О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 854София, 08.04.2024 година
Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на седми февруари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 891/2023 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Р. Б. срещу решение № 714 от 15.11.2022 г. по т. д. № 729/2022 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Софийски градски съд, I-27 състав решение № 261119 от 05.04.2022 г. по гр. д. № 11245/2019 г., с което са отхвърлени предявените от касатора против „Българска телекомуникационна компания“ АД (понастоящем „В. Б. ЕАД) обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 241, ал. 6 ТЗ за заплащане на сумата от 49 031 евро – главница, като част от общо дължима сума 490 313 евро, представляваща претенция за бонус възнаграждение по чл.12.2 от договор за управление от 01.07.2013 г. и анекс към него от 16.06.2014г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – лихва за забава върху главницата в размер на 149 001 евро за периода от 31.08.2016 г. до 29.08.2019 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Обобщено, твърди се, че при постановяването му са допуснати много груби нарушения на съществени процесуални правила; много грубо нарушаване на правилата за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД; за конкуренцията между договорна клауза и субсидиарно или при условията на чл. 46, ал. 2 ЗНА прилагане по аналогия на правна норма от друг правен отрасъл; неадекватно тълкуване и прилагане на материален закон като резултат от повърхностен правен анализ, „осеян с логически и юридически „пробойни“. Развити са подробни съображения в подкрепа на поддържаната и пред инстанциите по същество теза на касатора, че сключеният между него и ответното дружество договор за управление не е договор за поръчка; че и след прекратяването на този договор дружеството дължи на касатора заплащане на уговореното в анекса и бонус-схемата допълнително възнаграждение; че прекратяването на органното му правоотношение с дружеството и прекратяването на договорното правоотношение между тях имат различни правни последици; че председателят на Надзорния съвет разполага с компетентност да детайлизира условията за получаване на бонусите като елемент от последиците на прекратяване на договорното правоотношение. Според касатора, в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е поправил допуснатите от първата инстанция грешки във връзка с изготвянето на пълноценен доклад със събирането на гласни доказателства; не е разгледал всички оплаквания във въззивната жалба и не е формирал самостоятелно становище по тях; допуснал е превратно тълкуване, преиначаване или игнориране на някои от доказателствата по делото; произнесъл се е служебно за нищожност на решение на Надзорния съвет поради противоречие с добрите нрави и с принципа на предвидимост в договорните отношения, без да обяви това на страните.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени:
Материалноправни въпроси: „1. За правното задължение на съда да тълкува съдържанието на един договор съобразно действителната, а не предполагаемата от него воля на страните и задължението договорните разпоредби да се тълкуват съобразно установени от закона и практиката правила – във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор; 2. За материалноправната разлика между договор за поръчка и договор за управление и правните последици на тази разлика; 3. Задължен ли е съдът при служебното определяне на приложимата правна норма (правната квалификация) и релевантните обстоятелства за предмета на правния спор да спазва логическите правила на формалната и деонтична юридическа логика“.
По отношение на първите два от материалноправните въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: за първия въпрос – решение № 60079 от 19.01.2022 г. по т. д. № 105/2020 г. на I т. о., решение № 96 от 22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г. на IV г. о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на I т. о., решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на II т. о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д.№ 856/2009 г. на IV г. о., решение № 151 от 05.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. на ВКС, решение № 157 30.10.2012 г. по т. д.№ 696/2011 г. на II т. о., 504 от 26.07.2010 г. по гр. д.№ 420/2009 г. на IV г. о., решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на IV г. о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV г. о. и решение № 432 от 22.05.2009 г. по гр. д. № 5864/2007 г. на IV г. о. на ВКС.; за втория въпрос – решение № 108 от 08.10.2015 г. по т. д. № 2263/2014 г. на II т. о.; за третия въпрос – решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на IV г. о. За третия въпрос, а при условията на евентуалност и за втория въпрос, е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Процесуалноправен въпрос: „За задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства, както и доводите на страните, да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства, да изясни хипотезата на приложимата от него материалноправна норма.“
Според касатора, процесуалноправният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС: решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г. на I г. о. и решение № 382 от 21.01.2016 г. по гр. д. № 2056/2015 г. на IV г. о.; решение № 18 от 24.03.2021 г. по т. д. № 696/2020 г. на II т. о. и цитираните в него актове на ВКС; Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г. о., решение № 68 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 2751/2017 г. на I г. о. и цитираната в тях практика на ВКС.
Ответникът по касация – „В. Б. ЕАД – оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор от 09.03.2023 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че:
Страните са били обвързани от договор за управление от 01.07.2014 г., сключен за неопределен срок, с който ищецът И. Р. Б. е поел задължение да изпълнява длъжността член на Управителния съвет на „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД (наречен „Директор“); Релевантни за предмета на делото са клаузите на договора, касаещи възнаграждението, бонусите и премиите на директора (чл. 7 - чл. 14), прекратяването му и последиците от него (чл. 47 - чл. 55), според които: Директорът има право на месечно брутно възнаграждение и допълнително такова за общия брой прослужени години и трудов стаж съгласно българското законодателство; право на допълнително възнаграждение, възлизащо на 50% от изплатеното за предходната календарна година брутно годишно възнаграждение, ако компанията изпълни приетия бюджет и бизнес план (чл. 11, ал. 1), както и право на допълнително възнаграждение при смяна на контрола върху компанията по време на действието на договора за управление, чийто размер се договаря допълнително между страните с анекс към договора (чл. 12, ал. 2); Условието за предоставяне на допълнително възнаграждение по чл. 11, ал. 1 е договорът да бъде в сила за срока, за който се отнася допълнителното възнаграждение, а ако договорът бъде прекратен по каквато и да е причина през съответния период, директорът има право на допълнително възнаграждение съразмерно със срока, в който договорът е бил в сила (чл. 12, ал. 1); Всяка от страните може да прекрати договора с тримесечно писмено известие (чл. 48), като при прекратяване му от страна на компанията директорът има право на еднократна компенсация, равна на сбора от брутната компенсация за последните 12 месеца, а при неспазване на предизвестието изцяло или отчасти – и на компенсация за неспазения срок (чл. 49); Компанията може да прекрати договора едностранно-мотивирано без предизвестие (чл. 51).
На 16.06.2014 г. между страните е сключен анекс към договора за управление с единствен предмет - бонусна схема; В чл. 1 на същия е предвидено, че към тази дата директорът има право на годишен бонус, както и на възнаграждение за контрола, съгласно реда и условията на бонусната схема, одобрена от Надзорния съвет на компанията на 13.06.2014 г. и представляваща приложение 1 към анекса, което възнаграждение се дължи незабавно след настъпване на следните събития: (а) промяна в контрола върху компанията или (б) при ненастъпване на промяна в контрола – след изтичане на петата годишнина от преструктурирането, съгласно определението в раздел 4.1 от бонусната схема; Съгласно чл. 4.3 от същата, директорът притежава отчисления от 2 части; Анексът и бонусната схема са неделима част от договора за управление, като съответните ред и условия на договора се считат за допълнени съобразно реда и условията на анекса и бонусната схема и именно те ще имат приоритет в случай на противоречия, непоследователност и различия между условията на договора и тези по анекса и бонусната схема.
С известие от 29.05.2015 г., отправено от „БТК“ ЕАД, представлявано от председателя на Надзорния съвет, получено лично от И. Б. на същата дата, последният е уведомен за решението на Надзорния съвет на компанията от 25.04.2015 г. за освобождаването му като член на Управителния съвет на „БТК“ ЕАД и считано от 28.05.2015 г. договорът за управление е прекратен едностранно без посочване на причината; Известието съдържа подробно описание на компенсациите и бонусите, които следва да бъдат изплатени (или вече са изплатени) на директора при прекратяване на договора за управление, В т. 2.6. е предвидено изплащането на премиално възнаграждение в случай на промяна в контрола върху компанията, съгласно приложението към договора за управление, като за избягване на съмнения, приложението и премиалната схема, представляваща част от него, остават в сила и запазват действието си спрямо компанията и директора след датата на прекратяване; Допуснатата в първоинстанционното производство счетоводна експертиза е дала два варианта за изчисляване на това възнаграждение: вариант I – изчисляване на допълнителното възнаграждение при олихвяване на инвестицията с 10% проста годишна лихва за периода от 2012 г. до 2016 г., вкл. лихва в размер на 77 052 511.42 евро, за който вариант е взета предвид като размер на инвестицията сумата 277 052 511.42 евро, а за оценка на капитала при изход – 330 000 000 евро, като при тези данни стойността на 2 дяла е 481 340.80 евро, и вариант II – изчисляване на допълнителното възнаграждение при олихвяване на инвестицията с 10% сложна (капитализирана) лихва за същия период от време, но при съобразяване на включена лихва 89 137 522.34 евро и съответно размер на инвестицията от 289 137 522.34 евро и оценка на капитала при изход – 330 000 000 евро, при които данни стойността на 2 дяла е 371 477.06 евро.
За да потвърди обжалваното решение, въззивният съд е споделил направения в него краен извод за неоснователност на предявения иск за заплащане на претендираното допълнително възнаграждение по т. 4 от приложение № 1 (бонусна схема) към анекс от 16.06.2014 г. към договора за управление от 01.07.2013 г. По преценения от него като спорен по делото въпрос дали клаузите на договора, уреждащи отношенията по повод допълнителни възнаграждения (бонуси), са приложими в отношенията между страните и след прекратяването му, решаващият състав е възприел становището на първата инстанция относно тълкуването на нормите на чл. 241, ал. 2, във вр. с ал. 6 ТЗ и чл. 287 ЗЗД, като с оглед предвидената в чл. 272 ГПК възможност е препратил към мотивите й, според които: Договорът за управление на търговско дружество урежда съществуващи отношения между търговското дружество и управителя (чл. 241, ал. 6 ТЗ); Мандатен е по своя характер; Сключва се в писмена форма от името на дружеството чрез председателя на Надзорния съвет или чрез упълномощен от него член, но размерът на възнаграждението не може да бъде определен по съгласие на страните между двамата при подписване на договора, а е необходимо да е налице решение на Надзорния съвет за това, доколкото възнаграждението на членовете на Управителния съвет на акционерното дружество в двустепенна система на управление, се определя по реда на чл. 241, ал. 2 ТЗ; В договора за възлагане на управление правата на управителя само се конкретизират – отразява се размера на месечното възнаграждение, определено от Надзорния съвет, начина на плащането му, както и други права и задължения, които страните са поели по силата на постигнатото между тях съгласие.
Като несъстоятелен въззивният съд е счел довода на въззивника, че Търговският закон не съдържа материалноправна норма, която да регламентира изрично, по подобие на ЗЗД, правния институт на договора за управление. Приел е, че такава е нормата на чл. 241, ал. 6 във вр. с ал. 2 ТЗ, която определя договора за управление при двустепенна система на АД като формален, двустранен и възмезден. Преценил е, че макар материалният закон да не съдържа друга изрична регламентация на договора за управление, това не обосновава извод за празнота в правото по смисъла на чл. 46 ЗНА, като се е позовал на формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС – решение № 88 от 22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г. на I т. о., решение № 306 от 25.06.2012 г. по гр. д. № 1387/2011 г. на IV г. о., решение № 204от 28.07.2014 г. по гр. д. № 983/2014 г. на IV г. о., решение № 150 от 29.05.2015 г. по гр. д. № 5272/2014 г. на IV г. о. и решение № 222 от 3.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 3471/2014 г. на I т. о., ТК, според която: правоотношението, което възниква по договор за управление на търговско дружество не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право; отношенията между управителя, съответно членовете на Съвета на директорите и на Управителния съвет, от една страна, и дружеството, от друга, се уреждат с договор за възлагане на управлението, който е мандатен - договор за поръчка; нормата на чл. 287 ЗЗД урежда начините на прекратяване на този договор, единият от които е с оттегляне на мандата.
Въззивният съд е приел, че в случая процесният договор за управление е прекратен именно поради оттегляне на мандата, взето с решението на Надзорния съвет от 25.04.2015 г., поради което и предвид двустранния и възмезден характер на този договор, след прекратяването му страните не дължат престации помежду си, в частност – доверителят не дължи на довереника възнаграждение или други допълнителни плащания – бонуси и/или премии, още по-малко обезщетения. В тази насока съдебният състав се е позовал на решение № 72 от 30.06.2010 г. по т. д. № 740/2009 г. на ВКС, I т. о., в което е прието, че при оттегляне на мандата на довереника не се дължи възнаграждение за в бъдеще.
Според въззивния съд, съобразно клаузите на чл. 12, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор за управление, условие за предоставяне на допълнително възнаграждение е смяната на контрола върху компанията да е осъществена по време на действието на договора, което е изцяло в съответствие с императивното правило на чл. 288 ЗЗД, че при прекратяване на мандата доверителят дължи на довереника възнаграждение за работата до оттеглянето. В този смисъл е преценил и уговорката в чл.1, ал. 2, б. “а“ от анекса, че компанията ще изплати на директора всички възнаграждения, дължими по раздел 4 от бонусната схема незабавно след настъпване на събитието „промяна в контрола върху компанията“. Счел е, че както логическото, така и систематичното тълкуване на посочените уговорки обосновават извода, че същите уреждат отношенията между страните по мандатното правоотношение до момента на прекратяването им, след който момент липсва правно основание за дължимост на каквато и да е престация от страна на въззиваемото дружество към въззивника, произтичаща от уговорките в прекратения договор, вкл. бонуси и премии.
Като отделно и самостоятелно основание за отхвърляне на иска съдебният състав е преценил, че ищецът, чиято именно е доказателствената тежест, не е установил факта на осъществена смяна на контрола върху компанията както по време, така и след прекратяване на процесния договор за управление, от което е счел, че условието за дължимост на допълнителното възнаграждение по чл. 12, ал. 2 във вр. с ал. 1 от договора не е изпълнено. За разлика от първоинстанционния съд, въззивната инстанция е приела, че съвкупният анализ на конкретно изброените доказателства, а също и служебно извършената справка по партидата на въззиваемото дружество в търговския регистър, не установяват по никакъв начин този факт, тъй като: част от тях съдържат единствено косвени данни за извършени сделки с акции на дружеството, за които липсва каквато и да е конкретика, респ. относимост към предмета на спора; решението на КОНПИ е извадка, без да има данни какво е цялостното му съдържание, вкл. кой е издателят му; служебното удостоверение от „И.“ АД и приложението към него изобщо не установяват релевантни за производството факти, а останалите решения – на КЗК и съобщение на ЕК не съдържат конкретни данни за твърдяното прехвърляне.
За пълнота и в отговор на оплакването във въззивната жалба решаващият състав е посочил като несъстоятелно становището на ищеца, основано на т.1.2 от известието, че уговорките за прекратяване на спорното договорно правоотношение изключват всички други уговорки в обратен смисъл. Приел е, че известието за прекратяване няма характер на двустранно споразумение, тъй като същото изхожда само от дружеството-ответник и в него не е налично насрещно волеизявление на довереника по мандатното правоотношение, т. е. последиците от прекратяването на това правоотношение следва да се уреждат от закона и уговореното в договора за управление и няма основание да се счита, че известието за прекратяване на практика представлява ново съглашение между страните, насочено към преуреждане на вече уредени въпроси. Допълнително, по аргумент от чл. 241, ал. 2 ТЗ, е счел, че както при сключването на договора за управление, така и при неговото прекратяване представляващият дружеството не може да действа извън взетото решение на Надзорния съвет, а в случая не са ангажирани доказателства за наличие на такова решение на Надзорния съвет със съдържание, насочено към изменение на договора за управление, в т. ч. и по отношение темпоралното действие на чл. 12, ал. 2 от същия във вр. с т.2.6 от известието за прекратяването му. Според решаващият състав такова решение би било и недействително поради противоречието му със закона (чл. 241, ал. 2 във вр. с ал. 6 ТЗ и чл. 287 ЗЗД), тъй като би противоречало както на двустранния, така и на възмездния характер на договора за управление, а освен това създаването на безсрочно задължение за дължимост на парична престация в тежест на една от страните по прекратено договорно правоотношение би било в нарушение на добрите нрави поради неспазване изискването за еквивалентност на договорната връзка и за предвидимост на правните положения и отношения.
По повод заявеното в писмената защита на въззивника оплакване, че СГС не е вникнал и разбрал същността на конкретния бонус – че това е схема за стимулиране с дялови инструменти (т. 4 от бонусната система), както и че не се претендира възнаграждение за работа след прекратяване на договора за управление, а такова, натрупано по време на действието на договора, въззивният съд е преценил същото за неоснователно. Посочил е, че предметът на спора е определен именно от въззивника-ищец, чрез фактическите му твърдения в исковата молба, в която липсват каквито да е твърдения, че претендираната парична сума се дължи за това, „което се е натрупало по време на действието на договора“, респ. такъв факт не е бил предмет на производството, а заявяването му едва в хода на въззивната фаза от процеса е недопустимо.
Независимо от това, решаващият състав е счел, че дори да се приеме обратното, доводите на въззивника отново биха били несъстоятелни, тъй като не кореспондират със съглашенията, постигнати с договора и анекса, във вр. с т. 4 от бонус-схемата. Приел е, че в настоящия случай е реализирана третата от предвидените четири хипотези на прекратяване на договора за управление, а именно – ако мениджърът е уволнен с основание, т. е. когато правоотношението му е прекратено от дружеството, на което и да е основание – виновно или безвиновно, в която хипотеза претендираното от ищеца парично вземане се явява недължимо, защото с уволняването му (с оттегляне на мандата) както полагащите му се, така и неполагащите му се дялове, определени по реда на т.4.1 от бонус-схемата, са се погасили. Според съда, това разрешение в най-пълна степен отговаря както на съдържанието на приложимия материален закон (чл. 241, ал. 2 във вр. с ал. 6 ТЗ и чл. 287 ЗЗД), така и на принципа за прeдвидимост на правните положения и отношения.
С оглед на така изложените съображения, въззивният съд е счел предявения главен иск за присъждане на претендираното от ищеца допълнително възнаграждение, а също и обусловения от него иск за заплащане на обезщетение за забава върху това възнаграждение, за неоснователни.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Първият от поставените материалноправни въпроси, касаещ приложимостта на чл. 20 ЗЗД, не може да обоснове допускане на касационния контрол. Въпросът обективира несъгласието на касатора с изводите, до които е достигнал решаващият въззивен състав по съществото на правния спор, т. е. относим е към правилността на обжалвания акт, която е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Освен това, не може да се счете за осъществено и поддържаното за този въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като при тълкуването на релевантните за случая клаузи на процесния договор за управление, анекса към него и бонусната схема не е допуснато отклонение от критериите, предвидени в цитираната разпоредба, подробно разяснени и във формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, вкл. цитираната от касатора. В тази връзка следва да се отбележи, че за формирания от въззивния съд извод за недължимост на претендираното от ищеца допълнително възнаграждение (бонус) определяща е, от една страна, преценката, че не е осъществено условието, уговорено от страните в чл. 12, ал. 2 от договора за управление – „промяната на контрола“ на компанията да е настъпила по време на действието на договора, а от друга страна – приетото от съда, че тази клауза не е изменена с известието за прекратяването на договора предвид липсата на решение на Надзорния съвет на дружеството за такова изменение. Следователно, в случая не се касае за тълкуване, а за прилагане на посочената договорна клауза.
По отношение на втория въпрос също не са налице нито общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито поддържаните в евентуалност основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Този въпрос не може да бъде преценен като обусловил изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд изобщо не е обсъждал материалноправната разлика между договор за поръчка и договор за управление и правните последици от тази разлика. Видно от мотивите на обжалвания акт, неоснователността на предявения иск за заплащане на допълнително възнаграждение на ищеца е аргументирано на две самостоятелни основания – недоказаност, че изобщо е осъществена „промяна на контрола“ на компанията (не само по време не действието на договора за управление, но и след прекратяването му) и липса на решение на Надзорния съвет, като единствено компетентен за това орган на дружеството, че допълнителното възнаграждение при промяна на контрола на дружеството се дължи и в случай, че промяната е настъпила след прекратяването на договора за управление. Във връзка с тези изводи обаче касаторът не е формулирал въпрос.
Отделно от това, не е налице противоречие с посочената от касатора практика на ВКС – решение № 108 от 08.10.2015 г. по т. д. № 2263/2014 г. на II т. о. В същото са дадени разрешения по въпроси, касаещи изтичането на мандата на член на Съвета на директорите при едностепенна система на управление на акционерното дружество, като е прието е, че: мандатното правоотношение с членовете на СД възниква с решение на Общото събрание на акционерите, с което се определя и размерът на възнаграждението, като сключването на писмен договор и отделното уговаряне на възнаграждението е факултативна възможност; отношенията с вписаните в търговския регистър членове на СД не се прекратяват с изтичането на мандата по чл. 233, ал. 1 ТЗ и действието на решението на ОСА за определяне на възнаграждението не е обусловено от изтичането на мандата на СД; когато договорът за възлагане на управление съдържа клауза относно прекратяването му, се прилага тази клауза, а в останалите случаи – същият се прекратява с освобождаването на члена на СД, когато договорът за възлагане на управление е сключен без срок. Доколкото в случая не се касае за органно правоотношение с определен мандат, разрешенията за значението на изтичането на мандата са ирелевантни. Релевантно е единствено разрешението за прекратяване на договора за управление съобразно съдържащите се в него клаузи, с което обжалваният акт не е в противоречие, тъй като именно в съответствие с уговорките в договора за управление въззивният съд е приел, че същият е прекратен с предизвестие, без спазване на предвидения срок.
Въззивното решение не е постановено в отклонение от практиката на ВКС и по въпроса за характера на договора за управление. Точно обратното, тази практика изцяло е съобразена от решаващия състав, вкл. и чрез препращане към мотивите на първоинстанционния акт, в които същата е цитирана дословно.
Поради наличието на практика на касационната инстанция по така поставения въпрос, не са налице предпоставите за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Що се отнася до третия материалноправен въпрос, същият е поставен абстрактно и общотеоретично, поради което не може да бъде преценен като обуславящ изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и задължителната практика по приложението на тази разпоредба. Затова не подлежи на обсъждане поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касационният контрол не следва да бъде допуснат и по поставения от касатора процесуалноправен въпрос. Видно от изложените в тази връзка съображения, въпросът е основан на твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, изразяващи се в: 1. необсъждане на всички релевантни факти, относими към източника и съдържанието на договорното правоотношение и отграничаването му от тези на органното правоотношение; разграничаване на правния режим на двете правоотношения и в частност разликата при регулиране на тяхното факултативно, задължително и свободно определяемо съдържание, разликата в съдържанието на понятията и правното действие на договора и това на договорното правоотношение, условията, предпоставките и последиците от изменение на договора, явяващ се източник на конкретното договорно правоотношение и неговото развитие и погасяване във времето; 2. отклонение от задълженията по чл. 5, чл. 12 и чл. 235 ГПК; 3. отклонение от съдържанието на задълженията по чл. 236, ал. 2 ГПК; 4. пълно игнориране на процесуалните нарушения на първоинстанционния съд – отсъствие на пълноценен доклад, погрешно определяне на фактите по чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК и правната им квалификация по чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК, погрешно разпределение на доказателствената тежест; липса на мотиви по доводите за неправилност на първоинстанционното решение; препращане към несъществуващи в него мотиви относно приложението на правилата на договора за поръчка и коя част от правните норми на този институт са субсидиарно приложими към договора за управление.
Посочените в т. 1 процесуални нарушения представляват по своето естество оплаквания за неправилно приложение на материалния закон. Същите обективират несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд по съществото на правния спор, поради което са относими към правилността на обжалваното решение, която обаче е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му, т. е. не е осъществено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Несъответно на данните по делото и на мотивите на акта е твърдението на касатора, че липсва произнасяне по заявените във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения. По оплакванията във връзка с доклада по делото решаващият състав е изложил подробни съображения в постановеното по делото определение № 595 от 20.09.2022 г., като е приел, че същият не е непълен или неточен; че дадената правната квалификация на спорното право е правилна и съответства на заявените от ищеца твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и на формулираното от него искане; че доказателствената тежест между страните е разпределена правилно. Не е налице и твърдяното от касатора препращане към несъществуващи мотиви. Извършеното от въззивния съд на стр. 10 препращане „към изложените мотиви от първоинстанционния съд при тълкуване на нормите на чл. 241, ал. 2, във вр. с ал. 6 ТЗ и чл. 287 ЗЗД“ е към мотивите, съдържащи се на стр. 9 от първоинстанционното решение. Поради това, не може да се счете, че е налице отклонение от цитираната от касатора практика на ВКС по приложението на чл. 5, чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, т. е. поддържаното по отношение на процесуалноправния въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недоказано.
Поради горните съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По исканията на касатора, заявени в молба вх. № 759 от 15.01.2024 г.:
На първо място, неоснователно е искането за спиране на производството по делото на основание чл. 292 ГПК „във връзка с противоречива практика на ВКС относно приложимостта на правилата на чл. 280 и сл. от ЗЗД, вкл. тези за приложението на чл. 287 ЗЗД за момента на прекратяване на договора управление, сключен на осн. чл. 241, ал. 6 ТЗ и последиците от евентуалното му приложение“, тъй като подобно противоречие не се констатира от настоящия състав.
На второ място, не може да бъде уважено и искането за сезиране на Конституционния съд на Р. Б. доколкото от изложените във връзка с него доводи се установява, че в действителност въпросът не касае противоконституционност на разпоредбата на чл. 241, ал. 6 ТЗ, а нейното тълкуване и прилагане.
На последно място, неоснователно е искането да се прецени приложението на чл. 1 от Протокол 1 към ЕКЗПЧОС по съображения, че „правното очакване се основава на действаща законна разпоредба, неправилно тълкувана от съда в обжалваното решение“. Достатъчно основание за този извод е обстоятелството, че не е посочена конкретната разпоредба на закона, за която се поддържа, че е тълкувана неправилно от въззивния съд. Отделно от това, искането е заявено несвоевременно, след изтичане на установения в процесуалния закон срок за депозиране на касационната жалба и изложението към нея.
Независимо от изхода на спора, на ответника по касацията не се присъждат разноски поради липса на доказателства за извършването на такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 714 от 15.11.2022 г. по т. д. № 729/2022 г. на Софийски апелативен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията в молба вх. № 759 от 15.01.2024 г.
Определението не подлежи на обжалване.ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: