О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1161

гр. София, 08.05.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 2634 по описа на съда за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби, подадени от Д. Н. Р.-Г. и С. Г. С. срещу решение № 687 от 27.05.2022 г., постановено от Окръжен съд – Варна по в. гр. д. № 556 по описа на съда за 2022 г. в цялост и решение № 1023 от 27.07.2022 г. по същото дело в частта му, с която е оставена без уважение молба за отстраняване на очевидни фактически грешки в основното решение по делото - № 687 от 27.05.2022 г. и за допълването на същото.

С обжалваното по касационен ред основно решение, след отмяна на първоинстанционно решение № 261005/19.03.2021 г., поправено с решение № 260068/02.02.2022 г., постановено по гр. д. № 21017/2019 г. от Районен съд – Варна в частта му, с която е осъдено „У. Б. АД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на касаторите сумата 6226.28 евро, получена при начална липса на основание за периода от 10.01.2015 г. до 10.12.2019 г., чрез извършено служебно инкасо от разплащателна сметка на Д. Н. Р.-Г. - кредитополучател по сключения между страните договор за кредит № 6876 от 20.08.2007 г., със солидарен длъжник С. Г. С., ведно със законната лихва върху главницата от 6226.28 евро, считано от датата на завеждане на исковата молба - 23.12.2019 год. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както и разноски за производството, и след отмяна на определение № 265084/07.07.2021 г. по същото дело, с което е отхвърлена молбата на „У. Б. АД за изменение на решението в частта му за разноските, по същество е отхвърлен иска на касаторите срещу „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД за осъждане на ответника да заплати на Д. Н. Р.-Г. сумата 6226.28 евро, получена при начална липса на основание за периода от 10.01.2015 г. до 10.12.2019 г., чрез извършено служебно инкасо от разплащателна сметка на Д. Н. Р.-Г. - кредитополучател по сключения между страните договор за кредит № 6876 от 20.08.2007 г., със солидарен длъжник С. Г. С., ведно със законната лихва върху главницата от 6226.28 евро, считано от датата на завеждане на исковата молба - 23.12.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, и е потвърдено същото първоинстанционно решение в частта му, с която е отхвърлен иска на С. Г. С. за осъждане на „У. Б. АД да му заплати сумата 6226.28 евро, получена при начална липса на основание за периода от 10.01.2015 г. до 10.12.2019 г., чрез извършено служебно инкасо от разплащателна сметка на Д. Н. Р.-Г. - кредитополучател по сключения между страните договор за кредит № 6876 от 20.08.2007 г., със солидарен длъжник С. Г. С., ведно със законната лихва върху главницата от 6226.28 евро, считано от датата на завеждане на исковата молба - 23.12.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, със законните последици по отношение на разноските в производството.

С обжалваното по касационен ред решение, постановено по молба с правно основание чл. 247 и чл. 250 от ГПК /изрично пред касационната инстанция се заявява, че не се обжалва същото решение в частта му, с която е отказано тълкуване на въззивното решение/, въззивният съд е отхвърлил молба на касаторите за отстраняване на очевидни фактически грешки в мотивите на първоначалното, основно въззивно решение, и за допълване на същите.

В касационните жалби се излагат оплаквания за неправилност на обжалваните две въззивния решения, иска се отмяната им, и: - по отношение на основното решение - осъждането на ответника да заплати на касаторите сумата по исковата претенция от 6226.28 евро, получена за периода от 10.01.2015 г. до 10.12.2019 г., при начална липса на основание, както и законната лихва върху сумата 6149.57 евро за периода от предявяването на иска на 23.12.2019 г. до 19.01.2021 г., и законната лихва върху сумата 6226.28 евро за периода от изменение на размера на първоначално предявената сума на 20.01.2021 г. до нейното окончателно изплащане; - по отношение на решението по чл. 247 и чл. 250 от ГПК – връщане на преписката за произнасяне със задължителни указания за отстраняване на фактически грешки в решение № 687 от 27.05.2022 г. по делото и за постановяване на допълнително решение по действителност на клаузи от договора за кредит и от общите условия на „У. Б. АД. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции.

В изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към двете касационни жалби се заявява наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и по ал. 2 във връзка с чл. 281, т. 3 от ГПК.

Като се възпроизвеждат оплакванията в касационните жалби се твърди, че въззивният съд е приел, че основният спорен въпрос между страните е за размера на лихвеното възнаграждение на банката, приложим за исковия период, като по отношение на същия е приел, че е фиксиран за целия период на договора на 7 %. Според касаторите този извод на съда – за фиксиран размер на лихвеното възнаграждение е основан на твърдение на процесуалните представители на банката - ответник, на оспорено заключение на вещо лице, на свое тълкуване на част от текстове на договора за кредит и от общите условия, и на влезлите в сила съдебни актове между тях и банката. Излага се, че при формиране на този извод въззивният съд не е обсъдил твърдението на касаторите за договорената променливост на лихвеното възнаграждение, твърдението за променливост на възнаграждението, направено от банката в два документа представени с искова молба и с другите приети доказателства в производството, не е посочил възприето от него съдържание на отделните текстове от договор за кредит и от общи условия и не е обсъдил точно съдържанието на влезлите в сила решения по установителния и по осъдителния искове от приключилото първо исково производство между страните. Твърди се още, че при формиране на своя извод за фиксираност на размера на договорното възнаграждение въззивният съд не е обсъдил оспорването на заключението на вещото лице, непроизнасянето по искане за отвод на това вещо лице и приемането на повторно заключение от друго вещо лице, не е изпълнил задълженията си служебно да изследва договорна клауза за нейна действителност и, след като укаже на страните необходимост от доказване на нейната действителност, да разпредели тежестта на доказване, и след събирането на доказателства да обсъди тази клауза в своето решение.

По отношение на основното решение се формулират въпросите:

1. Разпоредбите на чл. 20 от ЗЗД и на чл. 236, ал. 2 от ГПК следва ли да се тълкуват като императивни правни норми, създаващи задължение за съда да изложи в мотиви на свое решение тълкуване на договорни клаузи, като: - обсъди твърденията и на двете страни по договора; - кредитира твърденията на страните за действително съдържание на договора, когато те съвпадат; - не кредитира твърдение на процесуален представител на страна, което е в противоречие с твърдение на тази страна в документ по делото; - обсъди всички приети по делото доказателства, и: - посочи възприетите от него цел на договора и съдържание на други текстове от договора, а не само на възприето съвкупно съдържание на част от тях? Твърди се, че отговорът на въззивния съд на този правен въпрос е отрицателен, което е в противоречие /основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/ с решение № 156 от 16.06.2016 г. на Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, постановено по гражданско дело № 6042 по описа за 2015 г., решение № 106 от 16.07.2018 г. на Върховен касационен съд, Трето гражданско отделение, постановено по гражданско дело № 4088 по описа за 2017 г., решение № 60079 от 19.01.2022г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търговско дело № 105 по описа за 2020 г., решение № 60169 от 28.01.2022 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търговско дело № 2012 по описа за 2020 г.

2. Разпоредбите на чл. 195, ал. 1 от ГПК, на чл. 202 от ГПК и на чл. 236, ал. 2 от ГПК следва ли да се тълкуват като създаващи задължение за съда, при обсъждане на доказателствена стойност на заключение на вещо лице за размер на договорено възнаграждение между страните за процесен период, да го съпостави с други доказателства по делото когато: - заключението е възложено за изготвяне по твърдение от процесуален представител на страна за конкретен лихвен процент на договорното възнаграждение; - твърдението на процесуалния представител е в противоречие с твърдението на представляваната от него страна, обективирано в приети по делото документи; - направен е отвод на вещото лице преди изготвяне на заключението и по отвода няма произнасяне от съда, и: - заключението е оспорено с приемането на заключение по повторна експертиза? Твърди се, че отговорът на въззивния съд и на този правен въпрос е отрицателен, което е в противоречие /основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/ с решение № 107 от 27.07.2015 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търговско дело № 4680 по описа за 2013 г., решение № 174 от 13.01.2016 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търговско дело № 3122 по описа за 2014 г., решение № 72 от 18.07.2017 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, постановено по търговско дело № 3310 по описа за 2015 г.

3. Разпоредбите на чл. 298, ал. 1 и 4 от ГПК и на чл. 297 от ГПК следва ли да се тълкуват като създаващи задължение за съда, при тълкуване съдържание на договорни клаузи за формиране на възнаграждение, да приеме тълкуването за променливост на това възнаграждение и за неговото формиране от две компоненти, направено с влезли в сила актове между същите страни по същото материално правоотношение когато: - с влязло в сила решение е прието, че други текстове от същия договор за кредит са нищожни и представляват неравноправни клаузи, тъй като предвиждат право на банката едностранно да променя размера на свое възнаграждение само когато неговата компонента, представляваща пазарен индекс, се измени и доведе до увеличаване размера на възнаграждението; - с влязло в сила решение е прието, че банката едностранно е въвела и начислявала трета компонента на своето възнаграждение, което е извършено по договорни клаузи, прогласени за нищожни, и: - с влязло в сила решение е прието, че с останалите действителни клаузи страните са договорили възнаграждението на банката да е променливо и да се формира от два компонента, единият от които представлява променлив пазарен индекс, а другият компонент е фиксиран лихвен процент? Твърди се, че отговорът на въззивния съд на този правен въпрос е отрицателен, в противоречие /основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/ с Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на Върховен касационен съд, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, постановено по тълкувателно дело № 7 от 2014 г., т. 5, решение № 21 от 15.05.2013 г. на Върховен касационен съд, Второ гражданско отделение, постановено по гражданско дело № 741 по описа за 2012 г., решение № 314 от 15.01.2018 г. на Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, постановено по гражданско дело № 4301 по описа за 2014 г., решение № 131 от 25.07.2019 г. на Върховен касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, постановено по гражданско дело № 3102 по описа за 2018 г. и др. По този въпрос се поддържа евентуално допускане на касационно обжалване, поради необходимост от създаване на съдебна практика по точното прилагане на разпоредбите на чл. 298, ал. 1 и 4 от ГПК, и на чл. 297 от ГПК в производства по осъдителни искове между едни и същи страни, основани на непроменени текстове на договор и на общи условия, когато производствата са образувани за различни периоди от действието на материалното правоотношение между страните – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

4. Разпоредбите на чл. 7, ал.1 и ал. 3 от ГПК и на членове от 143 до 147 от Закон за защита на потребителите следва ли да се тълкуват като задължаващи съда служебно: - да укаже на страните необходимост от становище по действителност на конкретна клауза в договор с потребител; - да разпредели тежестта за доказване на нейната действителност; - да събере доказателства за нейната действителност, и: - в мотивите на своето решение да обсъди действителност на тази клауза съобразно приетите доказателства с критериите от посочените разпоредби на ЗЗП? Твърди се отрицателен отговор на въззивния съд по този въпрос, в противоречие /основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/ с решение № 23 от 07.07.2016 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търговско дело № 3686 по описа за 2014 г., точки 1 и 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9 декември 2013 г. на Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, постановено по тълкувателно дело № 1 по описа за 2013 г., решение № 155 от 24.01.2020 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, постановено по търговско дело № 2561 по описа за 2018 г.. Поддържа се противоречие и с решение от 26 януари 2017 г. на Съд на Европейски съюз по дело С-421/14 (Banco Primus SA - Jesus Gutierrez Garcia) и решение от 16 юли 2020 г. на Съд на Европейски съюз по съединени дела С-224/19 и С-259/19 (CY - CaixaBank SA и LG и РК - Banco Bilbao Vizcaya Argentaria SA) – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

5. Разпоредбата на чл. 55 от ЗЗД, във връзка с чл. 298, ал. 1 и 4 от ГПК и чл. 297 от ГПК, следва ли да се тълкува като признаваща правото на съпрузи солидарно да претендират от банка заплащане на парична сума: - която е инкасирана от банкова сметка с титуляр само единия съпруг; - която е служебно инкасирана по договор за банков кредит; - инкасирането от тази сметка е единственият договорен начин за заплащане на парични суми от двамата съпрузи към банката - ответник по претенцията, активната им процесуална легитимация по иск със същите правно и фактически основания, по същото материално правоотношение, но за период прехождащ процесния, е приета с влязло в сила решение, постановено с участие на същите страни, когато предоставянето на банковия кредит е договорено да бъде за довършителни работи на недвижим имот на двамата съпрузи, който е в режим на СИО за периода от подписване на договора за кредит до предявяване на претенцията? Претендира се, че отговорът на въззивния съд и на този правен въпрос е отрицателен, в противоречие с решение № 126 от 31.01.2010 г. на Върховен касационен съд, Второ гражданско отделение, постановено по гражданско дело № 352 по описа за 2019 г. и със съдебните актове, посочени към третия въпрос на касаторите.

Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК с твърдение, че неправилните отговори, дадени от въззивния съд на трети, четвърти и пети от въпросите на касаторите, могат да бъдат установени само от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а специално на третия въпрос – и от влезлите в сила съдебни актове между страните.

По отношение на решението, постановено в производство по чл. 247 и чл. 250 от ГПК се формулират въпросите:

1. Разпоредбите на чл. 236 и на чл. 247 от ГПК следва ли да се тълкуват като регламентиращи право на страна и правомощие на съд да отстрани очевидна фактическа грешка само в диспозитив на решение? По този въпрос се претендира противоречие с решение № 164 от 24.04.2015 г. на Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, постановено по гражданско дело № 5934 по описа за 2014 г. и решение № 100 от 07.08.2019 г., на Върховен касационен съд, Първо гражданско отделение, постановено по гражданско дело № 2882 по описа за 2018 г. - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

2. Разпоредбите на чл. 250 от ГПК и на чл. 7, ал. 3 от ГПК следва ли да се тълкуват като регламентиращи право на страна и задължение на съд да допълни свое решение с мотиви и диспозитив относно действителност на клаузи от договор между потребител и търговец и на общи условия на търговеца? По този въпрос се твърди противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на Върховен касационен съд, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, постановено по тълкувателно дело № 1 по описа за 2020 г., решение № 157 от 17.05.2018 г. на Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, постановено по гражданско дело № 2489 по описа за 2017 г. и решение № 82 от 07.07.2022 г. на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение, постановено по търговско дело № 871 по описа за 2021 г. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Без да се поставя друг правен въпрос, се твърди противоречие на приетото от въззивния съд в решението му и с решение № 36 от 10.02.2017 г. на Върховен касационен съд, Трето гражданско отделение, постановено по гражданско дело № 406 по описа за 2015 г., и решение № 68 от 20.03.2018 г. на Върховен касационен съд, Първо гражданско отделение, постановено по гражданско дело № 5098 по описа за 2016 г.

Ответникът по касация в писмени отговори оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивните решения, по същество оспорва жалбите като неоснователни, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решения на въззивен съд, които подлежат на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявените от касаторите искове, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното основно решение, че:

Не се спори между страните, че на 20.08.2007 г. между „У. Б. АД и ищцата Д. Н. Р.-Г. в качеството на кредитополучател, и ищеца С. Г. С., като солидарен длъжник е сключен договор за банков кредит № 6876/20.08.2007 г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сумата 55000 евро за довършителни работи срещу задължението за неговото връщане на 240 месечни анюитетни вноски с падеж 10-то число на месеца, считано от 10.09.2007 г. до 10.08.2027 г., съгласно погасителен план и приложимите Общи условия по кредити на физически лица - ипотечни кредити - неразделна част от договора.

Съгласно т. 4 от договора годишният лихвен процент /ГЛП/ за съответния период на олихвяване се формира от два компонента: базисен лихвен процент по т. 10.3 и т. 10.4 от Условията по кредити на физически лица, определен съгласно т. 11.1.1 при подписване на договора и надбавка. Така с т. 4.1 страните постигнали съгласие, че за периода на лихвения план 10.09.2007 г. - 10.08.2027 г., кредитополучателят ще заплаща годишен лихвен процент от 7 %, формиран от 4.355 % базисен лихвен процент по едномесечния EURIBOR към деня на сключване на договора и надбавка от 2.645 %.

