Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба (с вх. № 70649/13.VІІ.2020 г.) на К. Ж. М. от София, подадена чрез назначеният й по делото особен процесуален представител против решение № 1136 на Софийския апелативен съд, ГК, 10 с-в, от 5.VІ.2020 г., постановено по гр. дело № 4265/2019 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 5761/26.VІІ.2019 г. на СГС, ГК, с-в І-1, по гр. д. № 6279/2016 г.: за осъждането на настоящата касаторка – на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, във вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – да заплати на ищцовата „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД-София /ЕИК[ЕИК]/ сума в размер на 25 564.53 лв. (двадесет и пет хиляди, петстотин шестдесет и четири лева и петдесет и три стотинки), представляваща главница по сключен помежду им на 4.VІ.2015 г. договор за кредит № 1506010934327160, ведно със законната лихва върху нея от завеждане на делото (20.V.2016 г.) и до окончателното й изплащане, а също и сума в размер на 1 823.79 лв., представляваща договорна лихва за периода 5.VІІІ.2015 г. – 19.V.2016 г., както и сума в размер на 88.84 лв., представляваща мораторна лихва за периода 5.ІХ.2015 г. – 19.V.2016 г.

Оплакванията на касаторката М. са за постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тя претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който трите обективно кумулативно съединени осъдителни иска на ТБ „Инвестбанк“ АД-София с правно основание по чл. 430, ал 1 ТЗ, по чл. 430, ал. 2 ТЗ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъдели отхвърлени в предявените по делото техни размери, вкл. с оставянето в тежест на банката на всички направени по водене на делото разноски и ведно с присъждане на дължимите от последната държавни такси.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба подателката й К. Ж. М. обосновава приложно поле на касационното обжалване освен с твърдението си за „очевидна неправилност“ на атакуваното въззивно решение (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационен контрол), още и с наличието на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора съставът на САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС „и при липса на точно прилагане на закона“ по следните два правни въпроса, явяващи се „от значение за развитието на правото“:

1./ „Идентичен ли е правният режим за събиране на доказателства по делото, находящи се в противната по спора страна, относно условията за прилагане, правните последици и момента на тяхното настъпване на нормата на чл. 183 ГПК и тази на чл. 190 ГПК?“;

2./ „Правната последица за изключване от доказателствата по делото на непредставен оригинал от документ при прилагането на нормата на чл. 183 ГПК, обусловена ли е от изисквания, включително в наложилата се съдебна практика, на нормата на чл. 161 ГПК съдът да даде указание за правните последици или същите настъпват по силата на чл. 183 ГПК?“

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД-София /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразила чрез свой юрисконсулт /Д.И.И./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, а също и за присъждане на дължимото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение. Инвокиран е довод, че ако приетото по делото заключение не е в полза на една от страните по спора, това не означава, че е налице основание за допускане и изслушване на ново експертно заключение, в какъвто смисъл била изградена защитната теза на касаторката М..

Върховният касационен съд на Републиката, търговска колегия, първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на К. Ж. М. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

Относно твърдението на касаторката М. за приложно поле на касационния контрол при едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК:

При потвърждаване на решението на първостепенния съд въззивната инстанция е приела, че „събраните по делото доказателства установяват наличието на договор за кредит между страните, сключен в предписаната от чл. 430, ал. 3 ТЗ писмена форма за действителност“, поради което са неоснователни доводите на жалбоподателката, че доказателствата по делото не установяват надлежно възникнало облигационно правоотношение и произтичащо от него задължения за ответницата да върне получената сума, ведно с дължимите върху нея лихви.

Съгласно т. 1 т задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че и двата, формулирани в изложението на касаторката М. по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата правни въпроса, са с изцяло хипотетичен характер: в действителност те не са били включвани в предмета на спора по делото и затова не са елемент от произнасянето на САС с атакуваното негово осъдително решение. При така установената в процесния случай липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от касаторката допълнителни предпоставки за това /в случая тези по т. 1 и по т. 3 на същия законов текст/.

Относно твърдението на касаторката М. за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за пряк достъп до касационен контрол:

Атакуваното въззивно решение не е „очевидно неправилно“, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (относимият към разрешаване на спора закон да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Същността на това специално основание за директен достъп до касационен контрол изключва необходимостта от обсъждане на релевирания от касаторката във връзка с неговото наличие правен въпрос: „Задължен ли е въззивният съд да мотивира защо уважава или не своевременно направено доказателствено искане за повторна експертиза, включително като посочи каква фактическа обстановка в хода на първоинстанционното производство приема за установена във връзка с искането?“ Въобще отъждествяването от касаторката на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Евентуално допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, дори и когато те са съществени, представляват основание по горепосочения текст за отменяване на неговото решение - като неправилно, но не са основание за допускане на последното до касационен контрол.

При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация кредитна институция искане с правно основание по чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторката К. Ж. М. ще следва да бъде осъдена – на основание чл. 81, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК – да й заплати юрисконсултско възнаграждение от 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), чийто размер е определен по реда на чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) - във вр. чл. 25, ал. 2, предл. 2-ро от Наредба за заплащане на правната помощ, (приета с ПМС № 4/2006 г., обн. ДВ, бр. 5 от 6.І.2006 г., изм. и доп.).

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1136 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 5.VІ.2020 г., постановено по гр. дело № 4265/2019 г.

О С Ъ Ж Д А касаторката К. Ж. М., ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] ет. VІІІ, ап. № 36, същата със съдебен адрес в този град, на [улица], ет.ІV., кантора # 413 (чрез адв. М. Т. от САК) – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81, във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 3 и 8 ГПК - да заплати на ответната по касация „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], /сграда на „Експо`2000“/ дължимо юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1

2