О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 226

гр. София, 25.05.2022 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание през две хиляди и двадесет и втора година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното К. Н. ч. т. д. N 2559 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „БК и РЗ - О. П. ЕООД против определение № 1337 от 21.05.2021 г. по ч. гр. д. 1406/ 2021 г. на Апелативен съд-София, с което е потвърдено определение № 900239 от 09.02.2021 г. на Окръжен съд - Благоевград по т. д. № 61/2020 г., в частта, с която дружеството е осъдено да заплати държавна такса по сметка на съда в размер на 849 094, 18 лв.

В жалбата се твърди, че съдът е достигнал до грешни правни изводи при установяване на приложимите процесуални норми, което е следствие от необсъждане на всички относими и поддържани фактически твърдения.

Ответникът по жалбата и по делото, „Кооперативна търговска банка“ АД /н/, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно намира жалбата за неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

П. О. съд–Благоевград е предявен иск по реда на чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ, с който се иска да бъде постановено решение, с което да бъде прието за установено, че ищецът БК и РЗ О. П. ЕООД /н/ не дължи на кредитора „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ предявените от банката вземания в общ размер от 84 909 417.73 лв., включени под № 1 в Списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност, открито на основание чл. 609 ТЗ спрямо ищеца. Предявен е и евентуален иск, с който се иска да бъде постановено решение, с което да бъде прието за установено, че ищецът не дължи на ответника вземанията за сума, надвишаваща 31 435, 97 лв. до общия размер на предявените от кредитора вземанията. Въз основа на извършена справка в търговския регистър по чл. 23, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ, е установено, че решението, с което по отношение на ищеца е отрито производство по несъстоятелност по чл. 609 ТЗ е отменено с влязъл сила акт по реда на инстанционния контрол. С оглед на това, производството по чл. 694 ТЗ е прекратено от окръжния съд като недопустимо и ищецът е осъден да заплати държавната такса по него.

За да потвърди постановеното първоинстанционно определение в частта за държавната такса, апелативният състав е достигнал до следните изводи:

Взел е предвид, че съгласно чл. 694, ал. 7 ТЗ, държавна такса не се внася предварително при завеждане на исковете по чл. 694 ТЗ, но ако претенцията бъде отхвърлена, разноските са за сметка на ищеца. С оглед на това е счел, че отговорността за разноските при прекратено производство, поради недопустимост на такъв иск, не е уредена изрично в ТЗ. Ето защо, е намерил за приложима препращащата разпоредба на чл. 621 ТЗ, която предвижда, че за неуредените въпроси трябва да намери приложение ГПК. Въз основа на нея апелативният съд е приел, че следва да намерят приложение общите правила за отговорността за разноските, регламентирани в чл. 78 от процесуалния закон и в частност ал. 4 на тази разпоредба, според която при прекратяване на производството разноските се възлагат на ищеца. Аргументирал се е, че в случая, когато длъжникът е предявил иск по чл. 694, ал. 1 от ТЗ, но същият е приет за недопустим и делото е прекратено, той също дължи разноски, а именно държавна такса за инициираното от него производство.

Решаващият състав е намерил за неоснователно твърдението на касатора, че производството по чл. 694, ал. 1 ТЗ няма самостоятелен характер и е част от това по установяване на вземания. Изложени са съображения, че въпреки че решението по исковете по чл. 694 ТЗ със своите правни последици рефлектира върху производството по несъстоятелност, това не означала, че той се разглежда в това производство. Въз основа на изрично предвиденото в ал. 6 на чл. 694 от ТЗ, че тези искове се разглеждат от друг състав на съда, съдът е приел, че исковата молба, с предмет иск по чл. 694 от ТЗ, слага началото на нов съдебен процес, различен от този по несъстоятелността и имащ за цел защита на субективни материални права. Съответно е заключил, че производството по чл. 694 от ТЗ е самостоятелно исково производство, което се развива независимо от производството по несъстоятелност.

Не е възприето твърдението на БК и РЗ О. П. ЕООД, че кредиторът, който е поискал откриване на производство по несъстоятелност и е ответник по иска с правно основание чл. 694, ал. 1 от ТЗ, следва да понесе отговорността за заплащане на държавна такса при прекратяване на делото, поради неговата недопустимост. Счетено е, че в исковото производство той има качеството на ответник и поради самостоятелния му характер от това по инициираното от него такова по несъстоятелност, той не може да бъде натоварен със заплащане на държавна такса по реда на чл. 694, ал. 7 ТЗ, когато ищец е длъжника. С оглед на това, че в случая последният е ищец и негова е инициативата за предявяване на иска, въззивната инстанция е приела, че той трябва да понесе отговорността за заплащане на държавна такса при отхвърлянето му, респективно при прекратяване на делото, поради недопустимостта му.

Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 274, ал. 3 ГПК с наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 ГПК и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Жалбоподателят твърди, че съдът се е произнесъл по следният правен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „А.1/ За задължението на въззивния съд при извършваната по реда на инстанционния контрол преценка за законосъобразността на обжалвания пред него акт на първата инстанция да обсъди и мотивирано да отговори на всички наведени от страните доводи и възражения, вкл. и да изложи мотивирани съображения по релевираните в жалбата оплаквания на страната, като формира свои изводи по предмета на производството. Твърди се наличието на противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС, обективирана в: определение № 67 от 11.02.2019 г. по гр. д. 403/2019 г. на III ГО, решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о.), решение № 214 от 25.10.2016 г. по гр. д. № 2345/2016 г. и други.; Б.1/ По кое процесуално правило на ГПК и на кого - ищеца или ответника, следва да бъде възложена държавната такса за производство по чл. 694, ал. 1 от ТЗ, когато последното е прекратено, поради отмяна, като неоснователна, на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, в случаите когато ответник по иска по чл. 694, ал. 1 е кредиторът, по чиято молба е било открито производството по несъстоятелност, а ищец длъжникът, както и има ли значение за възлагане на таксата това, че прекратеното производство е образувано по иск на длъжника, след като същият кредиторът, подал молбата за откриване на производство по несъстоятелност, е предявил вземането си пред синдика и възражението на длъжника срещу приемане на вземането е оставено без уважение?; Може ли таксата, в такъв случай, да се възложи по правилото на чл. 78, ал. 4 от ГПК, уреждаща правото на ответника да му бъдат възмездени разноски, при положение, че държавната такса никога няма как да бъде разноски, които ответникът е заплатил?; Б.2/ Когато като ответник по иск по чл. 694 ТЗ, предявен от длъжника, участва кредитор, по чиято приета впоследствие за неоснователна молба е било открито производство по несъстоятелност и това е станало причината за прекратяване на производството по чл. 694 от ТЗ, изискването на чл. 621 от ТЗ за съответно приложение на ГПК, позволява ли да се приложи правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК за възлагане на държавната такса или при посочените особености (участие като ответник на кредитора, предявил неоснователната молба, а ищец е длъжникът), съответното приложение на ГПК изисква да се издири подходяща норма и да се съобразят особеностите на участващите страни и основанието за прекратяване на производството, при което да се обоснове друго правило и ответникът да бъде осъден за държавната такса?; Твърди се постановяването му в нарушение на чл. 6, пар. 3 на ДЕС, чл. 47 ХОПЕС.; Б.3/ Представлява ли производството по иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ самостоятелен процес за защита на субективно материално право, без връзка с фазата на производството по несъстоятелност по установяване на вземания, или това исково производство, в светлината на правото на справедлив съдебен процес, изведен в практиката на СЕС като основен правен принцип, общ за конституционните традиции на държавите-членки, може да се разглежда като част от фазата по установяване на вземания в производството по несъстоятелност и може да обоснове разпределянето на отговорността за държавна такса на ответника, тогава, когато същият е подал и поддържал призната за неоснователна молба за откриване на производство по несъстоятелност и предявил вземанията си в производството по несъстоятелност?“; Същевременно относно фазата по установяване на вземания, касаторът счита, че е очевидно неправилен изводът, че производството по чл. 694, ал. 1 от ТЗ не е част от производството по несъстоятелност, тъй като същото е част от фазата по установяване на вземания и законодателната му уредба следва да се тълкува и прилага с цел възразилият кредитор/ длъжник да осъществи ефективна съдебна защита на материалното си право в производството по несъстоятелност във фазата по установяване на вземания.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Първи въпрос /А1/ е поставен във връзка с твърдението на касатора, че не са обсъдени доводите му във въззивната жалба, че: 1/ държавната такса не е внесена авансово, поради което не представлява разноски и за нея не са приложими правилата за присъждане на разноските; 2/ правният спор, предмет на производството започва с предявяване на вземането в производството по несъстоятелност и чл. 694 ТЗ е част от фазата на установяване на вземанията; 3/ относно приложението на чл. 79, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и на някои хипотези от чл. 433 ГПК относно разпределението на разноските. В случая въззивният съд е приел по първите два довода, че: 1/ таксата не се внася авансово, но е счел, че това не означава, че по отношение на нея не намират приложение правилата за разноските; 2/ исковото производство по чл. 694 ТЗ не е част от производството по несъстоятелност т. е. и от фазата на предявяване и приемане на вземанията в производството по несъстоятелност, макар решението по чл. 694 ТЗ да има значение за делото по несъстоятелност. Фактът, че решаващият състав е достигнал до други правни изводи, различни от тези на жалбоподателя, не представлява липса на произнасяне от страна на съда по първите два довода. Безспорно, въззивната инстанция не е изложила изрични мотиви относно последния довод – за приложението на чл. 79, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и чл. 433 ГПК, но допуснатото от нея процесуално нарушение не е съществено, тъй като не може да обуслови промяна на изхода на спора, доколкото сочените от жалбоподателя норми касаят разноските по изпълнението, а производството по чл. 694 ТЗ е исково и с оглед този характер, съдът е приложил разпоредбите на ГПК, регулиращи разпределението на отговорността за разноските именно в исковото производство. Предвид изложеното, първи въпрос не може да обуслови допускането на определението до касационен контрол.

На второ място, спрямо останалите три въпрос /Б1,Б2,Б3/ не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като апелативният състав се е произнесъл в съответствие със съществуващата практика на ВКС, обективирана в определение № 22/25.01.2013г. по т. д. № 119/2012г. на ВКС, I т. о. и определение № 313/ 07.06.2018г. по ч. т.д. № 1202/2018г. на ВКС, II т. о., с които е прието, че кредиторът /респ. длъжникът/, предявил положителен /респ. отрицателен/ установителен иск по чл. 694 ТЗ дължи заплащане на държавна такса и на разноски по смисъла на чл. 694, ал. 2 ТЗ / ред. ДВ бр. 38/2006г., а по настоящем действаща е аналогичната разпоредба на чл. 694, ал. 7 ТЗ – ДВ бр. 105/2016г./ и при прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска. Аргументите са, че съгласно правилото на чл. 621 ТЗ, доколкото в част IV „Несъстоятелност“ на ТЗ няма особени разпоредби, прилагат се съответните разпоредби на ГПК, вкл. и чл. 71, ал. 1 ГПК - при водене на всяко дело се събира държавна такса. В общия случай на прекратяване на производството по делото, поради недопустимост на иска, съгласно чл. 130 ГПК, внесената държавна такса не подлежи на връщане. Предварително внесената държавна такса не се връща на ищеца и при оттегляне, отказ от иска, както и при връщане на исковата молба по чл. 129, ал. 3 ГПК. В този смисъл отхвърлянето на иска е приравнено по правни последици на десезирането на съда и на сезирането му с недопустим иск. Обжалваният акт е в съответствие и с приетото в определение № 56/26.01.2018г. по ч. т.д. № 3078/2017г., постановено в хипотеза на прекратяване на производството по чл. 694 ТЗ, поради липса на правен интерес с оглед отхвърляне на молбата за откриване на производство по несъстоятелност спрямо длъжника с влязло в сила решение. В така очертаната хипотеза ВКС е приел, че в чл. 694, ал. 7, изр. 2-ро ТЗ е предвидено изключение от правилото на чл. 3, и чл. 4, б.„а“ ЗДТ, вр. чл. 71, ал. 1, и чл. 76 ГПК, че държавната такса, дължима по предявена искова молба, се внася предварително. Посочено е, че с изр. 3-то от същата алинея на чл. 694 ТЗ по императивен начин законодателят е възложил в тежест на ищеца заплащането на такава при отхвърляне на иска му, а доколкото на основание чл. 621 ГПК субсидиарно приложение намира правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК, при прекратяване на делото разноските се възлагат в тежест на ищеца. Настоящият състав на ВКС споделя цитираната практика, тъй като производството по несъстоятелност е отделно от съпътстващите го искове, между които е и този по чл. 694 ТЗ, като производството по него е исково, поради което при прекратяването му субсидиарно приложение намират разпоредбите на ГПК относно отговорността за разноските именно за исковото производство. Трябва да се има предвид и обстоятелството, че отговорността за разноските в исковото производство не е виновна, а обективна, и винаги е в рамките на даденото съдебно производство, образувано за зашита на конкретното субективно право, в каквато насока е и определение № 65 / 16.07.2012г. по адм. д. № 15/2012г. на 5 членен състав на ВАС и ВКС, поради което обстоятелствата, довели до прекратяване на делото, вкл. когато това е изхода на друго дело между страните, не могат да бъдат взети предвид при определянето й. Изводът, че държавната такса се явява разноски и в случаите, когато законът постановява тя да не се внася предварително, следва и по арг. от разпоредбите на чл. 78, ал. 6, вр. чл. 77 ГПК. С оглед изложеното, доколкото обжалваният акт е в съобразен с дадените от ВКС разрешения в практиката му, и не е налице промяна на закона или на обществените условия, налагащи даване на ново тълкуване, не е осъществен соченият от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност. Очевидната неправилност представлява основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното определение не е засегнато от тези пороци.

Предвид изложеното, въззивното определение не може да бъде допуснато да касационно обжалване.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1337 от 21.05.2021 г. по ч. гр. д. 1406/ 2021 г. на Апелативен съд–София.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.