1О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 741 [населено място], 25.03.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ЧЛЕНОВЕ: Г. И.
М. К.
като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. д. 537 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
„Нет кредит“ ООД чрез адв. Ц. обжалва решение № 1509/28.11.2022 г. по в. гр. д. 1906/22 г, с което е потвърдено обжалваното в цялост решение № 2219 от 06.07.2022 г. по т. д. 6216/21 г., РС – Варна, 39 състав, с което е прогласена нищожността на клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от договор за потребителски кредит № 202105110452230005/11-95-2921 г, сключен между Д. М. З. и „Неткредит“ ООД, поради противоречие на закона, на основание чл. 22 З. вр. чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД и е осъден да заплати дължимите разноски, както и адвокатско възнаграждение.
В касационната жалба излага съображения относно нарушенията на материалния закон, допуснати от въззивния съд, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Клаузите, чиято нищожност е била прогласена, не била налице, тъй като неустойката имала обезпечителен характер и гарантирала изпълнение на задължението, както и обезщетителен, целяла да възстанови евентуалните вреди. Счита, че уговорената между страните неустойка не излиза извън присъщите й функции, така както са посочени в ТР 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Оспорва изложените съображения от въззивния съд относно уговорената между страните неустойка.
Оспорва наличието на противоречие на атакуваната клауза с добрите нрави и чл. 143 от З.. Излага съображения, че съконтрахентът е получил релевантна информация още преди сключване на договора, конкретно относно задължението да предостави обезпечение или чрез гаранция, издадена от банка или небанкова институция, или чрез двама поръчители. Видът на гаранцията зависел изцяло и само от преценката на кредитополучателя. Кредитополучателят е можел да прецени това основание още преди да сключи договора и да прецени дали може да изпълни това задължение. Освен това имало горен размер на неустойката съгласно чл. 6, ал. 1 от договора.
Освен това на потребителя била гарантирана възможност да се откаже от договора, на основание чл. 29 З.. След като не е упражнил правото си да се откаже от договора, в предвидения в закона срок, можело да се направи обосновано предположение, че той не смята клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора за неизпълнима. Необходимостта от обезпечение за кредитора била следствие на оценка на кредитоспособността на потребителя и имала за цел да гарантира финансовия риск, който кредитодателя носи от възможността да има неизпълнение от страна на получателя. В резултат от проверката на кредитоспособността е било изискано обезпечение. Уредената неустойка отговаряла на изискванията и не се накърнявали добрите нрави. Моли да се отмени решението и да му се присъдят разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:
1. Противоречи ли на добрите нрави клауза в договор за потребителски кредит, с която се уговаря задължение за потребителя да предостави обезпечение на кредита? Излага, че при договорите за кредит винаги е необходимо обезпечение, няма как да противоречи уговорката на добрите нрави?
2. Противоречи ли на добрите нрави клауза в договор за потребителски кредит, с която се уговаря неустойка при неизпълнение на поето от потребителя задължение за предоставяне на обезпечение? Излага съображения относно уговорената неустойка, която отговаряла на посочените в ТР 1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии.
Сочи допълнително основание и по двата посочени правни въпроса чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Д. М. З. чрез адв. Д. М. оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения относно спорните правни въпроси по съществото на спора. Счита, че не са налице основания за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване. Поддържа, че посочените правни въпроси не представляват правни въпроси, разрешени от въззивния съд. В по-голямата си част формулираните въпроси, не представлявали правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а съставлявали питания по съществото на делото и засягали правилността на обжалваното решение с оглед това дали въззивнният съд по конкретното дело бил взел предвид определени обстоятелства и дали правилно е приложил правната норма. Правилното приложение на закона било относимо към касационните основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е допустима, подадена в срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел, че между страните, Д. М. З. и „Нет кредит“ ООД е бил сключен договор за потребителски кредит, съгласно който дължимите плащания по договора възлизат в общ размер на 1 236 лв, от които 1000 лв главница по кредита, възнаградителна лихва в размер на 236 лв и договорен годишен лихвен процент от 41,05 %. Договорено е, че заемът ще се погасява на месечни вноски от по 103 лв за срок от 12 месеца, считано от 12.06.2021 г., както и че годишният процент на разходите е 49,72 %.
По отношение на спорната клауза на чл. 4.3 от договора е приел, че съдържанието й е, че потребителят поема задължение до края на деня, следващ сключването на договора, да представи като обезпечение банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция в размер от 1236 лв със срок на валидност до 13.05.2022 г. Прието е, че съгласно уговореното в чл. 6, ал. 1-5 от договора, за неизпълнение на това задължение по чл. 4. 3 от договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1 080 лв, за периода на неосигурена гаранция, която се начислява месечно, а ако периодът е по-малък от месец, по дневно в размер на 1/30 от неустойката дневно и се дължи със следващата погасителна вноска. Прието е, че кредитът е отпуснат и не е предоставено обезпечение от кредитополучателя.
При приемане на приложим към договора, чиито клаузи се оспорват, З., въззивният съд излага съображения, че уговарянето на неустойка за неизпълнение на задълженията по договора не представлява заобикаляне на закона – чл. 33, ал. 1 З. и не е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 от З.. Този извод е направен, като е прието, че съгласно чл. 33, ал. 1 З. при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума, за времето на забавата. Съгласно уговореното между страните в процесния договор, неустойката се дължала да неосигурено обезпечение, а не за забава при връщането на някоя от вноските по кредита, съответно не съставлявала мораторна лихва.
С оглед уговарянето на неустойката е прието, че същата има характер на вземане, като разход по кредита и съгласно дефиницията за ГПР следва да бъде включен в същия. Въззивният съд е направил извод, че с уговорката се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от З., при което се нарушава изискването ГПР да не е по-висок от 5 пъти от размера на законната лихва за просрочени задължения в лева или валута, определена с ПМС 426/14 г. , З. по процесния договор за потребителски кредит, така както било посочено в него, възлизал на 49,72 %, като при допълнителното плащане по перо, неустойката на месец от 90 лв, същият надвишил поне с 10 % договорения и е в противоречие с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от З. и чл. 19, ал. 4 от З.. Така е прието, че уговорката е в противоречие с посочените норми на закона и е нищожна, на основание чл. 26, ал.1 , пр. 1 от ЗЗД.
Прието е, че кредиторът не е изпълнил задължението си, произтичащо от чл. 16, ал. 1 З. да провери платежоспособността на кредитополучателя, с цел да бъде предпазен от свръхзадълженост и неплатежоспособност.
Посредством посочените уговорки, кредиторът си осигурявал реално получаване на парична сума, наред с вноските по кредита. Съществувала голяма вероятност потребителят, който не разполага с парични средства и поради това иска отпускане на кредит да не е в състояние да осигури гаранцията не само в срока по чл. 4, ал. 3, а и за целия срок на издължаване на кредита.
Прието е, че и неустойката, и гаранцията, уговорена между страните в договора, са акцесорни задължения за обезпечение на задължението за връщане на получената на основание договора за кредит сума, заедно с възнаградителните лихви и при надлежно представяне на гаранцията, кредиторът ще може да се удовлетвори от нея, в случай на неизпълнение на задължението. С уговорката за представяне на гаранция, кредиторът си предоставял облага преди да изтече срока за връщане на главницата и заплащане на лихвите. Така е достигнат извод, че уговорката за неустойка е извън присъщата й цел да предоставя обезщетение на кредитора и санкциониране на длъжника, а разкритата цел в конкретния случай е неоснователно обогатяване на кредитора. Разяснено е, че това действие на неустойката е извън присъщите й функции, съгласно разясненията, приети с ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. След разрешаване на спора, въззивният съд е потвърдил даденото разрешение от първоинстанционния съд, че клаузите от сключения между страните договор, на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 са нищожни поради противоречие на закона, на основание чл. 22 З. вр. чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК съдът може да допусне касационно обжалване когато установи, че са налице данни обжалваното въззивно решение вероятно да е нищожно, респ. има основание да се приеме, че обжалваното въззивно решение е вероятно да е недопустимо.
В конкретния случай, при извършената служебна проверка, не се установява наличие на основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр.1 и пр. 2 от ГПК.
По отношение на формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от касатора правни въпроси, следва да се посочи, че касаторът не обосновава основание за допускане касационно обжалване. Първият посочен правен въпрос е свързан с тезата на касатора за неправилност на въззивното решение и твърдението, че неустойката е уговорена във връзка със задължението на потребителя за представяне на обезпечение не е забранено и не противоречи на добрите нрави уговарянето на неустойка за този вид неизпълнение на договорно задължение. При разрешаване на спора по делото, въззивният съд не е отрекъл предвидената в закона правна възможност страните да уговарят неустойки за предвиденото от страните неизпълнение на задълженията. Преценявайки конкретните уговорки, включени в договора за потребителски кредит, въззивният съд, е приел, че уговорката за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължението за представяне на гаранция в срок, противоречи на закона, тъй като едновременно е уговорено предоставянето на гаранция, целяща да обезпечи изпълнението на задълженията по договора за връщане на главницата и заплащане на възнаградителните лихви, като неустойката се начислява за неизпълнение на задължението за предоставяне на гаранция, като тази уговорка е в противоречие на чл. 19 от З. и по същество представлява част от годишния процент разходи, който трябва изрично да бъде посочен на кредитополучателя, за да може да вземе информирано решение за сключване на договора. Невключването на дължимата неустойка в годишния процент от разходите е прието за осъществяващо противоречие на чл. 19, ал. 4 З., ГПР да не е в повече от 5 пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в лева или валута, определена с ПМС 426/14 г. Именно това противоречие между същността на уговорката за неустойка (представляваща разход по кредита, в размер над допустимия, съгласно посочената норма) и закона е обусловило изхода на спора чрез постановеното решение. Въззивният съд не е разрешил правния въпрос дали по принцип законът не допуска уговаряне на неустойка, а конкретната уговорка, с конкретното изражение спрямо правата на кредитополучателя, гарантирани от закона, дали съответства на закона. Съгласно тълкуването на чл. 280 от ГПК с Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. /2009 г. на ОСГТК на ВКС, освен, че следва да е включен в предмета на делото, правният въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационно обжалване е само този, разрешен от въззивния съд правен въпрос, изложен в мотивите на обжалваното решение. Поради това, че така поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд, то не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.
По отношение на втория поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че липсва произнасяне на въззивния съд относно противоречие на клаузите, предмет на иска, с добрите нрави. В случая съдът е изложил мотиви както за наличие на основание за нищожност поради противоречие на закона, така и поради накърняване на добрите нрави, като основания за нищожност предвидени в чл. 26 , ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Обосноваващият изхода на спора извод е, на разгледаното основание за нищожност на договора, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Съгласно трайната практика на ВКС относно произнасянето на съда при наличие на обективно евентуално съединени искове на различни основания, първоинстанционният съд е разгледал исковете, според естеството на тяхното обективно съединяване, като първо е разгледал иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Съответно въззивният съд, разрешавайки спора между страните е потвърдил извода на първоинстанционния съд по отношение на този иск. След като въззивният съд е изложил мотиви за нищожност на атакуваната клауза от договора, поради наличие на основанието съгласно чл. 26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, тези решаващи мотиви са обусловили изхода на спора и мотивите относно наличието на основание съгласно чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, не са обуславящи изхода на спора. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, общо основание за допускане на касационно обжалване може да е налице само когато касаторът е посочил правен въпрос, включен в предмета на спора и разрешен от въззивния съд, по начин обуславящ изхода на спора между страните. В случая именно липсата на обуславящ изхода на спора между страните се установява по отношение на втория поставен въпрос и с него касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване.
В случая касаторът и с двата посочени правни въпроса не обосновава наличие на общо основание за допускане касационно обжалване и не подлежи на изследване и соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените пред касационната инстанция разноски. В случая с оглед представения договор за правна защита и съдействие, ищцата Д. З. не е заплатила възнаграждение на адвокат Д. М.. В представения договор за правна защита и съдействие от 14.03.2023 г. между процесуалния представител, адв. М. и Д. З., е посочено, че се предоставя правна помощ безплатно, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 пр. 2 от ЗАдв. – оказване на помощ на близък. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв в случаите, посочени в чл. 38, ал. 1 от същия закон, както в настоящия случай, съдът определя възнаграждение в размер, не по-нисък от размера, определен в наредбата по чл. 36 , ал. 2 на Висшия адвокатски съвет.
Правото на ЕС е собствен правопорядък на територията на Р България. Националният съд дължи да не препятства приложението на правото на ЕС и да се въздържа от приложение на норми, които биха могли да осуетят ефективното приложение на норми от правото на ЕС. Съгласно чл. 4, пар. 3 ДФЕС, държавите членки следва да спазват принципа на лоялно сътрудничество и да не препятстват действията на актовете на ЕС, като допринасят за постигане на целите, предвидени в тези актове. ДФЕС е конституционна основа на правото на ЕС, нормите на ДФЕС имат пряко действие. Ето защо тълкуването на чл. 101 ДФЕС, така както е постановено от СЕС в решение С-438/22 на СЕС, т. 53 е приложимо във всеки случай, при приложение на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. С. решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, т. 53 „национална правна уредба, съгласно която от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.“ Също така в решението е посочено, че не може да се приеме съдът да може да съизмерява възнагражденията, които определя с посочените в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като поради ограничението на конкуренцията, те не отразяват реално пазарните условия и не могат да представляват пазарни цени. Поради наличие на противоречие на чл. 101 ДФЕС (така както е тълкуван с решение С-438/22 г. на СЕС) с нормата на чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, препращаща към Наредба № 1 на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, така посочената национална норма следва да остане неприложена. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г. на СЕС, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти, следователно и в настоящия спор, посочената Наредба е нищожна, от момента на приемането й. Следователно не може да се приложи и въз основа на нея да се определят конкретните размери на следващото се на адвоката, предоставил безплатна правна помощ, възнаграждение. Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв. Я. в нормата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв е посочено, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва да е справедлив и обоснован.
При определяне на възнаграждението на адвокат М., предоставил в настоящия случай безплатна правна помощ, следва да се вземат предвид конкретни критерии - високата образователна квалификация, която по принцип всяко лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, притежава, за да осигурява правна помощ на лицата и да осъществява процесуално представителство. От значение е поетата отговорност от адвоката, със сключване на договора за предоставяне на правна помощ. При предоставяне на правна помощ и в хипотезите на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв, адвокатът дължи висока степен на грижа при осъществяване на защитата, с която е натоварен и следва да изпълни произтичащите от договора и закона свои задължения, като отговаря и имуществено за неточно изпълнение на тези свои задължения спрямо страната, на която предоставя правна помощ, на основание сключения договор. Също така законът е предвидил дисциплинарна отговорност на адвоката за допуснати нарушения в неговата работа. Тази завишена отговорност на адвоката, при осъществяване на неговата дейност, също е критерий, обосноваващ високата степен на отговорност, която адвокатът поема с предоставяне на правна помощ и следва да се съобрази при определяне размера на следващото се адвокатско възнаграждение.
Така в случая при преценка на посочените критерии, настоящият съдебен състав намира, че освен високата степен на квалификация и отговорност от адв. М., от значение е, че искът е неоценяем, като в същото време делото има правна сложност. От значение е и обстоятелството, че защитата в настоящето производство е осъществена чрез представяне на отговор на касационната жалба. В разглеждания случай справедливото обезщетение за вложения труд от адвокат М., следва да се определи, на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв в размер на 600 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1509/28.11.2022 г. по в. гр. д. 1906/22 г. на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД да заплати на адвокат Д. В. М., [населено място], [улица], ет. 3, ап. Б сумата от 600 лв, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: