№ 17

София, 12.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г. о. в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесета и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: М. Г.

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

като изслуша докладваното от съдията С. Б. гр. дело № 1923 по описа за 2021 год. за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Постъпили са касационни жалби с вх. № 5207 от 27.05.2020 г. и вх. № 260593 от 01.09.2020 г. от Х. Т. Г., чрез пълномощника си адв. Л. Д. от АК-С. З. против въззивно решение № 66 от 20.02.2020 г. и въззивно решение № 197 от 23.07.2020 г. за поправка на очевидна фактическа грешка и допълване на решението, в частта, с която е оставено без уважение искането му относно материалните права на страните и в частта за разноските, постановено по в. гр. д. № 1044/2020 г. на Старозагорския окръжен съд. С въззивно решение № 66 от 20.02.2020 г. по делото е отменено решение № 750 от 19.11.2019 г. по гр. д. № 1044/2020 г. на Казанлъшкия районен съд, в частта му, с която предявения иск за мораторни лихви в размер на 3 665 лв. с правно основание по чл. 82- 86 от ЗЗД е отхвърлен изцяло., като вместо него е постановено друго с което е осъден Г. Г. Г. и П. К. Г. да заплатят на Х. Т. Г. сумата 3665 лв./три хиляди шестстотин шестдесет и пет лева/, представляваща законната лихва върху главницата по частичния иск от 12 050 лв., считано от 20.08.2016г. до 19.08.2019г. включително. С въззивно решение № 197 от 23.07.2020 г. по делото, е оставена без уважение молбата на Х. Т. Г. за допълване на основание чл. 250 ГПК диспозитива на въззивно решение № 66 от 28.12.2018 г. по в. гр. д. № 1044/2020 г. на Старозагорския окръжен съд по съществото на спора относно материалните права между страните, както и допълване в частта за разноските пред въззивната инстанция. Релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 66 от 20.02.2020 г. по в. гр. д. № 1044/2020 г. на Старозагорския окръжен съд, касаторът излага съображения за незаконосъобразност на въззивното решение като постановено при съществени процесуални нарушения, в противоречие с материалния закон и е необосновано. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Когато с влязло в сила съдебно решение е уважен частичен иск на единия кредитор за парично вземане, то в исковото производство за присъждане на разликата до пълния размер на същото вземане, предявен от същия кредитор, възражението на ответниците, че дългът е разделен /както за кредиторите, така и за длъжниците/, а не е солидарен, представлява ли правоизключващо възражение по см. на ТР № 3/22.04.2019 г по тълк. Д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС.Позовава се и на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.

В отговор по чл. 287 ГПК ответниците по жалба вх. № 5207 от 27.05.2020 г. Г. Г. Г. и П. К. Г. излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 197 от 23.07.2020 г. по в. гр. д. № 1044/2020 г. на Старозагорския окръжен съд, постановено в производство по чл. 247 и чл. 250 ГПК, касаторът поддържа, че обжалваното решение на въззивния съд, с което са оставени без уважение молбите му за допълване на въззивното решение № 66/20.02.2020 г. по в. гр. д.№ 1044/2020 г. на Старозагорския окръжен съд относно материалните права между страните и присъждането му на разноските пред въззивната инстанция, е незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон, при съществени процесуални нарушения и е необосновано. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1/ Грешка на съда при формиране на волята му, съставлява ли фактическа грешка по см. на чл. 247 ГПК; 2/Решението по спора в диспозитива ли се съдържа; 3/Мотивите към решението, част ли са от самото решение; 4/Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното познание; 5/Съставлява ли нарушение на съществени процесуални правила и необоснованост, нарушаването на правилата на формалната логика, опита и научното знание. Позовава се на практика на ВКС, която прилага.

Ответниците по касационната жалба Г. Г. Г. и П. К. Г., не изразяват становище.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и чл. 287, ал. 2 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са допустими.

Производството е по иск с правна квалификация чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 365 и чл. 86 ЗЗД, предявен от Х. Т. Г. против Г. Г. Г. и П. К. Г..

За да постанови обжалваното основно решение, въззивният съд е приел за установено по делото, че съществува писмена спогодба от 02.04.2015 г. между Г. Г. Г. и П. К. Г. - ответници от една страна, и от друга В. Г. Г. /която не е страна по делото/ и Х. Т. Г. ищец по спора пред съответните съдебни инстанции. Процесният предявен иск /главница и лихва/ е за разликата до заявения пълен размер на вземането, посочен в горецитираната спогодба между страните по нея. Констатирал е, че по-рано е бил предявен частичен иск против ответниците и е било образувано гр. д. № 1889/2016 г. по описа на Казанлъшкия районен съд. В това производство съпругата на ищеца / В. Г. Г. / след завеждане на ИМ си е оттеглила предявения частичен иск /молба на л. 156 от приложеното приключено гр. д.№ 1889/2016 г. по описа на Казанлъшкия районен съд/ и производството по отношение на нея е било прекратено на основание чл. 232 ГПК с протоколно определение от о. с.з. на 24.01.2018 г. /л. 168 от приключеното гр. д.№ 1889/2016г. по описа на Казанлъшкия районен съд/. Впоследствие с решение № 624/22.12.2017 г. Казанлъшкият районен съд е отхвърлил претенцията на ищеца Х. Т. Г. и след проведено обжалване с решение № 134/21.06.2019 г. по гр. д. № 4225/2018 г. на III г. о. на ВКС, е било постановено ответниците да заплатят на Х. Г. сумата от 5 100 лв., представляваща част от дължимата по спогодбата от 02.04.2015 г. парична сума.

Приетото в настоящото производство от въззивния съд е, че правоотлагащите възражения на Х. Т. Г. за останалата част от вземането не са преклудирани, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, да се твърдят факти, които евентуално да отлагат нейната изискуемост. Приел е, че с изричен писмен договор помежду им на 02.04.2015 г. страните по него извънсъдебно и доброволно са признали факта, че ответниците Ганчеви дължат на ищците съпрузи Ганеви сумата от общо 17 150 лв. за вложения в недвижим имот, собственост на сем. Ганчеви.С отговора на исковата молба в производството по частичния иск, ответниците са признали, че договорът за наем е прекратен на 23.10.2015г., следователно изплащането по уговорения в т. 2 от сключената спогодба начин е могло да се осъществи най - много за 6 месеца, по 400, 00 лв. месечно - или договорената сума от 17 150, 00 лв. е установено да е възможно да е намаляла най-много с общо 2 400, 00 лв., което прави предявения иск за 5 100, 00 лв. основателен и доказан. Поради което в постановеното решение на ВКС не са излагани мотиви, които да се ползват със СПН относно пълния размер на задължението по спогодбата.В решението си ВКС е посочил, че „частичният осъдителен иск за сумата от 5 100, 00 лв. е предявен на 29.09.2016 г. от ищците Ганеви“, без да е обсъждал и взел предвид оттеглянето на предявения иск от страна на единия ищец /В. Г./ и последвалото частично прекратяване на производството по делото по отношение само на нея и на нейната част от частичната искова претенция. Поради което въззивният съд е приел, че се явява основателно и следва да бъде разгледано твърдението на двамата ответници относно делимостта на вземането на ищците, възникнало по силата на сключената спогодба от 02.04.2015г. Приел е, че първоинстанционният съд правилно е съобразил, че двамата ищци /като една от страните в спогодбата/ безспорно са законни съпрузи, но те са също така и в качеството си на кредитори. Приел е, че не е налице неделимост на паричното задължение, нито е налице солидарност между двамата кредитори, понеже при множество на кредиторите, вземането се разделя между участващите лица поравно, тъй като не са наведени доводи в хода на делото относно друго съотношение на разпределението между тях двамата. Приел е, че процесните парични вземания по спогодбата не представляват съпружеска имуществена общност/СИО/ по смисъла на чл. 21 от СК, а действията на единия от тях двамата не представляват и управление на общо имущество по смисъла на чл. 24, ал. 2 от СК, което би обосновало самостоятелна легитимация на единия от двамата кредитори за цялото вземане. Поради което, доколкото не е уговорено нищо друго, всеки от двамата кредитори има право да претендира половината от общата искова сума/съответно главницата и лихвата върху нея/. Отговорността на двамата ищци/съпрузи/ не е солидарна, и РС е длъжен да се произнесе по отделно за дължимото на всеки един от двамата ищците от двамата ответниците в рамките на общо заявената искова сума. Видно от исковата молба пред РС, настоящото исково съдебно производство по делото е било образувано по предявен осъдителен облигационен иск единствено и само от Х. Т. Г. /единия от кредиторите по спогодбата от 02.04.2015г./, но за пълния размер на паричната сума по нея, поради което въззивният съд е приел, че на ищеца Х. Т. Г. следва да се присъди половината от общо дължимата по спогодбата парична сума.Предвид което, въззивният съд е приел за напълно обосновано и правилно решението на първоинстанционния съд, че предявеният от ищеца - съпруг Х. Т. Г. частичен иск се явява основателен за сумата от 2 475, 00 лв., представляваща половината от дължимата по спогодбата парична сума, след съответното приспадане на изплатената сума в размер на 2 000, 00 лв. и присъдената му с Решение № 134/21.06.2019 г. по гр. д.№ 4225/2018г. на III г. о. на ВКС, сума от 5 100, 00 лв.

По отношение на предявения акцесорен облигационен паричен иск за заплащане на парична сума в размер на 3 665, 00 лв., представляваща законната лихва върху главницата по настоящия частичен иск от 12 050 лв., считано от 20.08.2016г. /датата на изпадането в забава/ до 19.08.2019 г. /датата на предявяване на исковата молба в РС/, въззивният съд е намерил, че тя не се явява недоказана в претендирания размер, както е приел първоинстанционния съд, който е следвало или да я изчисли самостоятелно/ако разполага с такива елементарни математически и технически познания/, или служебно да назначи съдебна експертиза за нейното изчисляване/ако на разполага с необходимите за това математически и технически познания/. Поради което е отменил в тази му част атакуваното първоинстанционно решение, и е постановил друго, позитивно такова за ищеца /въззивник/, като е изчислил сам размера на законна лихва върху главницата по предявения иск от 12 050 лв., считано от 20.08.2016 г. до 19.08.2019 г. включително, която съгласно разпоредбите на чл. 82- 86 ЗЗД е в размер на точно 3 665, 22 лв. И в резултат на това е осъдил двамата ответници да заплатят на ищеца законна лихва в размер на претендираните и безспорно установените и доказани 3 665 лв., тъй като останалите 0, 22 лв. се явяват размер извън петитума на ИМ.

С решение № 197 от 23.07.2020 г. по делото, е оставена без уважение молбата на Х. Т. Г. за допълване на основание чл. 250 ГПК диспозитива на въззивно решение № 66 от 28.12.2018 г. по в. гр. д. № 1044/2020 г. на Старозагорския окръжен съд по съществото на спора относно материалните права между страните, както и допълване в частта за разноските пред въззивната инстанция. Съдът е приел, че с едната му молба се иска допълване диспозитива на въззивното решение относно материалните права между страните. Констатирал е, че в същото липсва конкретно оплакване, пропуск или непълнота, наред с това не е констатирал в първоначалното решение да са налице някакви видими неточности, пропуски или непълноти, поради което това искане е оставено без уважение.

А относно другата му молба за допълване въззивното решение в частта за разноските е установил, че действително, в мотивите на въззивното си Решение № 66/20.02.2020г. по в. гр. д.№ 1044/2020г. на Старозагорския окръжен съд е приел, че следва да се отмени частично атакуваното първоинстанционно решение, със законните последици от това, без да има изрично произнасяне по въпроса за разноските по делото. Поради което молбата на въззивника Х. Т. Г. я е приел за основателна и доказана по фактическо и правно основание. Предвид резултата от въззивното обжалване с постановеното решение на въззивния съд, и с оглед мотивите и диспозитивите на атакуваното решение на първоинстанционния съд, е приел, че следва да се отмени и в частта му за разноските, като вместо присъдените 253 лв. за първата инстанция на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца съразмерно с уважената част от исковете направените по делото разноски в размер на общо 290 лв.

Приел е, че пред въззивната инстанция молителят - въззивник Х. Т. Г. не е представил списък на свои разноски по реда на чл. 80, изр. 1 ГПК, поради което и на осн. чл. 80, изр. 2 ГПК той няма право да иска изменение на въззивното решение в частта му за разноските и е оставил това негово искане без уважение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 66 от 20.02.20г. по гр. дело № 1044/20г. на Старозагорския окръжен съд, по въпроса : „Когато с влязло в сила съдебно решение е уважен частичен иск на единия кредитор за парично вземане, то в исковото производство за присъждане на разликата до пълния размер на същото вземане, предявен от същия кредитор, възражението на ответниците, че дългът е разделен /както за кредиторите, така и за длъжниците/, а не е солидарен, представлява ли правоизключващо възражение по см. на ТР № 3/22.04.2019 г по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС“.

Налице е основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и на решение № 197 от 23.07.20г., постановено по посоченото дело, по въпроса: „ Решението по спора в диспозитива на решението ли се съдържа и мотивите към решението ползват ли се със сила на пресъдено нещо“ за проверка за противоречивото му разрешаване от въззивния съд с ТР № 1 от 4.01.2001г. по тълк. дел № 1/2000г. на ОСГК на ВКС – т. 18.

Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, IIIг. о.

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 66 от 20.02.20г. по гр. дело № 1044/20г. на Старозагорския окръжен съд.

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 197 от 23.07.20г., постановено по гр. дело № 1044/20г. на Старозагорския окръжен съд, постановено по реда на чл. 250 ГПК и чл. 247 ГПК.

УКАЗВА на жалбоподателя Х. Т. Г. да внесе сумата 363.50 лв по сметка на ВКС за разглеждане на двете касационни жалби и да представи доказателства за това в едноседмичен срок.

След внасяне на държавната такса делото да се докладва на Председателя на Трето г. о.за насрочване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: