вещото лице не установява към настоящия момент да са породени трайни, необратими негативни последици за здравето на ищеца, нито прогнозите за бъдещото му здравословно състояние да са неблагоприятни; й/. изключително ниската възраст на детето – същото е било на 7 години към настъпване на произшествието; к/. обществено-икономическите условия в страната към настъпване на застрахователното събитие, намерили отражение и в нивата на застрахователните лимити.

Отчитайки всички тези обстоятелства и разпоредбите на чл. чл. 51, ал. 1 и 52 ЗЗД, настоящият състав намира, че претендираната сума от 25000 лв. би обезщетила ищеца за претърпените от него неимуществени вреди.

Възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца е основателно. Установено е по делото, че детето е навлязло внезапно в кръстовището, без преди това да намали скоростта, за да може да спре при евентуално възникнало препятствие на пътя, в нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Както бе посочено по-горе, движението по път с предимство не освобождава водача на превозното средство от задължението по чл. 20, ал. 2 ЗДвП да избира такава скорост на движение, която да позволи своевременно спиране пред всяко предвидимо препятствие. Съпричиняването следва да се определи на 20 %, при което обезщетението следва да се намали на 20000 лв. От тази сума следва да се приспаднат платените от деликвента 1500 лв., при което прекият иск по чл. 226, ал. 1 КЗ отм. следва да бъде уважен за сумата 18500 лв.

С оглед разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД и чл. 223, ал. 2 КЗ отм., застрахователят дължи и законна лихва върху обезщетението от 30. 06. 2013 г. до окончателното му изплащане.

По изложените съображения, въззивното решение ще следва да бъде отменено в частта, с която предявеният от Б. Д. Р. против [фирма] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ е отхвърлен за сумата 18500 лв. и вместо това бъде постановено решение, с което същият бъде уважен за посочената сума, ведно със законната лихва върху същата считано от 30. 06. 2013 г. до окончателното й изплащане. В останалата част решението ще следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото [фирма] ще следва да бъде осъдено да заплати на адв. О. В. К. сумата 3255 лв. възнаграждение за осъществяваното процесуално представителство от юрисконсулт на трите инстанции /по 1085 лв. за всяка от инстанциите/, на осн. чл. 38 ЗА, а по сметка на Върховния касационен съд – 1510 лв. дължими за трите инстанции държавни такси и 296 лв. част от платените от бюджета на съда разноски, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК. Б. Д. Р., чрез своята майка и законен представител Д. Д. Р., ще следва да бъде осъден да заплати на [фирма] сумата 65 лв. – част от съдебните разноски, съответна на отхвърлената част от исковете, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, както и сумата 234 лв. – възнаграждение за осъществяваното процесуално представителство от юрисконсулт пред трите инстанции, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение от 11. 03. 2016 г. по в. гр. д. № 5332/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, II Д въззивен състав В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 23. 12. 2014 г. по гр. д. № 747/2014 г. на СРС, 25 с-в в частта, с която предявеният от Б. Д. Р., чрез неговата майка и законен представител Денка Д. Р., против [фирма] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. е отхвърлен за сумата 18500 лв. И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА [фирма], на осн. чл. 226, ал. 1 КЗ отм., да заплати на Б. Д. Р., чрез неговата майка и законен представител Д. Д. Р., сумата 18500 лв. обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания, причинени в резултат на настъпило на 30. 06. 2013 г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва върху същата, считано от 30. 06. 2013 г. до окончателното й изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение от 11. 03. 2016 г. по в. гр. д. № 5332/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, II Д въззивен състав в останалата част.

ОСЪЖДА [фирма] да заплати на адв. О. В. К. сумата 3255 лв. възнаграждение за осъществяваното безплатно процесуално представителство на ищеца пред трите инстанции, на осн. чл. 38 ЗА, а по сметката Върховния касационен съд – сумата 1510 лв. държавна такса и 296 лв. част от платените от бюджета на съда разноски, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК.

ОСЪЖДА Б. Д. Р., чрез неговата майка и законен представител Д. Д. Р., да заплати на [фирма] сумата 65 лв. част от съдебните разноски, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, както и сумата 234 лв. – възнаграждение за осъществяваното процесуално представителство от юрисконсулт пред трите инстанции, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: