№138
[населено място],15.08.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в публично заседание на двадесет и пети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
Председател: Р. Б. Ч. И. М.
А. Н.
при участието на секретаря И. М. като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 2526 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
С решение № 796 от 01.06.2022г. по в. гр. д. № 1081/2022г. на Апелативен съд – София е отменено решение № 267034 от 20.12.2021г. по гр. д. № 13783/2019г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б.“а“ от КЗ (отм.) на А. Ж. Р. срещу Гаранционен фонд за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейната майка Г. С. Р. след пътнотранспортно произшествие от 23.10.2014г. в [населено място], по причина на Ж. Н. М., водач на лек автомобил „Н. П. , ДК [рег. номер на МПС] , за чиято отговорност не е имало сключен договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, до размера от 60 000 лева, със законната лихва за забава от 29.03.2019г. до окончателното плащане, и Гаранционен фонд е осъден да заплати на А. Ж. Р. сумата от 60 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, със законната лихва. В останалата част – за отхвърляне на иска на А. Ж. Р. срещу Гаранционен фонд в пълния предявен размер от 180 000 лева, със законната лихва от 11.01.2019г., първоинстанционното решение е потвърдено.
С подадена касационна жалба А. Ж. Р. обжалва решението на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решението на Софийски градски съд в отхвърлителната част – за разликата от присъдените 60 000 лева до размера от 150 000 лева обезщетение за претърпените неимуществени вреди, със законната лихва от 29.03.2019г. до окончателното плащане. Касаторът намира въззивното решение в обжалваната част неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Оспорва се правилността на изводите на въззивния съд относно базовия размер на присъденото обезщетение. Съдът е приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД в нарушение на материалния закон. Определен е занижен размер на обезщетението в сравнение с прието в решение на ВКС обезщетение за загуба на родител при ПТП, реализирано през 2014г. Това обезщетение следва да е в размер на 150 000 лева. Страната оспорва още наличието на съпричиняване, обосноваващо намаляване на обезщетението с 40%. Нарушенията на пострадалата не са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Пешеходката Г. С. Р. се е опитала да се върне назад, а водачът на лекия автомобил не е задействал изобщо спирачната уредба. Дори да бъде възприето, че е налице поведение на пострадалата, което е допринесло за настъпване на инцидента (съпричиняване), то същото, съгласно съдебната практика, варира между 1/3 и 1/4. При определяне размера на съпричиняване на вредоносния резултат въззивният съд е разгледал единствено поведението на пешеходката, като е пропуснал да съпостави същото с действията на водача на лекия автомобил. Липсата на съпоставка на поведението на участниците в ПТП е възпрепятствало съда да установи липсата на пълна адекватност от стана на водача на лекия автомобил. Той погрешно е определил приноса на пешеходката за съпричиняване на инцидента.
Тези оплаквания се поддържат и в писмени бележки, представени след проведеното открито съдебно заседание пред Върховния касационен съд.
А. Ж. Р. иска въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и бъдат присъдени още 90 000 лева обезщетение, със законната лихва от 29.03.2019г. до окончателното плащане.
От насрещната страна по жалбата Гаранционен фонд е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна.
Жалбата се оспорва и от третото лице подпомагаща страна на Гаранционния фонд - Ж. Н. М..
От Гаранционен фонд е подадена касационна жалба срещу въззивното решение в осъдителната му част. Неправилно, според фонда, от съда е прието, че са налице основания за ангажиране на отговорността му. Липсва извършено нарушение от страна на водача - не са налице каквито и да са предпоставки за това. Налице е висящо наказателно производство спрямо виновния водач, който до момента не е осъден с влязъл в сила акт на компетентен орган. Липсва акт, ползващ се със задължителна сила в гражданския процес съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК. Същевременно при определяне на вината на отговорния водач не е било съобразено, че началото на възникване на опасността следва да се прецени с оглед конкретната фактическа обстановка. Не е доказан още източникът на развилата се при пострадалото лице масивна белодробна тромбемболия. Причините за усложнението могат да са от различно естество. Също съгласно касационната жалба определеният процент на съпричиняването в случая от 40% е изключително занижен.
Оплакванията се поддържат в проведеното открито съдебно заседание.
Гаранционен фонд иска въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и искът на А. Ж. Р. - отхвърлен.
А. Ж. Р. оспорва жалбата като неоснователна.
Жалбата не се оспорва от Ж. Н. М..
С определение по чл. 288 от ГПК по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса на А. Ж. Р. за задължението на въззивния съд да обсъди (съобрази) в съвкупност всички релевантни обстоятелства, имащи значение за размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД за конкретно претърпените неимуществени вреди. Обжалването е допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение със задължителните постановки на Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11), както и с практиката на Върховния касационен съд (решение № 179 от 21.01.2016г. по т. д. № 2143/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.).
Касационно обжалване, също на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, е допуснато по въпроса на А. Ж. Р. дали при определяне на размера на съпричиняване съдът е длъжен да обсъди в съвкупност и да съпостави поведението на делинквента с поведението на пострадалия. Допускането на касационно обжалване е за проверка на съответствието на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 117 от 08.07.2014г. по т. д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т. о.
Касационно обжалване е допуснато и по въпрос на Гаранционния фонд – относно това кога се счита за разрушена презумптивната сила на разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД относно вината на водач при нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Обжалването, допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, е за проверка на съответствието на изводите на въззивния съд в решението му с ТР № 28 от 28.11.1984г. по н. д. № 10/1984г. на ОС на ВС относно режима на скоростите по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по-конкретно момента, считан за начало на възникване на опасност, от когато водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби са редовни, като съответстващи на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустими – подадени в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че на 23.10.2014г., около 16.00 часа, в [населено място], в района на кръстовището на [улица]и [улица], Ж. Н. М., управлявала лек автомобил „Н. П. , ДК [рег. номер на МПС] , е предприела маневра „завой на ляво“ от [улица]към [улица]в посока запад. Движението на автомобила е било на зелен сигнал на светофара. Било е светла част на деня, при дъжд с умерен интензитет. По същото време пешеходката Г. С. Р., на 44 години, е предприела пресичане на платното за движение на метри от пешеходната пътека на [улица]в посока от север на юг. При пресичането тя е била блъсната от управлявания от Ж. Н. М. лек автомобил. Скоростта на движение на лекия автомобил към момента на удара е била 23.44 км/ч, без да е била намалявана. В резултат на удара с предната дясна част на автомобила (бронята) пешеходката е получила счупване на външния кондил на лявата голямопищялна кост, счупване на главичката на дясната малкопищялна кост на десен долен крайник, сътресение на мозъка от типа на зашеметяване (без пълна загуба на съзнание), кръвонасядания. На 30.10.2014г., докато е продължавала лечението си в домашни условия, Г. С. Р. е починала от масивна белодробна тромбоемболия. Тя е била резултат на получените при пътния инцидент травматични увреждания. Към 23.10.2014г. относно лек автомобил „Н. П. , ДК [рег. номер на МПС] , не е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
А. Ж. Р., тогава на 21 години, е дъщеря на Г. С. Р.. Въз основа на разпита на изслушан в първоинстанционното производство свидетел (Ж. Г. Р., баща) от въззивния съд е било прието, че между майка и дъщеря е съществувала силна емоционална връзка. Още от самото раждане майката полагала грижи за дъщерята, а в последствие я е подкрепяла. След като А. станала студентка, двете са поддържали ежедневен контакт – чували са се по няколко пъти на ден по телефона и са си пишели, като по този начин са имали възможност да споделят взаимно преживяното, тъй като живеели в различни градове. Внезапната и неочаквана смърт на пострадалата е лишила А. от установената по между им трайна и дълбока емоционална връзка на майка и дъщеря и й е причинила продължителни болки и страдания. Загубата на майката я е направила затворена, мълчалива, без желание да разговаря. А. търпи неимуществени вреди от смъртта на пострадалата.
За справедлив размер на обезщетението за случая от въззивния съд е била приета сумата от 100 000 лева. Ищцата не е била малолетна или непълнолетна и не се е нуждаела от грижите на майка си, а по-скоро от присъствието в живота си. Ищцата се ползва от подкрепата на баща си. Въззивният съд, съгласно посоченото в решението, не е омаловажил скръбта на А., но обезщетение по-голяма от 100 000 лева, не би било съответно на застрахователните лимити от 2014г. и на съдебната практика за събития от тази година.
Сумата от 100 000 лева е била намалена с 40 000 лева поради принос от страна на пострадалата от 40 %, или за дължими са били приети 60 000 лева обезщетение.
Възприетото от въззивния съд обстоятелство по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е, че Г. С. Р. е предприела пресичане на неопределено за целта място и без да съобрази приближаващите превозни средства (чл. 113, т. 1 от ЗДвП). Въз основа на тези обстоятелства, като водещи до настъпване на пътния инцидент и вредите, претърпени в резултат на него, съдът е приел 40% съпричиняване.
Според въззивния съд лихви за забава върху присъденото обезщетение са били дължими от изтичане на тримесечен срок за произнасяне на претенцията, съгласно Правилника за устройство и дейността на Гаранционния фонд (чл. 288, ал. 7 от КЗ (отм.)), при съобразяване на изричния отказ по претенцията (28.03.2019г.), или лихви за забава са били присъдени от 29.03.2019г. до окончателното плащане.
От въззивния съд е било отречено другото възражение за съпричиняване на „Гаранционния фонд“ – че починалата пешеходка не се е лекувала (не е приемала предписаните й антикоагуланти). Изводът е бил на основание изслушаното в първоинстанстанционното производство заключение на съдебно-медицинска експертиза. В него, освен че са били установени травматичните увреждания при Г. С. Р. от пътния инцидент, е било посочено, че масивната белодробна тромбемболия (кръвни запушалки в разклоненията на белодробната артерия) са усложнение от счупването на лявата голямопищялна кост (кръвни запушалки в разклоненията на дълбоките вени на лява подбедрица) и наложилото се обездвижване на ляв долен крайник. При изписването на Г. С. Р. от болница е дадена препоръка и рецепта да продължи антикоагулантната терапия за още 15 дни в домашни условия и, според въззивния съд, няма доказателства тази терапия да не е била спазвана. Допълнително съгласно заключението на вещото лице, въпреки назначената антикоагулантна терапия в болнични и домашни условия, служеща за намаляване на риска от образуване на кръвни запушалки, се е стигнало до масивна белодробна тромбемболия, която се явява усложнение на счупването и обездвижването.
От въззивния съд не е бил споделен изводът на първоинстанционния съд, че се касае за случайно събитие и поради това няма основание Ж. Н. М. да носи отговорност на последиците от пътния инцидент. Водачът, според състава на Апелативен съд – София, е нарушил изискването да управлява автомобила със скорост, която да позволи спиране при предвидимо и преодолимо препятствие, както и да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението. Съдът се е позовал на заключението на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза, съгласно което: ударът е настъпил в северната лента на [улица]; лекият автомобил е бил със скорост на движение от 23.44. км/ч; няма данни за аварийно спиране (спирачни следи); от момента на навлизане на пешеходката на пътното платно до мястото на удара е изминато разстояние от 2 метра за около една секунда и за същото време пешеходката се е върнала назад; водачът е имал техническа възможност да възприеме пешеходката към момента на навлизане в района на пътното платно и е трябвало да предприеме маневра аварийно спиране; водачът е имал техническа възможност при своевременна реакция да маневра за аварийно спиране да спре преди мястото на удара; видимостта на водача и пешеходката е била взаимна – не е имало данни за препятствия, ограничаващи видимостта; няма данни за предприети действия от страна на пешеходката за внезапно навлизане в района на платното за движение; пешеходката не е попадала в разстоянието на опасната зона за спиране на автомобила.
Вещото лице е работило основно въз основа на документите по образуваното досъдебно производство (снимков материал, протоколи, извършен следствен експеримент). Възприета от вещото лице (въз основа на снимковия материал) е била растителност на трайни широколистни дървета на северния тротоар на [улица], но без това да намалява видимостта към пешеходката. При приемане на заключението пред Софийски градски съд вещото лице е уточнило, че липсва сигурност за точното разстояние между мястото на удара и пешеходната пътека (че е възможно посочените от вещото лице три метра да са повече, но трябва допълнително да провери, за да каже). Също съгласно заключението относно автомобила „Нисан“ е била посочена и друга скорост – 15.59 км/ч.
След приемане на заключението на съдебната автотехническа експертиза като свидетел, по искане на подпомагащата страна, от първоинстанционния съд е бил разпитан В. Р. В., движил се в автомобил след лекия автомобил „Н. П. , ДК [рег. номер на МПС] . Съгласно неговите показания, жена изскочила от група дървета и се опитала да се върне назад; изглеждала забързана. Изслушани са били още Д. Д., пътен полицай, и В. И., свидетел на инцидента, също по искане на подпомагащата страна. След изслушване на свидетелите от подпомагащата страна е било поискано да се допусне повторна експертиза, която да съобрази показанията им. Още със становището си от подпомагащата страна е било искано също да се извърши оглед на мястото на възникване на ПТП с констатиране местоположението на двете дървета в края на тротоара до пътното платно (с дебелина на стъблото, по-голяма от размерите на човек), иззад които се е появила пострадалата. Такива доказателства не са били допуснати от първоинстанционния съд, но решението му е било основано изцяло на показанията на свидетеля В., като е било възприето случайно събитие.
По-конкретно въз основа на показанията на свидетеля В. Р. В. първоинстанционният съд е приел, че водачът Ж. Н. М. не е действала виновно и не следва да носи отговорност по чл. 45 от ЗЗД – разрушена е презумптивната сила на разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД досежно вината и искът по чл. 288, ал. 1, т. 2, б.“а“ от КЗ (отм.) подлежи на отхвърляне. Според решението на първоинстанционния съд разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП вменява задължение на водачите на пътни превозни средство да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Съгласно ТР № 28 от 28.11.1984г. по н. д. № 10/84г. на ОС на ВС задължението за намаляване на скоростта, респективно спиране на превозното средство е в зависимост от момента на възникване на препятствието за движението, като началото на възникване на опасността следва се прецени с оглед конкретното фактическа обстановка. Задължението за намаляване на скоростта възниква, когато възникне опасност за движението или когато е закономерно нейно проявление. В случая пътният инцидент е възникнал извън очертанията на пешеходната пътека, пешеходката е навлязла внезапно на пътното платно и е изскочила измежду две дървета, след които се е разколебала и е тръгнала да се връща назад, водачът се е движил с разрешена и съобразена скорост от 23 км/ч. От момента на навлизане на пътното платно на пешеходеца, разстоянието между него и лекия автомобил „Нисан“ е било 11. 81 метра. Водачът на лекия автомобил не би могъл да предположи за внезапното навлизане на пешеходката измежду дърветата. Също според първоинстанционното решение не е установена причинна връзка между ПТП и леталния изход за пешеходката. Травматичната увреда на голямопищялната кост на долен крайник по медико-биологичния си признак представлява средна телесна повреда и по естеството си не води закономерно и обичайно до летален изход, за да се презумира по принцип за наличието на пряко причинно-следствена връзка между ПТП и смъртта на пешеходката.
Оплакванията във въззивната жалба на А. Ж. Р. са били за това, че първоинстанционният съд не е съобразил заключението на съдебната автотехническа експертиза, както и не е съобразил съществените вътрешни противоречия, разминавания и неясноти в показанията на свидетеля В., които противоречат на останалите доказателства (показанията на свидетелите Д. и И., експертизите, актовете на органите на досъдебното производство). Направени са били също оплаквания за необоснованост на извода за липса на причинна връзка между уврежданията при ПТП и настъпилия летален изход.
С подаден отговор на въззивната жалба Гаранционен фонд изцяло е споделил изводите на първоинстанционния съд, което е било направено и в отговора на Ж. Н. М.. От нея изрично е било подчертано внезапното навлизане на пешеходката на пътната лента, съгласно показанията на свидетеля В., както и че автоекспертът не е посетил мястото на ПТП, не е видял, описал, съобразил и анализирал дърветата като възможна преграда. Заключението, според страната, не е можела да се приеме безкритично.
Според въззивния съд от показанията на свидетеля В. е можело да се заключи, че както той, така и водачът преди него са имали видимост към пешеходката, в какъвто смисъл е било и заключението на съдебната автотехническа експертиза.
Устните състезания пред въззивния съд са приключили в открито съдебно заседание на 12.05.2022г. Съгласно представени с писмена защита на А. Ж. Р. доказателства, на 16.05.2022т., по реда на чл. 247, ал. 1, т. 1 от НПК, в Окръжен съд – С. З. е бил внесен обвинителен акт срещу Ж. Н. М. за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б.“в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК за нарушение на правилата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП (водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението) и чл. 116 от ЗДвП (водачът на пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците).
По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване:
С. П. № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11) при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и да съобразяват значението им за размера на вредите. В постановлението като примерни обективни обстоятелства при причиняване на смърт са изложени възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение. Задължението за установяване и посочване на конкретните обективно съществуващи обстоятелства, както и тяхното оценяване е поради това, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, а понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. Въз основа на оценката на конкретните обстоятелства съдът заключава какъв размер обезщетение по справедливост да присъди, за да се постигне пълно обезщетяване на действителните вреди, резултат на увреждането. В този смисъл е и константната практика на Върховния касационен съд - за необходимост от точно очертаване на релевантните за определяне на размера на обезщетението обстоятелства и тяхното оценяване.
Според практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 117 от 08.07.2014г. по т. д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т. о. и др., при определянето на степента на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се взема предвид степента на каузалност на поведението на делинквента и пострадалото лице и съотношението между техните действия или бездействия. При извод, че поведението на пострадал е в причинна връзка с настъпването на злополука и основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на пострадалия с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Паралелът и сравнението в поведението на участниците в движението с оглед задълженията, които всеки е длъжен да съблюдава, обосновава конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. С тази практика се доразвиват постановките на Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВКС (т. 7). Тя се явява съобразена и с постановените впоследствие Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС (т. 7) и Тълкувателно решение № 1/2021 от 01.08.2022г. по т. д. № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС.
С. Т. решение № 28 от 28.11.1984г. по н. д. № 10/1984г. на ОСНК на ВКС, приложимо и при сега действащия ЗДвП, водачът на МПС е длъжен да съобрази скоростта на движението си не само с примерно посочените от чл. 20, ал. 2 от ЗДвП фактори, но и с всички други отрицателно действащи фактори. Намаляването на скоростта е в зависимост от степента на опасност. Колкото опасността е по-голяма, толкова скоростта трябва да бъде по-малка. Моментът на възникване опасност за движението се определя по фактически, а не от формални критерии. За начало на възникване на опасност следва да се приеме моментът, когато пешеходец, без да възприема наближаването на превозното средство, от тротоара или банкета се насочва към платното за движение и с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в него. Също съгласно тълкувателното решение член 15 от НК (относно случайното деяние) може да намери приложение при всички пътни обстановки, посочени в ЗДвП и правилника за приложението му. Когато водачът е изпълнил задълженията си по правилата за движение досежно скоростта, той не следва да носи наказателна отговорност за настъпилите общественоопасни последици. Тълкувателното решение е по въпроси относно режима на скоростите за движение на моторни превозни средства и е имало за цел да уеднакви съдебната практика по наказателни дела, включително относно разпоредбата на чл. 15 от НК. Тъй като в българското право понятието „вина“ е единно, постановките в решението могат да се приемат за приложими и в случаите на деликт по чл. 45 от ЗЗД, свързван с нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. В този смисъл е и практиката на ВКС решение № 160 от 14.02.2020г. по т. д. № 2674/2018г. на ВКС, ТК, І т. о. и др.).
В гражданското право е установена презумпция относно вината (чл. 45, ал. 2 от ЗЗД). До доказване на противното се счита, че вредата е била предвидима и предотвратима при полагане на дължимата грижа. Поради това в тежест на страната, която оспорва гражданската отговорност на делинквента, е да докаже наличието на случайно събитие. С оглед постановките на Тълкувателно решение № 28 от 28.11.1984г. в случай на твърдяно нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП това би било, ако се докаже, че превозното средство е управлявано със скорост, ненадвишаваща допустимата при липса на обективни фактори, които да са задължавали водача да избере по-ниска скорост, но и че пътният инцидент е бил непредотвратим. Т.е. че при управлението на превозното средство със съобразена скорост водачът не е можел да спре, считано от момента на възникване на опасността за движението и когато тази опасност е можело да бъде възприета. Само при установяване на такива обстоятелства презумпцията на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД относно вината на водач при нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП се счита оборена. В сходен смисъл е и разрешението в решение № 185 от 15.07.2013г. по гр. д. № 889/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о.
По основателността на касационната жалба:
С оглед задължителната практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд по приложението на чл. 52 от ЗЗД за случаи на смърт, чл. 51, ал. 2 от ЗЗД относно съпричиняването и по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 20 от ЗДвП относно изключващите вината обстоятелства, касационната жалба е основателна. Обжалваното решение е постановено в отклонение от съдебната практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК) и при нарушение на материалния закон (чл. 281 от ГПК).
Противоречащ на закона е бил отговорът на въззивния съд на възражението на ответника и подпомагащата страна за наличие на случайно събитие, изключващо вината на Ж. Н. М. за пътния инцидент. Не са били посочени относимите във връзка с възражението обстоятелства. Съдът е посочил общо, че в случая водачът е бил длъжен и е можел да предвиди наличието на пешеходец, както и е можел да предотврати инцидента, тъй като другият участник в движението не е попадал в опасната му зона за спиране. Не е била посочена конкретно скоростта на автомобила „Нисан“ при маневрата „завой на ляво“, както и какво е било конкретно разстоянието между автомобила и пешеходката към момента, в който тя е можела да бъде възприета като опасност за движението. Формално въззивният съд е препратил към заключението на съдебната автотехническа експертиза, изслушана в първоинстанционното производство, но там за автомобила са били посочени две скорости (23.44. км/ч и 15.59 км/ч). Същевременно самото вещо лице, въпреки направеният извод, че пешеходката не е попадала в разстоянието на опасната зона за спиране на автомобила, при приемане на заключението в открито съдебно заседание е заявило, че не може да каже на какво разстояние от пешеходната пътека пешеходката е предприела пресичане на пътното платно. От вещото лице е било прието още, че няма данни за внезапно навлизане на пешеходката в района на платното за движение, а впоследствие свидетелят В. Р. В., движил се в автомобил след лекия автомобил „Н. П. , е дал показания, че тя е излязла внезапно на пътното платно. Вещото лице е приело и че не е имало данни за препятствия, ограничаващи видимостта, а свидетелят е дал показания за недобра видимост.
Противоречията в заключението и допълнително събраните след приемането му доказателства са изисквали допускането на допълнителна съдебна експертиза относно скоростта на автомобила „Нисан“ и опасната зона на спиране – пътя, който превозното средство е изминало от момента на възможното възприемане на опасността от водача до момента на окончателното спиране. По аргумент от чл. 201 от ГПК заключението на вещото лице трябва да е пълно, ясно и мотивирано. В този смисъл е трябвало да бъде съобразено искането за допускане на допълнителна експертиза на подпомагащата страна в първоинстанционното производство и изложените в отговора на въззивната жалба съображения, че заключението на съдебната автотехническа експертиза не може да бъде прието безкритично. Хипотезата е аналогична на разрешението в т. 3 от Тълкувателно решение 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1 по описа за 2013г. на ОСГТК на ВКС относно служебното допускане на експертиза.
Необходимостта от изслушване на допълнителна съдебна експертиза препятства спорът да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. Въззивното решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК.
Тъй като междувременно в Окръжен съд – С. З. е бил внесен обвинителен акт срещу Ж. Н. М. за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б.“в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, въззивният съд, преди да предприеме други съдопроизводствени действия, следва да прецени налице са предпоставките за спиране на производството по делото по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, вр. чл. 247, ал. 1, т. 1 от НПК (висящо съдебно производство, което е от значение за правилното разрешаване на спора). Спирането на гражданския процес в такива случаи е, за да се обезпечи зачитането на присъдата (чл. 300 от ГПК). За съда по гражданското дело биха били задължителни всички констатации на осъдителна присъда, които се отнасят до дееца и елементите на престъпния състав. При оправдателна присъда зачитането по гражданското дело е по въпросите, които са били основание такава присъда да бъде постановена и ако това е от значение за гражданската отговорност от непозволено увреждане.
Ако при новото разглеждане на делото се установи, че е реализирана отговорност по чл. 45 от ЗЗД, съответно по чл. 288, ал. 1, т. 2, б.“а“ от КЗ (отм.), въззивният съд следва да съобрази и следното във връзка с поставените от касатора А. Ж. Р. въпроси:
При решаване на делото от състава на Апелативен съд - София не са били съобразени конкретните отношения между А. и починалата при пътния инцидент нейна майка, както и страданията от неочакваната й смърт. Определеното базово обезщетение от 100 000 лева е било занижено и не съответства на критерия справедливост по чл. 52 от ЗЗД. А. е била единствено дете на пострадалата и е била оглеждана и възпитавана с обич, грижа и внимание. Към момента на смъртта на Г. С. Р. тя е била на 21 години, студентка, и все още силно е разчитала на нейната морална и материална подкрепа. Неочакваната и ненавременна смърт на майката е била загуба, белязала силно живота на ищцата. Поради това базовият размер на обезщетението, ако такова се установи като дължимо, би бил не по-малко от 150 000 лева, в какъвто смисъл е и съдебната практика по сходни случаи (решение № 179 от 21.01.2016г. по т. д. № 2143/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.). На тази практика, напълно основателно, се позовава и А. Ж. Р.. Постановление № 4 от 23.12.1968г., е целяло, освен другото, да се преодолеят големите различия между присъдени размери на обезщетения за вреди по различни дела за съвсем сходни случаи, при което като практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК следва да се считат и съдебните решения на Върховния касационен съд, по които са присъдени конкретни обезщетения за неимуществени вреди. В този смисъл е решение № 214 от 08.01.2019г. по гр. д. № 3921/2017г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и др. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид.
Също неправилно в решението си въззивният съд е приел процент на съпричиняване от 40%. Паралелът и сравнението в поведението на водача Ж. Н. М. и пострадалата пешеходка Г. С. Р. с оглед задълженията, които всеки бил е длъжен да съблюдава, така както обстоятелствата са били установени от въззивния съд, не съответства на такова разпределяне на отговорността. Според съда пътният инцидент е станал на оживено кръстовище в голям град. В нарушение на чл. 113, т. 1 от ЗДвП пешеходката не е пресичала пътното платно на пешеходна пътека, а в близост до нея, и не се е съобразила с приближаващо се превозно средство, но водачът е допуснал нарушения по чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 20 от ЗДвП относно задълженията да бъде внимателен и предпазлив съм уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците, и да поддържа скорост на движение, която позволява да спре при възникване на предвидимо препятствие, за каквото е била възприета пресичащата пешеходка, а водачът дори не е задействал спирачната система. При такива обстоятелства приносът на пешеходката не може да бъде повече от 1/4. В този смисъл е и практиката на ВКС (решение № 97 от 06.07.2009г. по т. д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 43 от 16.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 150 от 18.12.2017г. по т. д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др).
По исканията за присъждане на разноски в касационното производство следва да се произнесе въззивният съд при новото разглеждане на делото.
Воден от горното съдът
РЕШИ :
ОТМЕНЯ решение № 796 от 01.06.2022г. по в. гр. д. № 1081/2022г. на Апелативен съд – София.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:1.
2.