Не е налице спор между страните и че уговореният и прилаган между страните начин на плащане на месечните погасителни вноски е извършван чрез служебно инкасо от разплащателна сметка на Д. Н. Р.-Г. от страна на банката.

Според съда, с оглед наведените и поддържани твърдения и възражения, основният спорен между страните въпрос е относно приложимия към договора лихвен процент.

Въззивният съд е изложил, че ответникът, в чиято тежест е да установи основание за инкасиране на исковата сума в претендирания период, се позовава на договорената към датата на подписване на договора лихва от 7 %, която е и приложимата такава след прогласяване нищожността на т.11.1.1, 11.1.2 и 11.1.3 от договора, даващи му право за нейното едностранно изменение. Ищците се позовават на чл. 4.1 от договора и считат, че размерът на дължимото на банката възнаграждение е променлив.

Съдът, тълкувайки систематично разпоредбите на чл. 4.1, 7.2. и чл.11.3 от Договора и чл. 10.5. от Общите условия е намерил, че размерът на дължимата от кредитополучателя годишна възнаградителна (договорна) лихва е първоначално фиксирана и формирана от базовия лихвен процент (БЛП) на банката, равен на индекса едномесечен Еурибор, публикуван на интернет-страница EURIBOR на „REUTERS“ два работни дни след първия работен ден на всеки месец и надбавка, но може да бъде променян едностранно от банката съгласно клаузите на чл. 11 от договора. Според съда видно е, че лихвата е договорена между страните като сбор от посочените два елемента, като към момента на сключване на договора ищцата е била уведомена за размера на едномесечния СОФИБОР и се е съгласила да дължи възнаграждение в конкретно посочения размер - 7 %.

Съдът е посочил, че съобразява обективните предели на влязлото в сила решение № 6/17.07.2018 г., постановено по т. д. № 2111/2016 г. на ВКС, Второ т. о., с което клаузи от договора /чл. 11.1.1, чл.11.1.2 и чл.11.1.3/, позволяващи на банката едностранно да определя размера на БЛП, задължителност на новоопределения такъв, уведомяване на кредитополучателя и солидарния длъжник за изменението и възможност за едностранно увеличаване размера на лихвата, са прогласени за нищожни.

Според въззивния състав обаче, с обявяването на тези клаузи за нищожни не отпада клаузата за определяне на лихвата по кредита при наличието на изрична и ясна уговорка на това възнаграждение към момента на сключване на договора. Последното би изключило неговия възмезден характер. В този смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 92/09.09.19 г. по т. д. № 2481/17 г. на ВКС, II т. о. , решение № 9 от 27.02.20 г. по т. д. № 62/19 г. на ВКС, I т. о. и др., в които е направено разграничение, че клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената /лихвата/, обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 от ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, а не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер.

Според съда в контекста на изложеното и в конкретния случай, клаузата на чл. 4.1 посочва размера на възнаграждението /лихвата/ в абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора, като потребителят се е съгласил да дължи възнаграждение в конкретно посочения размер. При премахване от договора на неравноправните клаузи за изменение на лихвата, банката не може да променя едностранно базовия лихвен процент и това е валидният лихвообразуващ компонент. Този извод на съда, според въззивния състав не се променя от влязлото в сила решение № 894/19.11.2018 г. по в. т.д. № 1213/2018 год. на ВОС, тъй като с него е отречено правото на банката да променя договорения лихвен процент, чрез добавяне на нови елементи към БЛП, но не са формирани мотиви относно преюдициалния въпрос относно приложимия в отношенията между страните лихвен процент. Съвкупно, кредитирайки заключението на вещото лице В., изготвено пред първоинстанционния съд, съгласно което дължимата възнаградителна лихва за процесния период при 7 % се равнява на 10450.29 евро, съдът е формирал краен извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

По жалбата на С. Г. С. съдът е изложил, че не се спори между страните, че съгласно договора ищецът С. има качеството на солидарен длъжник, а плащанията по него са извършвани чрез служебно инкасо от разплащателната сметка на кредитополучателя Д. Н. Р.-Г.. Видно също така от исковата молба, ищецът С. основава материалноправната си легитимация на сключен с кредитополучателя граждански брак и твърдението, че макар и плащанията да са инкасирани от сметката именно на кредитополучателя, същите са били в режим на СИО. Според съда възникването на активна солидарност между двама или повече кредитори е възможна само при постигнато в този смисъл съгласие между кредиторите и длъжника /в случая, банката/, каквато солидарност по отношение на процесното вземане по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД не е уговорена. Обстоятелството, че ищците са солидарно задължени по договор на кредит не означава, че са солидарни и във вземанията си за връщане на недължимо платеното по този договор. Фактическият състав на претенцията за връщане на даденото без основание касае конкретни активни действия, които водят до пряко имуществено разместване между даващия и получаващия. Поради горното ирелевантно е обстоятелството дали даденото по договора за кредит, инкасирано от банката без основание от сметката на кредитополучателя, е в режим на СИО, доколкото правопораждащият претенцията факт е извършеното без основание плащане. В контекста на горното и доколкото не се касае за вземане, възникнало от договори, имащи за предмет движими или недвижими вещи, които са в режим на общност, активно материалноправно легитимиран по иска е платецът/далият без основание. Изхождайки от правопораждащия вземането факт съдът е изложил, че не споделя доводите на ищеца за разрешаване на въпроса относно активната легитимация с влязлото в сила решение по иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, като в допълнение е посочил, че дори и горното да не бъде споделено, подадената от С. жалба се явява неоснователна и поради изложените в мотивите му съображения относно наличието на основание на банката да задържи исковата сума.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивните решения не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая първият въпрос на касаторите досежно основното въззивно решение, принципно съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване в частта му, относима към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение на този въпрос обаче не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Относно задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика, включително и цитираната от касаторите. Според постоянното застъпено в практиката становище от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора със съдържанието по чл. 236 от ГПК, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр. д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г. о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр. д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г. о.

На свой ред в частта му относно задълженията на съда, свързани с тълкуването на договорни клаузи, по начина, по който е формулиран и обоснован, този първи въпрос на касаторите е относим изцяло към правилността на въззивното решение, съответно – към осъществената от съда негова конкретна дейност по оценка на събраните по делото доказателства /включително писмените, приложени към исковата молба, на чието, твърдяно от страна на касаторите, значение за спора, се основава въпросът им/, и обосноваността на основаните на тази конкретна оценка на съда, негови изводи по съществото на спора. Тази правилност обаче може да бъде преценявана само в евентуално производство по чл. 290 от ГПК и след допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но не и в настоящото такова по чл. 288 от ГПК, поради което и в тази му част въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. При изложеното по този първи въпрос на касаторите не следва да се допусне касационно обжалване.

Вторият, третият и петият от въпросите на касаторите относно основното решение, не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. По начина, по който са формулирани и обосновани въпросите, отговорите им зависят изцяло от конкретните обстоятелства по отделното дело – конкретните твърдения и възражения на страните, доказателствените им искания и съответните части от тях, които са уважени от съдилищата по съществото на спора, конкретно събраните по делото доказателства, преценката им от страна на съда и в крайна сметка – от също конкретно приетите от съда да са установени по делото обстоятелства, и правнорелевантни за съществуването на заявеното за съдебна защита, субективно материално право на ищеца, и тяхното подвеждане от страна на съда под хипотезите на приложимите по делото материалноправни норми. Поради изложеното, така формулирани и обосновани, тези въпроси не могат да бъдат квалифицирани като такива по принципното приложение на правна норма и/или институт от действащия обективен правов ред, съответно – и съставляващ годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Вследствие на така изложеното, касационно обжалване по така поставените въпроси не може да бъде допуснато, съответно – по отношение на тях не се дължи преценка за наличието на заявените от касаторите допълнителни критерии за селектиране на касационната им жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Четвъртият въпрос на касаторите е правен и принципно годен, като общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него не са налице допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Въпросите за действителността, респ. – недействителността /нищожността/ на договорни клаузи в приложимите между страните договор за кредит и общи условия към него, са били предмет на предходно, приключило съдебно производство между страните, изчерпани са и са разрешени в рамките на същото, и не са били предмет на преценка от страна на съдебните инстанции по съществото на спора в настоящото исково производство, освен за нуждите на извършеното от съдилищата по настоящия спор, зачитане в производството, на задължителната и за тях сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение.

В случая не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, обосновавана от касаторите с очевидно неправилните според тях, дадени от страна на въззивния съд, отговори на третия, четвъртия и петия от формулираните от тях по отношение на основното въззивно решение въпроси. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В процесния случай касационният състав не намира, че от конкретното съдържание на обжалваното въззивно решение, като съвкупност от диспозитив и мотиви, се разкрива такъв тежък негов порок, съответстващ на еднозначно приетите в практиката на ВКС, белези на очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което касационното му обжалване не следва да се допусне и на това законово основание.

Първият от въпросите на касаторите, относими към решението на въззивния съд, постановено по реда на чл. 247 и чл. 250 от ГПК е правен, обусловил е изхода на делото в това производство пред въззивния съд, съответно – и съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, обоснована с противоречие с цитирана от касаторите каузална практика на ВКС. Безспорно се установява от съдържанието на молбата на касаторите до въззивния съд по чл. 247 и чл. 250 от ГПК, че със същата е поискано отстраняване на грешки именно в мотивите на съда, както и допълването на същите мотиви. Понятието „решение“ по смисъла на цитираните законови разпоредби е дефинирано /макар и при действието на отменения ГПК, но при идентична, залегнала в двата процесуални закона – отменения и приложимия, уредба/, по задължителен за съдилища начин, в т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, съобразно които разрешения: „Със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. Затова диспозитивът на решението, който чл. 189, б. „г“ ГПК /отм./ визира като констатация относно спорното право, представлява източника на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл. 189, ал. 2 ГПК не са част от него. Нарушаването на изискването за мотивираност на съдебният акт не означава липса на решение, а е основание за неговата отмяна като неправилно, т. е. те са елемент, но не иманентна негова част. В мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет. Предявяването на инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение необходимо за да се формира пресъдено нещо и по отношение на него чрез въвеждането му като предмет по делото, произнасянето по който намира отражение в диспозитива, не би било необходимо, ако мотивите на решението се ползваха с такава сила (арг. от чл. 97, ал. 3, чл. 118 и чл. 221, ал. 1 ГПК – отм.). Становището, че мотивите подлежат на самостоятелно обжалване, се свързва с възможността те да бъдат източник на правни последици наред с диспозитива на решението. Щом като по отношение на съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет, те не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението.“ При изложеното и наличната, задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, следва да се приеме, че по отношение на даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос, не е налице претендираното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Освен изложеното непосредствено по-горе, по отношение на втория въпрос на касаторите досежно постановеното по молбата им по чл. 247 и чл. 250 от ГПК решение следва да се посочи, че въпросът и не съответства на действителното му съдържание, доколкото в същото въобще не се съдържа произнасяне във визираната от въпроса насока, съответно - отговорът на този въпрос не е обусловил изхода на делото, съобразно разясненията, дадени в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., поради което и същият въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин на същото място в тълкувателната практика на ВКС.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторите нямат право на разноски в същото, а ответникът по касация има право на възнаграждение за един адвокат.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 687 от 27. 05. 2022 г., постановено от Окръжен съд – Варна по в. гр. д. № 556 по описа на съда за 2022 г. и решение № 1023 от 27. 07. 2022 г. по същото дело в частта му, с която е оставена без уважение молба за отстраняване на очевидни фактически грешки в решение № 687 от 27. 05. 2022 г., постановено от Окръжен съд – Варна по в. гр. д. № 556 по описа на съда за 2022 г., и за допълване на същото.

ОСЪЖДА Д. Н. Р.-Г., ЕГН: [ЕГН] и С. Г. С., ЕГН: [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], Обл. Варненска, [улица], да заплатят на „У. Б. АД, ЕИК:[ЕИК] сумата 435 лв. разноски в производството.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: