8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№1472

гр. София, 04.06.2024годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: А. Б.

З. Х.

изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 768 по описа за 2023г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. В. С., представляван от адв. Н. П., срещу решение № 114 от 04.08.2022г. по в. т.д. № 346/2021г. на Апелативен съд – В. Т. с което е обезсилено решение № 260010 от 22.02.2021г. по т. д. № 54/2020г. на Окръжен съд – Ловеч в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. В. С. против „Петрол” АД иск по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ за установяване вписване по партидата на ответника на несъществуващо обстоятелство – нищожни решения от 18.02.2019г. на общото събрание на акционерите, прекратил е производството по предявения от М. В. С. против „Петрол” АД иск по чл.124 ГПК за признаване за установено, че решенията на извънредното общо събрание на акционерите на „Петрол” АД, проведено на 18.02.2019г., са несъществуващи /нищожни/, и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е прекратено производството по делото в частта по иска с правна квалификация чл.74 ТЗ, предявен като евентуален, с който е поискана отмяна на решения от 18.02.2019г. на общото събрание на акционерите.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно поради постановяването в противоречие с практиката на ВКС и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи, че въззивният съд не е извършил дължимата проверка на допустимостта на първоинстанционното решение, като въпреки наведените във въззивната жалба доводи за неговата недопустимост поради постановяването му при наличие на основания за спиране на производството до приключване с влязъл в сила съдебен акт на т. д. № 113 от/2018г. на Окръжен съд Ловеч, не се е произнесъл по тези доводи и е постановил недопустим съдебен акт. Излага съображения за преюдициалност на посоченото дело, тъй като при уважаване на предявените по него искове собствеността на акциите, притежавани от „А. К. АД, „К. Ф. ЕООД и „Т. Е. О. ЕООД, ще се възстанови с обратна сила в патримониума на „П. Х. АД и всички решения, които са вземани на общите събрания на акционерите на „Петрол” АД, ще се окажат незаконосъобразно взети поради липса на кворум за провеждане на събранията, липса на мнозинство и взети от лица, които нямат качеството „акционер”. Поддържа още, че въззивният съд неправилно е дал правна квалификация на иска по чл.124 ГПК и е прекратил делото поради неговата недопустимост. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че предявеният главен иск не е с правно основание чл.75 ТЗ, като сочи, че изрично в исковата молба са наведени твърдения за нищожност на взетите решения на общото събрание на акционерите на „Петрол” АД при предвидена нищожност на решенията единствено и само в чл.75 ТЗ. Сочи, че именно на него е основан и искът му за нищожност на решенията, взети на общото събрание на акционерите на „Петрол” АД, проведено на 18.02.2019г., поради това, че част от тях са взети на друго общо събрание от 15.02.2017г. и са обявени за невзети. Изтъква, че към момента на завеждане на исковата молба съдебното решение, с което решенията на общото събрание на акционерите на „Петрол” АД от 15.02.2017г. са обявени за невзети, не е било влязло в сила, и поради това посоченото основание за нищожност на атакуваните решения е било заявено в о. с.з. на 18.01.2021г. Счита, че въззивният съд е следвало за вземе предвид наведените в исковата молба и допълнителната искова молба, както и нововъзникналите обстоятелства и да разгледа иска именно по реда на чл.75 ТЗ, а не по реда на чл.124 ГПК. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да следи за допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 72 от 05.06.2018г. по гр. д. № 1985/2017г. на ВКС, I г. о., решение № 108 от 12.07.2019г. по т. д. № 2033/2018г. на ВКС, II т. о.

2. При определяне на правна квалификация на иска от въззивната инстанция длъжен ли е съдът да вземе предвид всички обстоятелства и възражения на ищеца, направени в исковата молба, допълнителната искова молба и в развилото се първоинстанционно производство?

3. При повторна преценка на правната квалификация от въззивна инстанция длъжен ли е въззивният съд да съобрази допълнително наведени съображения за нищожност на решения на общо събрание на акционерите, по отношение на които има нововъзникнало обстоятелство, а именно влязло в сила решение по смисъла на чл.75 ТЗ, след депозиране на исковата молба, но преди приключване на делото пред първоинстанционния съд? Касаторът поддържа, че формулираните последни два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът „Петрол” АД, представляван от адв. А. В., оспорва касационната жалба. Сочи, че в частта, в която първоинстанционното решение съдържа произнасяне по същество по предявените искове, същото не е потвърдено, а е обезсилено от въззивния съд и производството е прекратено, поради което касационната жалба е насочена срещу несъществуващо потвърдително рещение и в тази си част е недопустима. Сочи, че първоинстанционното решение е потвърдено единствено в частта, в която е прекратено производството по евентуалния иск по чл.74 ТЗ поради предявяването му след изтичане на преклузивния срок, но в касационната жалба не са изложени доводи за неправилност на този извод и поради това същата се явява бланкетна, респ. също недопустима. Прави и възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като сочи, че: 1/е неоснователен доводът за неизпълнение от страна на въззивния съд на задължението му да следи за допустимост на първоинстанционното решение, тъй като с въззивното решение първоинстанционният акт е обезсилен; 2/ последните два въпроса са неясно формулирани и соченото във връзка с тях допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е наведено бланкетно. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна– подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че с оглед твърденията в исковата молба и заявения в нея петитум първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал предявения главен иск като такъв по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ за установяване вписване по партидата на ответника на несъществуващо обстоятелство - нищожни решения от 18.02.2019 г. на общото събрание на акционерите. Посочил е, че искът по чл.29, ал.1 предл.3 от ЗТРРЮЛНЦ, чиято правна последица е прилагането на 30, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ вр. с чл.604 от ГПК, е предоставен на страната, която твърди несъществуване на вписано обстоятелство, т. е. на липсващо, невзето решение, което е било вписано в търговския регистър. Отбелязал е, че в случая в исковата молба липсват конкретни твърдения за извършено вписване в търговския регистър по партидата на „Петрол“ АД въз основа на решенията, приети от извънредно общо събрание на акционерите на „Петрол“ АД, проведено на 18.02.2019г., а се твърди единствено, че решенията са заявени в ТР за вписване със Заявление А5 с № 20190306135403 по партидата на дружеството, като се поддържа, че заявените за вписване обстоятелства са несъществуващи. Констатирал е, че данните по партидата на ответното дружество в търговския регистър сочат, че и към този момент вписване по заявление А5 с № 20190306135403 не е извършено. Добавил е, че в петитума на исковата молба не се съдържа искане да се установи несъществуване на вписани обстоятелства, а посочването в петитума на последицата от уважаване на иска - заличаване на евентуалното вписване на решенията, приети на 18.02.2019г., не променя заявеното искане и извода, че липсва петитум по чл.29, ал.,1 пр.3 ЗТРРЮЛНЦ. Приел е, че с оглед изложеното в исковата молба и заявения петитум предявеният главен иск следва да се квалифицира като такъв по чл.124 от ГПК - да се признае за установено, че решенията на извънредното общо събрание на акционерите на „Петрол“ АД, проведено на 18.02.2019 г., са несъществуващи/нищожни/. Изложил е съображения, че иск за установяване, че решенията на орган на дружеството са нищожни, е допустим само ако тези решения не подлежат на вписване, тъй като ако решенията са подлежащи на вписване, то самото установяване на нищожността им не би могло да доведе до заличаване на вписването им поради ограничителното изброяване в чл.604 ГПК и в чл.30 ЗТРРЮЛНЦ.

Въззивният съд е приел, че в случая атакуваните решения, приети от извънредното общо събрание на акционерите на „Петрол“ АД, проведено на 18.02.2019 г., са подлежащи на вписване и поради това, съобразявайки разясненията в т.ІІ от Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002. на ОСГК на ВКС, е намерил предявения иск за установяване несъществуването /нищожността/ им за недопустим. Добавил е, че предявеният главен иск е недопустим и поради това, че ищецът излага фактически твърдения за нарушения на процедурата по свикване и провеждане на извънредното общо събрание на акционерите на „Петрол“ АД, проведено на 18.02.2019 г., които са фактически основания за незаконосъобразност на приетите решения, а не за нищожност. Посочил е, че твърдението за недопускане на участие на единия от акционерите в общото събрание на 18.02.2019г. е свързано с процедурата за провеждане на общото събрание и вземането на решения и не представлява твърдения за несъществуване/нищожност/ на приетите решения. Посочил е още, че оплакванията за допуснати нарушения на закона и устава на дружеството при свикване и провеждане на Общото събрание, изразяващи се в пороците, описани в исковата молба, са фактически основания за незаконосъобразност на приетите решения, а не за нищожност, поради което защитата е по чл.74 от ТЗ, а не чрез установителен иск по чл.124 от ГПК. С оглед на това е достигнал до извод, че обжалваното решение, в частта с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ за установяване вписване по партидата на ответника на несъществуващо обстоятелство - нищожни решения от 18.02.2019 г. на общото събрание на акционерите, е недопустимо като постановено по недопустим иск и на основание чл.270 ал.3 предл.1 от ГПК решението в тази част следва да бъде обезсилено и производството по делото по предявения главен иск следва да бъде прекратено поради недопустимост на иска.

Въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването на жалбоподателя, че предявеният главен иск е такъв с правно основание чл.75 от ТЗ. Посочил е, че ищецът нито в исковата молба, нито в допълнителната искова молба е изложил фактически твърдения за нищожност на приетите от ОС от 18.02.2019г. решения при хипотезата на чл.75 от ТЗ. Изтъкнал е, че едва в последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд, проведено на 30.11.2020 г., процесуалният представител на ищеца е изложил съображения, че в случая в разрез с чл.75 от ТЗ се прави опит от ответното дружество да бъде вписано намаляване на капитала, при положение че по отношение на първото събрание има влязло в сила решение, с което решенията са обявени за невзети, което е намерил за недопустимо.

Въззивният съд е приел, че решението на първоинстанционния съд в частта, с която е прекратил производството по предявения евентуален иск с правна квалификация чл. 74 ТЗ за отмяна на решенията от 18.02.2019 г. на общото събрание на акционерите, е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Посочил е, че в настоящия случай ищецът, който е акционер в ответното дружество, е присъствал чрез свой представител на извънредното общо събрание на акционерите на „Петрол“ АД, проведено на 18.02.2019 г., което е безспорно установено по делото. Намерил е, че при това положение е налице хипотезата на чл.74, ал.2, пр.1 от ТЗ, която предвижда, че искът се предявява в 14 дневен срок от деня на събранието. Достигнал е до извод, че 14 дневният срок за предявяване на иска е изтекъл на 5.03.2019г. /първия присъствен ден/, а исковата молба е подадена на 7.03.2019г., т. е. след срока, предвиден от закона. Изтъкнал е, че срокът за предявяване на иска по чл.74 от ТЗ е преклузивен и с изтичането му правата на ищеца се преклудират. Намерил е за ирелевантни изложените в частната жалба обстоятелства, че ищецът не е могъл да се запознае с взетите решения на общото събрание поради непубликуването на протокола от събранието на електронната страница на ответното дружество и непубликуването му в ТР в предвидения срок, като е посочил, че негов представител е присъствал на събранието.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Неоснователно е искането за допускане на касационен контрол поради евентуална недопустимост на въззивното решение. Доводът на касатора се основава на твърдения за постановяване на първоинстанционното решение въпреки наличието на основание за спиране на производството по делото поради висящо дело с преюдициален характер. В настоящия случай въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта по предявения главен иск и е прекратил производството по него поради недопустимостта му, както и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е прекратено производството по евентуалния иск по чл.74 ТЗ поради предявяването му след изтичане на предвидения в нормата преклузивен срок. Касаторът поддържа с оглед изложените от него в касационната жалба твърдения, че изходът на производството по висящото дело, което счита за преюдициално, е от значение за основателността на исковете. При този краен извод на въззивния съд, доколкото изходът на посоченото от касатора дело е без значение за допустимостта на предявените искове предвид дадената им правна квалификация, доводът за допуснато процесуално нарушение поради постановяване на решение при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК се явява неоснователен.

Поставеният от касатора първи процесуалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд, но е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана с ТР № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, в това число посочените от касатора решения. Противно на твърдението на касатора, въззивният съд не се е отклонил от задължението си за служебна проверка на допустимостта на първоинстанционното решение, а е извършил такава, като е приел обжалваното пред него решение за недопустимо в частта по предявения главен иск и го е обезсилил.

Останалите два процесуалноправни въпроса са обсъждани от въззивния съд, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са развити съображения за неправилност на изводите на въззивния съд, но не са изложени твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочени настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. От друга страна посочените предпоставки не са налице, тъй като по въпроса за определяне на правната квалификация на иска е създадена непротиворечива съдебна практика, според която съдът е длъжен да даде правна квалификация на предявения иск, като съобрази изложените в исковата молба и допълнителната искова твърдения и формулираните искания. Поставените от касатора въпроси са свързани с приложението на чл.147 ГПК в контекста на възможността до приключване на съдебното дирене страните да твърдят нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото. По този въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 87 от 14.07.2011г. по т. д. № 688/2010г. на ВКС, I т. о., решение № 168 от 11.04.2012г. по гр. д. № 844/2011г. на ВКС, I г. о., решение № 107 от 10.08.2011г. по гр. д. № 78/2010г. на ВКС, I г. о. и др. Съгласно създадената практика нормата на чл.147 ГПК следва да се тълкува като възможност на страните, включително ищеца, да въведе обстоятелства, които не променят основанието на иска. Прието е, че след първото по делото заседание ищецът не разполага с възможност да измени основанието на иска, независимо дали е налице някоя от хипотезите на чл.147 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с така формираната практика, като е приел, че при определяне на правната квалификация на предявения главен иск следва да се вземат предвид само изложените от ищеца в исковата молба и в допълнителната искова молба фактически твърдения, но не и наведените едва в последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд твърдения за нищожност на приетите от ОС от 18.02.2019г. решения при хипотезата на чл.75 от ТЗ. Наличието на формирана по поставените въпроси постоянна практика, която не се нуждае от промяна и осъвременяване и от която въззивният съд не се отклонил, изключва соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. При този изход на делото на касатора разноски не се дължат. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 114 от 04.08.2022г. по в. т.д. № 346/2021г. на Апелативен съд – В. Т.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: