О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1183

София, 09.05.2024годинаВърховният касационен съд на Р. Б. първо търговско отделение, в закрито заседание на осми април, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Е. Ч.

ЧЛЕНОВЕ:В. Х.

Е. А.

изслуша докладваното от съдията Чаначева т. дело № 1969/2023 година.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Ж. С. В. и А. Д. В. против решение №236 от 24.07.2023 г. по т. д. №239/2023 г. на Добрички окръжен съд.

Ответникът по касация- „Българска банка за развитие“ ЕАД, [населено място], чрез пълномощника си – юрк. Б. Г. – Д. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл.285,ал.1 ГПК и е процесуално допустима.

С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите, чрез пълномощниците си – адв. А. И. и Р. Т. са посочили основанията по чл.280, ал.1,т.1-3 и ал.2, предл.3-то ГПК. Поставени са въпросите – 1/“Длъжен ли е въззивния съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички приети по делото доказателства“, 2/“ Може ли правото на ищеца по иск с основание чл.135 от ЗЗД да бъде отделено от основното съществуващо правоотношение между страните – а именно ДБК №940 при положение, че едно евентуално уважаване на такъв самостоятелно предявен иск има за цел именно уреждане на основното правоотношение между страните по него“, 3/“ Длъжен ли е съдът да провери какво е действителното качество на ответника в спорното правоотношение по ДБК № 940“, 4/“ Когато в ДБК №940 като „ солидарен длъжник“ е посочено трето лице, което е управител и съдружник в търговското дружество кредитополучател, може ли да се приеме че това трето лице встъпва в кредитното правоотношение в качеството на съдлъжник …“ 5/ „ Може ли да се приеме, че за кредитора винаги е налице увреждане, когато длъжник по кредита / главен длъжник, съдлъжник, респ-. поръчител/извършва акт на разпореждане със свое имущество, когато този акт е сключен след сключване на съответния договор за кредит…“ 6/ „ Ако длъжникът е длъжен да отговаря с цялото свое имущество пред кредитора от момента на сключване на ДБК №940 и всяка негова сделка след това бъде отменена - тоест няма право да извършва каквито и да са разпоредителни сделки, то тогава какъв е смисъла на предвидените от българското право форми на обезпечение като ипотека, залог,, особен залог по ЗОЗ и др“. и 7/ „ При положение, че между Българска агенция за експортно кредитиране и кредитора на нашия длъжник в лицето на Българска банка за развитие има сключен застрахователен договор при хипотезите на чл.382 и чл.383, ал.1 и ал.4 КЗ и ББР е получил суми от БАЕЗ надхвърлящи останалата част от главницата има ли правен интерес от настоящия иск срещу доверителя ни..“.Под обозначение „ ІІ“ касаторите са посочили, че излагат правни доводи за допуснатите от въззивния съд нарушения. Така по първият въпрос са развили оплакване за това, че неправилно съдът е приел че В. имал „ процесуалното „качество на солидарен длъжник, каквото „ в правото към настоящия момент не съществувало“. Развито е защитното разбиране, че същият бил поръчител по кредита, а като не приел това, съдът постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС.Цитирани са части от решения на този съд и са изброени такива третиращи задължението на въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, както и да обсъди всички доказателства и доводи на страните. По въпрос № 2 също са развили разбиране за това, че В. бил поръчител, като са възпроизведени части от касационната жалба буквално. Накратко е заявено, че с решение №99/18г. на ВКС, ІV г. о.,било прието, че правото на иск по чл.135 ЗЗД имало вторичен характер и може да бъде упражнено само при наличие на друго основно правоотношение между страните. Посочено е още, че след като В. е поръчител, срещу него не може да бъде заведен иск по чл.135 ЗЗД след изтичане срока на чл.147, ал.1 ЗЗД. По третият въпрос отново са развити същите оплаквания, изброена е практика на ВКС.По въпрос № 4 са изложени оплакванията на страната за неправилност на акта, като са разгледани разбиранията й по отношение на встъпването в дълг. Същото е относимо и към изложеното по въпрос № 5. По въпрос № 6 е посочено противоречие с ТР ОСГТК № 5/19г.По въпрос № 7 също са изложени оплаквания за неправилност на решението на въззивният съд. В заключение лаконично е отбелязано, че по въпроси № 2,3,4,5,6 и7 въззивният съд освен че се е произнесъл в нарушение на закона и в противоречие с практиката на ВКС бил постановил и очевидно неправилно решение.Други доводи не са развити.

С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите не обосновават довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивният съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед така приетото, поставените от касаторите въпроси 2,3,4, 6 и 7, както и втората част от въпрос 5, съдържателно съставляващи оплаквания за твърдяни конкретни нарушения на съда по възприемане на фактическата обстановка по спора, не са релевантни, тъй като са фактически, а не правни.

Първият поставен въпрос е значим по всяко дело, за да бъде релевантен обаче, по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК страната следва да посочи какво конкретно не е обсъдил въззивният съд и как това се е отразило върху постановения правен резултат. В случая страната, не сочи такова доказателство, респективно възражение или довод.Изложеното оплакване е за това, че съдът не е възприел разбирането на касаторите относно качеството на подписалия договора за кредит Ж. В., както и развитото разбиране, свързано изцяло със защитната им теза, не обосновава релевантност по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и на този въпрос.

Въпрос № 5 / в първата му част/ е общ и хипотетичен, но дори и да бъде приет за релевантен по него страната не е развила каквито и да било съображения по допълнителния критерий.Развитите оплаквания за неправилност на акта са ирелевантни към тази фаза на касационното производство.

Дори, обаче, от формулираните въпроси да бъде изведен релевантен въпрос, страната не защитава допълнителния критерий посочен от нея като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За да е налице това основание, то касаторите следва да посочат конкретен правен въпрос, при разрешаване на който съдът се е отклонил от задължителна или казуална практика на ВКС, респ. ВС, като това отклоняване е довело до постановения в противоречие с дадените разрешения правен резултат. В случая, извън буквално възпроизведените от жалбата оплаквания за неправилност на съдебния акт, касаторите са посочили, че по първия въпрос съдът се е отклонил от приетото с редица актове на ВКС по отношение на задължението на въззиивният съд да обсъди всички събрани доказателства в съвкупност и поотделно и да направи самостоятелна преценка на доказателствения материал. В случая страната счита, че съдът се е отклонил от тази практика тъй като не е възприел защитната й теза, което не съставлява такова отклонение, тъй като въззивният съд е разгледал подробно доказателствата и възраженията на страните като е направил мотивирани правни изводи. Несъгласието с тези изводи не съставлява аргумент по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като се разглежда само ако бъде допуснато касационно обжалване. По втория въпрос, цитираното решение и дадените от него разрешения относно това, че правото на иск по чл.135 ЗЗД има вторичен характер и възниква само като упражняване на друго право не влиза в противоречие с разрешенията дадени от въззивния съд, който не е приемал друго, още повече, че според страната противоречието се състои в това, че съдът не е възприел защитното им разбиране че Ж. В. бил поръчител по договора за кредит.Липсва противоречие и при изброената практика по въпрос № 3,тъй като съдът не е приемал нещо различно по отношение правната природа на солидарния длъжник.Въпроси № 4 и 5 са разглеждани само с оглед оплаквания за неправилност на решението, които са ирелевантни към тази фаза на производството. По въпрос № 6 цитираното ТР ОСГТК № 5/22г. също не обосновава довод по чл.280, ал.1, т.1 ГПК тъй като съдът не е приемал различен момент на изискуемост на дълга. Въпрос № 7 отново е разгледан в контекста на оплакванията на страната за неправилност на акта. Или страната не обосновава довод за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не са изложени и никакви доводи във връзка с посоченото само като разпоредба основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с оглед разясненията дадени с т.4 ТР ОСГТК № 1 /09г. за дефинитивността на това основание в различните му хипотези.

Касаторите, чрез пълномощниците им са поддържали основание чл.280,ал.2 ГПК в хипотеза на „ очевидна неправилност“, чрез лаконично посоченото, че по въпроси № 2,3,4,5,6 и7 въззивният съд освен, че се произнесъл в нарушение на закона и в противоречие с практиката на ВКС бил постановил и очевидно неправилно решение. Изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т. е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.

С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези, а оплакванията от касационната жалба, възпроизведени в изложението са такива по чл.281 ГПК и не са предмет на тази фаза на производството.

При така депозираното изложение касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №236 от 24.07.2023 г. по т. д. №239/2023 г. на Добрички окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: