Определение №611/12.07.2016 по гр. д. №1541/2016 на ВКС, ГК, IV г.о.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 611

София, 12.07.2016 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на четиринадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева

ЧЛЕНОВЕ: А. Б. Б. Цонев

изслуша докладваното от съдията Цачева гр. д. № 1541 по описа за 2016 год., и за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

С решение № 6975 от 15.10.2015 година по гр. д. № 7837/2015 година на Софийски градски съд са отхвърлени обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, предявени от Д. Р. П. от [населено място] против С..., [населено място]. В решението е прието за установено, че ищецът е заемал при С.. .. длъжността „старши специалист” в звено „Други дейности по вътрешната сигурност – Център за видеонаблюдение на общинските училища, детски градини и социални домове за деца”. Трудовият договор е бил сключен на 14.07.2008 г., след като ищецът е упражнил правото си на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 15.11.2007 г. На 25.03.2014 г., работодателят е прекратил трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 328, ал. 1, т. 10а КТ със заповед РД-15-2534 от 14.03.2014 г. При така установените факти, в решението е прието, че трудовото правоотношение е прекратено законно при наличие на обстоятелствата, даващи основание за приложението на чл. 328, ал. 1, т. 10а КТ (ред. ДВ, бр. 7 от 2012 г.). Прието е, че доводът за злоупотреба с право от страна на работодателя е неоснователен, тъй като по делото не е доказано, че след уволнението на ищеца на същата длъжност е било назначено лице със същия осигурителен и трудов статус. За неоснователен е приет и доводът за проявен от работодателя дискриминационен подход, тъй като по делото няма данни за по-неблагоприятно третиране на ищеца спрямо лица в сходно положение. Въз основа на така формираните изводи, предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за отмяна на уволнението, извършено със заповед № РД-15-2534 от 14.03.2014 г. и за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност са отхвърлени като неоснователни.

Касационната жалба против въззивното решение на Софийски градски съд е постъпила от Д. Р. П.. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът за разпределение за доказателствената тежест при довод за незаконност на уволнението поради дискриминация на уволнения работник е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – решение № 68 от 30.05.2012 г. по гр. д. № 1808/2010 г. ІV г. о. ВКС решение № 224 от 23.06.2011 г. по гр. д. № 1184/2010 г. ІІІ г. о. ВКС и решение 115 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 626/2012 г. ІV г. о. ВКС. Изложени са доводи за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 328, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса налице ли е проява на дискриминация от работодателя, който е уволнил работник на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 а КТ, продължавайки трудовите правоотношения с други работници в сходно положение, също отговарящи на условията по чл. 328, ал. 1, т. 10 а КТ, по който въпрос няма формирана съдебна практика. Поддържа се, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по въпросите прилагат ли се пряко от българския съд разпоредбите на Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране при заетостта и професията и какъв е ефектът на Директивата относно дискриминационния критерий „възраст”, както и по въпроса за приложимия закон при колизия между Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. и чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България и как следва да се прилагат разпоредбите на чл. 328, ал. 1, т. 10 а КТ и чл. 8, ал. 3 КТ в случай на противоречие с чл. 6, 7, 8, 10 и 11 от Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз.

В касационната жалба е въведено и искане за преюдициално запитване до Съда на Европейските общности по въпросите: 1. как следва да се тълкува нормата на чл. 328, ал. 1, т. 10 а КТ, съпоставена с чл. 1 вр. с чл. 2, т. 2 и с чл. 6, 7, 8, 10 и 11 от Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз, както и във връзка с чл. 14 КЗПЧОС вр. с чл. 4 ЗЗДискр., с чл. 6 от Конституцията на Република България и чл. 8 КТ относно наличие на дискриминация по критерий „възраст” и 2. Как следва да се прилагат от българския съд разпоредбите на Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз относно дискриминациеонния критерий „възраст” с оглед доказателствата по настоящето дело и кой акт ще има примат в случай на колизия между Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. и чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България.

Ответникът по касационната жалба С..., [населено място] счита, че не са налице условия за допускане на касационно обжалване. Претендира съдебни разноски.

По въведените доводи за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:

Повдигнатият в изложението към касационната жалба въпрос за разпределение за доказателствената тежест при довод за незаконност на уволнението поради дискриминация на уволнения работник е разрешен в съответствие с установената съдебната практика, в т. ч. приложеното към касационната жалба решение 115 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 626/2012 г. 4 г. о. ВКС. Съобразявайки съдебната практика по приложението на чл. 9 ЗЗДискр., както в редакцията му в ДВ, бр. 7 от 2012 г., в сила от 1.01.2004 г., така и в редакция ДВ, бр. 26 от 07.04.2015 г., въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал факти, от които би могло да се предположи, че е бил третиран по-неблагоприятно на основата на един от признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр - „възраст”. Съдът е съобразил установената последователна практика, съгласно която в тежест на ответника работодател е да докаже, че принципът на равно третиране не е бил нарушен, но едва след като ищецът докаже факти, от които може да се направи предположение, че е била налице дискриминация; че с разместената тежест на доказване по чл. 9 ЗЗДискр. дискриминираното лице се освобождава от тежестта на доказване, когато установи факти за наличие на предполагаема дискриминация; факти, даващи основание за формиране на предположение за извършена дискриминация, след което ответникът следва да установи, че няма нарушение на правото на равно третиране. В този смисъл решение № 1432 от 8.01.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2006 г., III г. о.; решение № 1302 от 28.11.2007 г. на ВКС по гр. д. № 1602/2006 г., V г. о.; решение № 36 от 16.02.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1996/2008 г., I г. о. ВКС и решение № 115 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 626/2012 г., IV г. о., ГК и решение № 183 от 8.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7381/2014 г., IV г. о. ВКС, последните две постановени по реда на чл. 290 ГПК. В съответствие с така установените доказателствени правила, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал каквито и да е факти, даващи възможност да се направи предположение, че е налице дискриминация по признак „възраст”, поради което за ответника не е възникнало задължение да докаже, че не е било налице неравенство в третирането – доказателства, сочещи индиция за дискриминация не са били събрани в производството пред първоинстанционния съд и не са били поискани в отговора на въззивната жалба.

Предвид изложеното, въпросът налице ли е проява на дискриминация от работодател, който е уволнил работник на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 а КТ, продължавайки трудовите правоотношения с други работници в сходно положение, също отговарящи на условията по чл. 328, ал. 1, т. 10 а КТ не е обуславящ изхода на делото. По делото не е установено, че работодателят е продължил трудовите правоотношения с лица, упражнили вече правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, поради което повдигнатият от касатора въпрос не е обсъждан в решението на въззивния съд.

Не се явяват обуславящи изхода на делото и въпросите прилагат ли се пряко от българския съд разпоредбите на Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране при заетостта и професията и какъв е ефекта на Директивата относно дискриминационния критерий „възраст”. Несъмнено е, че с Директивата е определена цел, която трябва да бъде постигната от всички страни от Европейския съюз, но страните членки избират сами формите и средствата за постигането и. В законодателството на Р. Б. целите на Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. за защита срещу дискриминацията, основана на някой от признаците, посочени в член 1 от нея, сред които е възрастта, се постигат чрез прилагане на нормите на Закона за защита от дискриминация, предвиждащ в чл. 4, ал. 1 забрана за пряка или непряка дискриминация основана на възраст и Кодекса на труда, съгласно който трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно и съобразно изискванията на законите. Тази уредба обаче е без отношение към решаващите изводи на въззивния съд относно законността на уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 10а КТ КТ (ред. ДВ, бр. 7 от 2012 г.), сега чл. 328, ал. 1, т. 10 б КТ (ред. ДВ, бр. 98 от 2015г.). Основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 10а КТ не е свързано с критерия „възраст”, а с настъпването на други факти – упражненото от работника право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, т. е. възрастта не е определящия фактор за прекратяване на трудовото правоотношение.

С оглед изложеното, без отношение към изхода на спора се явяват и въпросите за приложимия закон при колизия между Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. и чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България и как следва да се прилагат разпоредбите на чл. 328, ал. 1, т. 10 а КТ и чл. 8, ал. 3 КТ в случай на противоречие с чл. 6, 7, 8, 10 и 11 от Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз. Извън обстоятелството, че прекратяването на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 10 а КТ (ред. ДВ, бр. 7 от 2012 г.) не е основано на признак „възраст”, а на това дали работникът е упражнил едно свое право да получава ежемесечен доход извън трудовото правоотношение, то с тази разпоредба законодателят е дал възможност на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с лице, което по определен начин вече е обезпечено чрез получаването на пенсия, за да може да останат на работа лица, които не са пенсионери.

Неоснователно е и искането за преюдициално запитване до Съда на Европейските общности по въпросите: 1. как следва да се тълкува нормата на чл. 328, ал. 1, т. 10 а КТ, съпоставена с чл. 1 вр. с чл. 2, т. 2 и с чл. 6, 7, 8, 10 и 11 от Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз, както и във връзка с чл. 14 КЗПЧОС вр. с чл. 4 ЗЗДискр., с чл. 6 от Конституцията на Република България и чл. 8 КТ относно наличие на дискриминация по критерий „възраст” и 2. Как следва да се прилагат от българския съд разпоредбите на Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз относно дискриминациеонния критерий „възраст” с оглед доказателствата по настоящето дело и кой акт ще има примат в случай на колизия между Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. и чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България.

Както вече бе посочено, нормата на чл. 328, ал. 1, т. 10 а КТ (ред. ДВ, бр. 7 от 2012 г.), сега чл. 328, ал. 1, т. 10 б КТ (ред. ДВ, бр. 98 от 2015г.) не следва да бъде тълкувана при съпоставяне с актовете, уреждащи забрана за дискриминация по критерий „възраст”, тъй като основанието за уволнение не е свързано с навършване на определена възраст, а с други фактори, имащи отношение към политиката на държавата по заетостта и трудовия пазар. Няма основание за обсъждане на въпроса спазени ли са разпоредбите на Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз относно дискриминациеонния критерий „възраст” както с оглед доказателствата по настоящето дело, в които не се съдържат данни за проявен от работодателя дискриминационен подход, така и с оглед приложението на нормата на чл. 328, ал. 1, т. 10 а КТ, съпоставена с чл. 1 вр. с чл. 2, т. 2 и с чл. 6, 7, 8, 10 и 11 от Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз.

За пълнота на изложението, следва да се посочи, че дори и когато Съдът на Европейските общности се е произнасял по дела по тълкуване на общия правен принцип на недопускане на дискриминацията, основана на възраст, и на член 6 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите в случаи, когато съответната национална правна уредба предвижда прекратяване на трудово правоотношение при навършване на определена възраст, то в редица свои актове е прието, че Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална мярка даваща възможност на работодателя да прекрати трудовия договор на работника само поради това че същият е навършил определена възраст, без да отчита размера на пенсията за осигурителен стаж и възраст, която ще получава заинтересованото лице, при положение че тази мярка е обективно и обосновано оправдана от законосъобразна цел, свързана с политиката по заетостта и пазара на труда, и представлява необходимо и подходящо средство за постигането на тази цел. В този смисъл Решение на Съда от 05.07.2012 г. по дело С-141/11 (2012/2 278/18) по преюдициално запитване от Sodertorns tingsratt — Ш.) — Torsten Hornfeldt/Posten Meddelande AB; Съдът приема, че „като се има предвид широката свобода на преценка, с която разполагат държавите членки не само при избора на конкретна цел в областта на социалната политика и политиката по заетостта, но и при определянето на мерките, които могат да я осъществят, подобни клаузи са обективно и обосновано оправдани, доколкото прекратяването на трудовите договори на достигналите пенсионна възраст работници създава преки ползи за младите работници, като подпомага професионалната им интеграция, затруднена в условията на трайна безработица, и доколкото същевременно правата на по-възрастните работници са надлежно защитени. Този механизъм осигурява равновесие между различни политически, икономически, социални, демографски и/или бюджетни съображения и зависи от избора между възможността за удължаване на активния трудов живот на работниците и обратно, за по-ранното им пенсиониране.” - Решение на Съда (втори състав) от 21 юли 2011 година по съединени дела C-159/10 и C-160/10 (Gerhard F. и P. Kohler срещу Land Hessen).

Искането на ответника по касация за присъждане на съдебни разноски в производството по чл. 288 ГПК следва да бъде оставено без уважение с оглед липсата на доказателства за извършването им.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6975 от 15.10.2015 година по гр. д. № 7837/2015 година на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Информация за акта
Маркиране
Зареждане ...
Зареждане...
Зареждане...