Р Е Ш Е Н И Е

№ 270

гр. София, 07 май 2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. I НО, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА

В. М.

при секретар Е. М. при участието на прокурора от ВП А. Г. изслуша докладваното от съдия С. И. наказателно дело № 272 по описа за 2024г.

Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от защитник на подсъдимия Д. М. Ц. срещу въззивно решение № 25/26.01.2024г. по ВНОХД № 1463/2023г. на Софийски апелативен съд, н. о., трети състав, с което е потвърдена присъда № 24/28.06.2023г. по НОХД № 124/2022г. на Софийски окръжен съд.

От така постановеното решение е останал недоволен подсъдимият, който чрез защитата си е подал касационна жалба, в която се претендират по същество и трите касационни основания.

Защитата посочва, че въззивната инстанция е направила опит да изпълни задължението си по чл.114 от НПК при проверка правилността на обжалваната първоинстанционна присъда. Твърди, че въззивният състав не бил дооценил в пълна степен всички изложени оплаквания срещу тази присъда. Били останали неизяснени и противоречиви обстоятелства, което довело до „несправедлива и необоснована присъда“.

Оспорва твърдението на съда, че е налице категоричност в обективните данни на св. Х., които пряко доказвали авторството. Защитата, приемайки направения запис от св. Х., твърди, че за краткото му време – от две минути, не можело да бъдат нанесени толкова тежки травми. Твърди, че следва да се възприеме само видяното на записа, а останалите твърдения били само хипотези, които нито записа съдържал, нито св. Х. излагал. Поради това било поискано отказано им повторно възпроизвеждане на записа. Този отказ съставлявал процесуално нарушение, което засягало сериозно правото на защита, като възпроизвеждането можело да доведе до различни от изводите на двете предходни инстанции.

Поддържа тезата, че нямало категоричност във вида и начина на нанасяне на ударите, че нямало данни за нанасяне на удари с крак от подсъдимия върху „статичното тяло“ на пострадалия и поради това тежката травма, съдържаща множество счупени ребра, останала неизяснен факт по делото.

Изразява категорично несъгласие с извода на съда, че не било възможно някой друг да е причинил травмите на пострадалия. Разликата от пет дни като вероятен период на настъпване на смъртта била прекалено дълъг период от време, през който можело да се случат много събития и да се намесят много хора. Приетият от съда за безспорен факт – нанасянето на гръдната травма от подсъдимия, категорично не било доказано обстоятелство.

Защитата не приема доводите на въззивната инстанция, че не е възможно пострадалият Д. да е жертва на каквото и да било друго насилие. Такъв факт не бил изследван и като вероятност, а пък и двамата сина на пострадалия не били за продължителни периоди през деня в дома си. През тези периоди пострадалия би могъл, според защитата, да се движи, да напуска домът си, при който да пострада при друг инцидент.

Защитата се фокусира върху искането си за възпроизвеждане на записите, като настоява, че е само предположение за авторството на подсъдимия на нанесените удари на баща си.

На второ място защитата се позовава на наличие на „патологичен гняв“, който можел да бъде приравнен на афект, което пък можело да доведе до оневиняване на дееца или до облекчаване на положението му. Според приета по делото комплексна съдебна експертиза, у подсъдимия имало „насадени негативни емоции“, „които значително улеснили неговото деяние“.

Разсъждава за етимологията и характеристиките на гнева по принцип, като утвърждава, че синът действал по модел, установен от бащата – наказва го и му връща, у него имало нагласа именно към агресивно действие. Целта обаче не била смъртта на бащата, а наказването му, не по начина, обективиран в обвинението, а според обясненията на подсъдимия – като наказание за отказ от лечение или пушене на цигари, или неучастие в домакинството и неподчинение.

Защитата твърди, че отказът да бъде допусната тройна комплексна психологическа експертиза, за да бъдело установено дали гневът, наложен в детството у подсъдимия от неговия баща, може да бъде приравнен в юридически аспект на афект, съставлявало допуснато съществено процесуално нарушение. Това от своя страна налагала отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.

Според защитата имало и съпричиняване на резултата поради нежелание за оказване на специализирана медицинска помощ от страна на самия пострадал.

Утвърждава, че поради наличието на гнева от една страна, а от друга страна – липсата на мотив за извършване на престъпление, заедно с наличието на провокиран от десетилетия гняв, както и лош модел на поведение от пострадалия, можело да се изведат доводи за невиновност на дееца или до силно смекчаващи обстоятелства, които следвало да бъдат взети предвид при определяне на наказанието.

Иска постановяването на оправдателна присъда, алтернативно се настоява за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане и за уважаване на направените доказателствени искания. Като втора поред алтернатива моли за приложението на чл.66 от НК при намаляване на наказанието на 3 години, с определяне на петгодишен изпитателен срок.

Прокурорът от ВП в съдебното заседание дава становище за неоснователност на касационната жалба, като отбелязва, че въззивният съд е направил собствена оценка и анализ на доказателства, като е стигнал до същите фактически и правни и изводи на първата инстанция.

Посочва, че деянието е доказано по несъмнен начин и че материалния закон е приложен правилно. Наказанието също било определено справедливо. Не били допуснати и процесуални нарушения изрично предвидените в чл.348, ал.1 от НПК, които да налага отмяна или изменяване на решението на въззивната инстанция.

Моли да се остави в сила решението.

Подсъдимият Ц., доведен, се явява лично, представлява се от защитник, който поддържа касационната си жалба по изложените основания.

На първо място поддържа искането си за експертиза, тъй като счита, че съгласно психологическата наука това било възможно и би се отразило върху наказанието. Поддържа и искането си намаляване на наказанието и приложението на условно осъждане.

В реплика заявява, че престъплението не било доказано по несъмнен начин, като не били доказани по несъмнен начин всички травми, които са довели до летален изход. Затова било поискано ново разглеждане на записите, на които скачане с крак върху твърде опора не личало.

Подсъдимият в лична защита поддържа искането на защитника си.

При упражняването на правото си да се изказва последен подсъдимият Ц. няма какво да добави.

При последната си дума подсъдимият заявява, че искал да си ходи у дома, при семейството.

Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:

С първоинстанционната присъда № 24/28.06.2023г. по НОХД № 124/2022г. на Софийски окръжен съд подсъдимият Д. М. Ц. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.124, ал.1, вр. чл.128 от НК и му е наложено наказание 4 години лишаване от свобода при първоначален общ режим.

Приложен е чл.68, ал.2 от НК и не е приведено в изпълнение отложено наказание от 6 месеца лишаване от свобода – по НОХД № 506/ 2019г. на РС - Ботевград, в чийто изпитателен срок е извършено деянието по чл.124 от НК.

Съдът се е произнесъл и по разноските.

По жалба от защитника на подс.Ц. с атакуваното въззивно решение № 25/26.01.2024г. по ВНОХД № 1463/2023г. на Софийски апелативен съд, н. о., трети състав, първоинстанционната присъда е изцяло потвърдена.

Касационната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирано лице – служебният защитник на подсъдимия.

След като я разгледа по същество, съставът на ВКС намери че жалбата се явява неоснователна.

В нея се съдържа деструктивен анализ на фактологията по делото, който не може да бъде споделен или да бъде възложена отговорност на въззивната инстанция за неизпълнени процесуални задължения.

Защитата се е фокусирала само върху видеозапис, осъществен от св. Б. Х., и то без да оспорва неговата автентичност. Този видеозапис не стои в основата на осъждането на дееца като единствен базисен постамент. Въззивната инстанция е изпълнила прецизно дължимото от правилата на процеса за установяване на обективната истина, като не се е спряла само на един доказателствен източник, а множеството такива ги е интерпретирала не само сами по себе си, но и в тяхната неразривна логическа съвкупност. Изводите и на двете инстанции не се дължат и не са основани на предположения, каквото твърдение излага защитата, а на съвкупния доказателствен анализ, съобразен с установените връзки и взаимоотношения в семейството, наличието на мотиви за извършване на деянието, колкото и незначителни да са те ( в противовес на защитните твърдения за липса на мотиви) .

Възраженията, които се повтарят и пред касационната инстанция, са били предмет на внимателно и детайлизирано обсъждане от въззивната инстанция и им е даден пространен, напълно логичен и съответен отговор – стр. 16 от мотивите.

Несъгласието на защитата с тези верни и логични доводи не може да бъде основание за касиране на атакувания съдебен акт, тъй като се основава на чисто субективно желание, а не на собствен, логичен и цялостен анализ на престъпния епизод.

Отделните фрагменти, установени от свидетелските показания, включително и посредством извънсъдебните разкази на брата на подсъдимия, както и чрез процесния видеозапис на св. Х., разкриват цялостната картина на нанесен жесток побой, при което е настъпила увреда на гръдния кош – 12 ребра вляво и от 1 до 9 вдясно, придружена с оток на белия дроб. Отделно от това е налична и травма в областта на главата, довела до вътречерепен кръвоизлив, който от своя страна е и непосредствената причина за смъртта.

Наличието на мотив, пък бил той и доминиран от гнева на подсъдимия, също е от основните фактори, които изключват възможността тези тежки травми да са причинени от трето, неустановено по делото лице.

Всъщност защитата определено си противоречи, претендирайки едновременно неизпълнение на задължение на съда по установяване по несъмнен начин вината на дееца и същевременно неотчитане на психологически фактори за нанасяне на побоя.

Ако деецът не е нанесъл този побой, никакво отношение към деянието няма неговото тежко детство с този родител, както и развилите се влошени взаимоотношения. Това обаче далеч не е така, деянието е установено по несъмнен начин, получените травми очевидно имат своя единствен първоизточник – нанесения тежък и брутален побой от подсъдимия на своя родител и единствено дискусионен остава въпросът за възможността на дееца да контролира своето поведение.

Този въпрос е бил предмет на въззивния преглед и контрол на първоинстанционната присъда. Втората по ред инстанция се е съобразила с компетентното експертно мнение – депозирано на л.26-33, т.2 от дос. п-во, л.179- 180 от съдебното следствие като разяснения по експертизата. Наслагването на дългогодишна база на негативните емоции е ясно отграничено от експертите от ситуативното, екстремно според касационната инстанция, преживяване при афект, като това е изяснено от експертите по време на съдебното следствие, и възприето от въззивната инстанция – стр.21 от мотивите й. Възраженията на защитата не почиват на експертна основа и излизат извън рамките на психиатричната оценка, като се разпростират върху психологически аспекти, върху емоционалното състояние на дееца, който обаче е бил в пълна степен вменяем, можейки да осъзнава и да контролира изцяло постъпките си.

След като липсва дори и стеснение на съзнанието, а е съвсем логично да се установи това, след като подсъдимият е действал в рамките на обичайното си поведение към своя родител – след като подсъдимият е употребил алкохол, се гневял на предходно поведение на баща му към него, когато е бил малък.

Този изграден негативизъм дори не може да бъде отчетен като смекчаващо отговорността обстоятелство, тъй като затаения гняв и отмъстителност не са положителни човешки качества, които да заслужават каквато и да е бонификация, а напротив.

Неуважаването на направените доказателствени искания в конкретния случай не съставлява съществено нарушение на процесуалните правила. Поредното възпроизвеждане на предоставения от св. Х. видеозапис не може да промени по никакъв начин безспорните факти, които се приемат дори от защитата, и направения логически анализ на цялостната доказателствена съвкупност, който е откроил като единствено възможно поведение на подсъдимия за причиняване на леталните последици.

Задължението на съда да разкрие обективната истина далеч не включва събирането на всички възможни доказателства. Установяващите един и същи факт доказателства не е необходимо да бъдат събирани в неограничени количества, а само в такъв обем, който гарантира установяване на случилото се по обективен и неповлиян от пристрастия начин. Въззивната инстанция се е справила с това си задължения по един прецизен начин и упрекът относно неуважаването на това конкретно доказателствено искане, което е съвършено безпредметно впрочем, е очевидно неоснователен.

Не е възникнало никакво съмнение относно качеството на предоставеното по делото експертно мнение, съображенията на защита са освен имагинерни, те са и от сферата на чистата психология, която не може да повлияе на определено наказателноправните аспекти на психиатричния анализ на съзнанието на дееца за извършеното от него деяние. Претенциите на защитата се основават на друг клон на науката, който определено не се занимава с възможностите на индивида за самоконтрол и разбиране на обективната действителност, които са приоритет на психиатричната наука..

Емоциите с такава давност и демонстрирани чрез многогодишно натрупване при всеки алкохолен прием не следва да се изясняват, поне в рамките на това наказателно производство, доколкото те имат само второстепенен характер, а и определено не са от полза за дееца.

С оглед на тези съображения касационната инстанция намери претенцията на защитата за наличието на допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила за изцяло неоснователни.

Въззивната инстанция предвид така установените съобразно процесуалните правила факти е приложила правилно материалния закон, възприемайки предложената от обвинението правна квалификация на деянието.

Може да се отбележи, че тази квалификация се ограничава само в рамката на предложената с обвинителния акт. Наличието на такъв брутален побой не е обичайно срещано дори и при подобен тип престъпления, с безпрецедентна жестокост, която е оставила едва три ребра здрави. Подобен тип поведение положително заслужава значително по-тежка квалификация, но държавното обвинение се е задоволила само с наличната по делото.

Това обстоятелство обаче не може да бъде подминавано, доколкото се претендира за втори пореден път намаляване на наказанието. Последното е твърде снизходително определено, за да може тази претенция да бъде ценена като основателна. Деянието е извършено в изпитателен срок на предходно осъждане, като първостепенният съд неоправдано снизходително е приел да приложи чл.68, ал.2 от НК. Макар и спорно, държавното обвинение е приело деянието като бъде определено като непредпазливо причиняване на смърт. Това обаче не е чистата хипотеза на чл.68, ал.2 от НК. Съдът не е отчел, че тази смърт е причинена в резултат на умишлено причинена тежка телесна повреда, т. е. е налице престъпление с усложнен престъпен резултат. Деянието се наказва по - тежко от умишлената телесна повреда, която иначе покрива като цяло изпълнителното деяние и това е напълно логично. Но при по-лекия резултат - този по чл.128 от НК, 68, ал.2 от НК не е приложим, което съдът не е зачел. При равни други условия извършителят на деяние само по чл.128 от НК не би се ползвал от привилегията на чл.68, ал.2 от НК Когато този деец в резултат на причиняването на такава телесна повреда, е причинил и смъртта на пострадалия, ще бъде наказан при по-тежко предвидено наказание, но пък ще се ползва от възможността по чл.68, ал.2 от НК. Явна е несправедливостта на подобно разрешение и съдебно отсъждане. Този порок не е поправим при липсата на съответна процесуална инициатива, обаче не дава също така възможност по никакъв начин да се уважи касационната претенция за явна несправедливост на наложеното наказание.

След като касационният състав установи, че оплакваните по възведените касационни оплаквания са неоснователни, то възможност за корективна намеса по отношение на въззивния съдебен акт отсъства.

Поради това то следва да се остави в сила изцяло.

С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

РЕШИ :

ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 25/26.01.2024г. по ВНОХД № 1463/2023г. на Софийски апелативен съд, н. о., трети състав.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:

1.

2.