Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу определение № 130 от 01.08.2014 г., постановено по в. ч. т. д. № 211/2014 г. на Великотърновски апелативен съд. С посоченото определение е потвърдено определение № 484 от 13.06.2014 г. по т. д. № 148/2013 г. на Плевенски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на [фирма] за изменение на определение № 69 от 21.01.2014 г. по същото дело в частта за разноските.

В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна.

Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, обосновани в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Ответникът [фирма] /в несъстоятелност/ - [населено място], не заявява становище по допускане на касационното обжалване и по основателността на частната касационна жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното определение, Великотърновски апелативен съд е приел, че в качеството на ответник по прекратеното т. д. № 148/2013 г. на Плевенски окръжен съд [фирма] има право на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК, но направеното пред първоинстанционния съд искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 10 000 лв. е неоснователно поради липса на доказателства за заплатено от [фирма] адвокатско възнаграждение в размер на 10 000 лв. за процесуално представителство по конкретното дело.

При формиране на изводите си за неоснователност на искането по чл. 248 във вр. с чл. 78, ал. 4 ГПК въззивният съд е съобразил, че [фирма] е упълномощило Адвокатско дружество „Ф. Л. С.” и съдружниците в него да го представляват в производството по т. д. № 148/2013 г. на Плевенски окръжен съд, без пълномощното да включва право за сключване на договори за правна помощ от името и за сметка на упълномощителя с преупълномощени от пълномощника/пълномощниците адвокати или адвокатски сдружения, както и извършването на разплащания по такива договори. В зависимост от извода, че [фирма] не е упълномощавало пълномощниците си да договарят и да заплащат от негово име и за негова сметка адвокатски възнаграждения в полза на преупълномощени от тях лица, съдът е приел, че представеното по делото преводно нареждане от 13.09.2013 г., удостоверяващо плащане на сумата 12 000 лв., от която 10 000 лв. - адвокатско възнаграждение, и 2 000 лв. - ДДС, от [фирма] в полза на Адвокатско дружество „Г., Т. и Ко” за процесуално представителство на [фирма] по т. д. № 148/2013 г. на Плевенски окръжен съд не може да се счете за плащане, извършено от името и за сметка на [фирма]. Въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съд, че при отсъствие на доказателства [фирма] да е упълномощавало [фирма] и/или някой от съдружниците в Адвокатско дружество „Ф. Л. С.” да сключват от негово име договор за правна защита и съдействие с Адвокатско дружество „Г., Т. и Ко” и да уговарят плащане на възнаграждение в размер на сумата 12 000 лв. с ДДС, извършеното от [фирма] плащане не може да се разглежда като действие от името на упълномощителя [фирма], за да поражда правни последици за него, съгласно чл. 36, ал. 2 ЗЗД. Като е взет предвид и факта, че няма доказателства заплащането на възнаграждението да е уговаряно с договор между [фирма] и Адвокатско дружество „Г., Т. и Ко”, е преценено, че плащането на сумата 12 000 лв. от [фирма] не е довело до намаляване на имуществото на [фирма], за да съставлява основание за присъждане на посочената сума на банката - ответник под формата на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК.

Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното:

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, касационното обжалване се допуска, когато с въззивния акт е разрешен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос /въпроси/ от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател е формулирал следните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК: „За да бъдат присъдени на страната направените разноски, включително адвокатско възнаграждение, следва ли същите да са били направени лично от страната или може това да е сторил нейният пълномощник; Плащането на възнаграждение от пълномощника към преупълномощения действие ли е, което възниква направо за представлявания по силата на чл. 36, ал. 2 ЗЗД, предвид на това, че по договор за процесуално представителство, възнаграждение се дължи винаги - чл. 36, ал. 1 ЗЗД.”.

Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК - да са обусловили изводите на въззивния съд за недължимост на поисканите разноски за адвокатско възнаграждение и поради това да са от значение за изхода на производството по чл. 248 ГПК.

Изводът на Великотърновски апелативен съд за неоснователност на искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение е обусловен от преценката, че не е доказано ответникът - частен жалбоподател [фирма] да е договарял пряко или чрез упълномощен за това представител заплащане на адвокатско възнаграждение на Адвокатско дружество „Г., Т. и Ко”, на което е платена сумата 12 000 лв. от [фирма]. При направен извод, че [фирма]

не е упълномощавало

[фирма] да уговаря и да заплаща от негово име адвокатско възнаграждение на адвокатското дружество, в чиято полза е извършено плащането на сумата 12 000 лв., първият въпрос в изложението - дали е допустимо да се присъдят разноски на страната, ако те са сторени от пълномощника й, не кореспондира с мотивите към обжалваното определение и не е обуславящ за произнасянето на въззивния съд в производството по чл. 248 ГПК. Постановеният с обжалваното определение правен резултат е съобразен изцяло със задължителната практика в Търкувателно решение №6/2013 т 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, според която разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, само ако е доказано, че възнаграждението е реално заплатено от страната, която ги претендира.

Отговорът на втория въпрос - дали плащането на възнаграждение по договор за процесуално представителство от пълномощника към преупълномощения е действие, което възниква направо за представлявания по силата на чл. 36, ал. 2 ЗЗД, неговият отговор зависи от съдържанието на конкретната упълномощителна сделка. В случая въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в зависимост от преценката, че по делото няма доказателства [фирма] да е упълномощавало процесуалния си представител по делото и/или [фирма] да договарят и да плащат от негово име адвокатско възнаграждение за защита по делото на друго лице и/или адвокатско дружество. Направеният в тази насока извод е от значение за правилността на обжалваното определение, която не може да бъде проверявана в стадия за допускане на касационно обжалване и не съставлява основание за допускане на определението до касационен контрол.

Поради несъответствие на поставените въпроси с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК касационно обжалване по повод на тях не следва да бъде допускано.

Не са доказани и допълнителните предпоставки по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с които е обосновано искането за достъп до касационен контрол.

С решение № 224/11.07.2011 г. по гр. д. № 371/2010 г. на ВКС, ІV г. о., е разрешен въпросът за началото на погасителната давност за вземане, произхождащо от договор за правна защита по дело, а с решение № 18/25.02.2011 г. по гр. д. № 1749/2009 г. на ВКС, ІV г. о. - въпросът валидни ли са действия, извършени по пълномощие, за които законът не изисква специална форма, ако такава е уговорена между страните, но не е спазена, след като упълномощителите са приели работата на пълномощниците. Посочените въпроси са абсолютно неотносими към спора за разноските по настоящото дело и изобщо не са обсъждани при постановяване на обжалваното определение, което изключва противоречието на определението със задължителната практика в цитираните решения като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията в мотивите към решенията не са самостоятелен източник на съдебна практика по смисъла на чл. 290 ГПК и не могат да се разглеждат изолирано от съдържанието на съдебния акт, за да се обоснове чрез тях основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, какъвто подход е използвал частният жалбоподател.

Представените с изложението определения по чл. 274, ал. 2 ГПК - определение № 169/11.04.2013 г. по ч. гр. д. № 2200/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., и определение № 366/31.10.2008 г. по гр. д. № 1761/2008 г. на ВКС, V г. о., са постановени по повод на частни жалби срещу определения за отказ да се възстанови срок за извършване на процесуално действие по реда на чл. 37, ал. 1 ГПК отм. и чл. 64, ал. 2 ГПК. С оглед предмета на процесуалния спор, разрешен с тези определения, формираната с тях съдебна практика е неотносима към разрешения с обжалваното определение спор за разноски. Поради това не би могло да се приеме, че определенията доказват противоречива съдебна практика по идентичен правен въпрос, за да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. т. д. № 211/2014 г. на Великотърновски апелативен съд.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване

на определение № 130 от 01.08.2014 г., постановено по в. ч. т. д. № 211/2014 г. на Великотърновски апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО

не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: