7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 287

гр. София, 20.05.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на девети май две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1628 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Д. Л. срещу решение № 74 от 5. 04. 2021 г. по в. т. д. № 320/2020 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 251 от 14. 04. 2020 г. по т. д. № 47/2019 г. на Великотърновски окръжен съд в частта, с която предявеният от касатора срещу „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП на 12. 02. 2014 г. е отхвърлен за разликата над 30 000 лв. до 50 000 лв. и в частта, с която искът за присъждане на законната лихва върху обезщетението е отхвърлен за периода от 20. 08. 2015 г. до 12. 02. 2017 г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Касаторът изразява становище, че определеният от съда размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от 30 000 лв. е необосновано занижен в противоречие с нормата на чл. 52 ЗЗД. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил в пълнота и не е подложил на цялостен и задълбочен анализ събрания по делото доказателствен материал, доводите на въззивника-ищец и всички фактори, повлияли неблагоприятно върху живота му след процесното ПТП, като съществено е подценил физическите и напълно е игнорирал психическите травми на пострадалия. Сочи, че съдът не е взел предвид икономическата конюнктура и лимитите на застрахователното покритие към датата на събитието. Касационният жалбоподател поддържа, че като не е уважил иска за законна лихва върху застрахователното обезщетение за периода от 20. 08. 2015 г. до 12. 02. 2017 г. съдът е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 86 ЗЗД и на процесуалните правила предвид необсъждане на въззивните доводи относно лихвите върху дължимото обезщетение. Излага доводи, че при вземания с периодичен характер, каквото е и вземането за лихви, погасени по давност следва да се считат онези от тях, които са извън тригодишния период преди датата на завеждане на исковата молба, а останалите, които са в този тригодишен период – за непогасени. В случая исковата молба била подадена на 20. 08. 2018 г., съответно при уважено от съда възражение за погасяване на акцесорното задължение за лихва по давност, същото било дължимо, считано от 20. 08. 2015 г. до окончателното изплащане на общо присъдената главница. Касаторът моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси:„1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2. Следва ли съдът при определяне на дължимо обезщетение за претърпени неимуществени вреди да съобразява и лимитите на застрахователно покритие, както и социално-икономическата обстановка в страната към датата на пътнотранспортното произшествие и да постанови мотиви за тях?; 3. Следва ли въззивният съд в мотивите на решението си да подложи на анализ всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, като въз основа на тях да приеме за установени определени факти и обстоятелства и да направи правните си изводи относно размера на предявения иск за неимуществени вреди с правно основание чл. 226 КЗ /отм./ в съответствие с тях?; 4. Как следва да се изчисли и от кой момент следва да се присъди непогасената част от претенцията за лихви при въведено от страна на ответника по делото правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност?“. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като по въпроса по т. 1 се позовава на ППВС № 4/1968 г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС по т. д. № 1015/2011 г., II т. о., т. д. № 378/2008 г., ІІ т. о., т. д. № 1053/2012 г., т. д. № 2346/2014 г., т. д. № 2940/2015 г., т. д. № 1501/2015 г., т. д. № 3750/2014 г., т. д. № 861/2010 г., т. д. № 2940/2015 г., по въпроса по т. 2 – на решения на ВКС по т. д. № 1948/2013 г., ІІ т. о., т. д. № 795/2008 г., ІІ т. о., гр. д. № 1575/2003 г., ІІІ г. о., т. д. № 964/2011 г., т. д. № 1948/2013 г., т. д. № 4391/2013 г. и др., по въпроса по т. 3 – на ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/65 г., ТР № 1/2001 г. и на постановени от ВКС решения по т. д. № 701/2011 г., І т. о., т. д. № 1106/2010 г., ІІ т. о., т. д. № 866/2012 г., І т. о., гр. д. № 5235/16 г. и гр. д. № 1019/2009 г., ІІІ г. о., по въпроса по т. 4 – на решения на ВКС по т. д. № 475/2008 г. и т. д. № 323/2010 г., І т. о. По отношение на последния въпрос касаторът твърди, че е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При условията на евентуалност поддържа искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидната му неправилност.

Ответникът „Застрахователна компания Лев инс“ АД не е депозирал отговор на касационната жалба.

Трето лице помагач на страната на ответника Застрахователна компания „О.- клон България“ КЧТ не изразява становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на касатора и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 12. 02. 2014 г. на пътя В.-М. е настъпило ПТП с участие на лек автомобил Фолксваген с рег. [рег. номер на МПС] и товарен автомобил М. с прикачено ремарке с рег. [рег. номер на МПС] ; при десен завой водачът на движещият се с 120 км/ч лек автомобил изгубил контрол над автомобила и навлязъл в насрещното пътно платно, което довело до челен удар между посочените превозни средства; при ПТП загинали четирима от пътниците в лекия автомобил, между които и застрахованият при ответника негов водач Емир Х., а ищецът – водач на товарния автомобил получил счупване на дясната ключица. Решаващият състав е формирал изводи, че са налице предпоставките за уважаване на предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди при ПТП с оглед наличието на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, покриваща отговорността на виновния за произшествието водач на лекия автомобил, както и че не се установява ищецът да е съпричинил вредоносния резултат.

Въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди във връзка с телесните увреждания на ищеца вследствие ПТП възлиза на 30 000 лв. Изложил е съображения, че направеното от ответника възражение за частично погасяване по давност на акцесорната претенция за лихви е основателно и върху обезщетението за неимуществени вреди следва да се присъди законната лихва за забава, считано от 13. 02. 2017 г. до окончателното му изплащане. Посочил е, че вземането за лихви се погасява с изтичането на тригодишен давностен срок съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, като в случая този срок е изтекъл на 12. 02. 2017 г.

Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

Поставените първи, втори и трети въпрос могат да бъдат обобщени и уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Така обобщеният въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като апелативният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В цитираните от касатора ППВС № 4/1968 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о. и решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о. и др./. Възприето е и разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите като израз на променящите се обществено-икономически условия в страната, без на същите да се придава самостоятелно значение за размера на обезщетението / решение № 83 от 6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 66 от 3.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 157/28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на ВКС, II т. о. и др. /. В настоящия случай въззивният съд, след подробно обсъждане на събраните по делото доказателства /заключения на съдебномедицинска и съдебно-психологическа експертизи и гласни доказателства с източник показанията на свидетелите Л. и И., деца на ищеца/, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразил изяснените в практиката критерии и е взел предвид установените по делото обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Съдът е отчел, че ищецът е получил значително телесно увреждане – счупване на дясната ключица, което може да се определи като средна телесна повреда, търпял е болки и страдания в продължение на 6 месеца с особена сила през първите 2 месеца, бил е на обезболяващи медикаменти, като се е възстановил за около 6 месеца, но изпитва болки при промяна на времето и не може да извършва физически труд. Взел е предвид, че не се очакват усложнения от травмата за в бъдеще, както и че към момента на катастрофата ищецът е бил на 59 години. Решаващият състав е съобразил нивата на застрахователно покритие и обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед доводите на касатора трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в частта по присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци, като трябва да се изтъкне, че касаторът се позовава бланкетно на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за присъждане на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от 30 000 лв. за времето от 20. 08. 2015 г. до 12. 02. 2017 г. Въпросът по т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора е обуславящ за крайните изводи на въззивния съд за частично отхвърляне на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно известната на състава практика на ВКС - решение № 24 от 17. 02. 2009 г. по т. д. № 547/2008 г., І т. о., решение № 20 от 30. 06. 2010 г. по т. д. № 484/2009 г., ІІ т. о. и решение № 46 от 25. 06. 2020 г. по т. д. № 1328/2019 г., І т. о. лихвите се дължат за всеки изминал ден след изпадане на длъжника в забава и когато искът е предявен след изтичането на три години от възникване на вземането, не се погасяват всички лихви, а само тези които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по уточнения въпрос: „За кой период се дължи лихва за забава и за кой период вземането за лихви за забава се погасява, когато искът е предявен след изтичане на повече от три години от изискуемостта на главното вземане?“.

Касационният жалбоподател е освободен от заплащането на държавна такса по реда на чл. 83 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 74 от 5. 04. 2021 г. по в. т. д. № 320/2020 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 251 от 14. 04. 2020 г. по т. д. № 47/2019 г. на Великотърновски окръжен съд в частта, с която предявеният от С. Д. Л. срещу „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] иск за присъждане на законната лихва върху сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 12. 02. 2014 г., е отхвърлен за периода от 20. 08. 2015 г. до 12. 02. 2017 г.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалата обжалвана част.

ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на Първо отделение на Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.