О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 233

гр. София, 18.05.2020 год.

Върховният касационен съд на Р. Б, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести април през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 4474/2019 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по постъпила касационна жалба от М. П. К., П. Б. Б. и А. П. Б., чрез общия им пълномощник адв. С. М. от АК – Пловдив, срещу решение № 452 от 09.04.2019 год. по въззивно гр. д. № 2167/2018 год. на Окръжен съд – Пловдив, IX с-в.

В касационната жалба и постъпилото допълнение към нея се релевират касационните отменителни основания по чл. 281, т. 1 и 3 ГПК – нищожност и неправилност. Твърди се, че въззивното решение е постановено при наличие на особено съществени пороци, като е налице вътрешно противоречие на мотивите и съответно същите са неразбираеми. В случай, че решаващият състав намери решението за валидно и действително, касаторите излагат доводи за неговата неправилност поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване – въззивният съд да се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото в противоречие със задължителната практика на ВКС в тълкувателни решения, както и с установената такава в решения по реда на чл. 290 ГПК, при формулирани въпроси: 1) „Налице ли е пречка, при приключило производство по реституция на земеделски земи в полза на всички наследници, тези от тях, които се ползват от завещателно разпореждане /частно или универсално/, да установят претендираните от тях права в съсобствеността въз основа на него, при спор по размера на правата им в делбеното производство?“; 2) „Длъжен ли е съдът да зачете произвелото своето действие преди кооперирането/обобществяването на процесните имоти нотариално завещание от 30.10.1951 год., признавайки правата по него в коляното на наследниците въз основа на частното завещателно правоприемство и да изключи двата процесни имота от делбата, тъй като ищците по иска за делба не са съсобственици в същите?“; 3) „Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на иска е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, следва ли той служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства?“; 4) „Следва ли съдът да изготви пълен и точен доклад по делото, в който да разпредели между страните доказателствената тежест за установяване на правнорелевантните факти?“. В изложението към касационната жалба се релевират още допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 5) „Налице ли е правен интерес от иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за наследниците на собственика на имота преди неговото обобществяване, ако в искането за възстановяване по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ последният е посочил, че желае да му бъдат възстановени съответните имоти като наследник на починалия преди обобществяването на имотите негов наследодател?“; 6) „Предполага ли се намерението за своене на вещта по смисъла на чл. 69 ЗС когато фактическата власт върху нея е установена въз основа на частно завещателно разпореждане /завет/?“; 7) „По какъв начин следва да се манифестира намерението за владеене на чужди идеални части от съсобствен недвижим имот? Допустимо ли е това да стане чрез извършване на подобрения и засаждане на овощни дръвчета? Налице ли е манифестирано намерение за владеене, ако плодовете от вещта остават изцяло за фактическия държател на същата?“. В изложението се излагат и съображения по отношение наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност на въззивното решение.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касационното производство Ф. Г. К. и Н. Н. К., чрез адв. И. М. от АК – Пловдив, с който оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В случай, че бъде допуснато такова, молят жалбата да бъде оставена без уважение като неоснователна, необоснована и недоказана, съответно постановеното от въззивния съд решение да бъде потвърдено. Претендират сторените във връзка с настоящото производство разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок от процесуално легитимирани лица и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.

Първоинстанционното производство е образувано по постъпила искова молба на Ф. Г. К. с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС за делба на съсобствени недвижими имоти, а именно: 1. Имот с № ***** в землището на [населено място], с площ 0.936 дка, с начин на трайно ползване: нива, в местността „С. л.-**“, при граници и съседи: № ***** нива наследници на С. П. С.; № ***** залесена територия на МЗХ; № **** дере, овраг, яма на [община] – необработваема земя; 2. Имот с № **** в землището на [населено място], с площ 1.945 дка, с начин на трайно ползване: нива, в местността „Г.-**“, при граници и съседи: № ***** полски път на [община] – необработваема земя; № **** нива на [община]; № **** местен път на [община] – пътна мрежа; № **** нива наследници на Ф. С. Б.; 3. Имот с № ***** в землището на [населено място], с площ 2.220 дка, с начин на трайно ползване: нива, в местността „Г.-**“, при граници и съседи: № **** нива наследници на К. П. Б.; № **** нива наследници на Ф. С. Б.; № **** местен път на [община] – пътна мрежа; № ***** нива на наследници на Ф. С. Б..

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е постановено в производство по чл. 341 и сл. ГПК – съдебна делба на недвижими имоти – първа фаза по допускане на делбата, като е допуснато съединяване на насрещни установителни искове за собственост по отношение на подробно описаните по-горе недвижими имоти № **** и № ****, както и искове за обявяване на недействителност на сделките, обективирани в нотариален акт № 167, том 59, нот. д. № 10527/2013 год. и нотариален акт № 168, том 59, нот. д. № 10528/2013 год. по молба на ответниците П. Б. Б., А. П. Б. и М. П. К.. Последните молят да бъде установено по отношение на останалите съделители, че са станали собственици на делбените имоти с № ***** и № ***** в качеството си на наследници на Г. Г. Т., който е придобил собствеността върху поземлените имоти по силата на завещание от 30.10.1951 год., направено от неговия баща Г. Л. Т. /починал 1952 год./ преди кооперирането им. При условията на алтернативност твърдят да са придобили имотите по давност, които владеят от възстановяването им с окончателно решение № 117 от 13.10.2000 год. на Поземлена комисия /ПК/ – гр. Хисаря.

В тази връзка въззивният съд приема, че решението за възстановяване на имотите има силата на констативен нотариален акт за собственост и тъй като съгласно решението имотите се възстановяват на наследниците на Г. Л. Т., а не на неговия син Г. Г. Т., то насрещните установителни искове за собственост на основание частно завещателно правоприемство имат за цел да оспорят доказателствената сила на окончателното решение на ПК – гр. Хисаря. С оглед на това намира, че установителните искове следва да се квалифицират като такива по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а не по чл. 124, ал. 1 ГПК, както е посочено от първоинстанционния съд. Приема за установено, че всички заявления по ЗСПЗЗ са подавани от Г. Г. Т. в качеството му на наследник на Г. Л. Т., а не в лично качество, съгласно чл. 11, ал. 1 ЗЗД, както и че не бил предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗЗД в законоопределения преклузивен срок, изтекъл на 12.05.2007 год. С оглед на това намира предявените установителни искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за недопустими, обезсилва първоинстанционното решение в тази му част и прекратява производството.

По отношение на насрещния установителен иск за собственост на основание давностно владение въззивният съд е приел, че по делото няма данни, както и доказателства, че държанието на идеалните части от съсобствените имоти се е превърнало във владение, за да може да се приеме, че е изтекла придобивна давност от десет години, считано от м. октомври 2000 год., в полза на наследниците на Г. Г. Т. /касатори в настоящото производство/.

Предвид тези констатации са отхвърлени и предявените насрещни искове по чл. 26 ЗЗД за нищожност на сключените от ищците сделки /нотариален акт № 167, том 59, нот. д. № 10527/2013 год. и нотариален акт № 168, том 59, нот. д. № 10528/2013 год./ с процесните недвижими имоти, като извършени от несобственик. Отхвърлен е като неоснователен и недоказан и искът за обявяване на сделката дарение, обективирана в нотариален акт № 167, том 59, нот. д. № 10527/2013 год., за относително недействителна поради симулация, прикриваща продажба.

Така мотивиран и след като е намерил за неоснователни предявените в делбеното производство насрещни искове, явяващи се преюдициални относно правото на собственост върху делбените имоти, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част досежно насрещните искове, както и в частта, с която е допусната съдебна делба по отношение на посочените недвижими имоти.

Настоящият състав на ВКС, II г. о., намира, че не е налице твърдяното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване поради вероятна нищожност на въззивното решение. Нищожност на съдебното решение е налице единствено при особено съществени пороци, между които е и абсолютната неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, нито чрез поправяне на решението по чл. 247 ГПК – в този смисъл т. 8 на ППВС № 1/1985 год., както и редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в това число и цитираното от касатора решение № 27 от 22.04.2019 год. на ВКС по гр. д. № 1321/2018 год., IV г. о., ГК. В действителност въззивният съд е допуснал известна неточност в мотивите си, като при аргументиране недопустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е посочил, че същият не е бил предявен в преклузивния срок по чл. 11, ал. 2 ЗЗД, изтекъл на 12.05.2007 год., но същата не води до сочената абсолютна неразбираемост на волята на съда. При тълкуване на решението в неговата цялост лесно може да бъде установено, че се касае за допусната техническа грешка при изписването, като съдът е имал предвид разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, а не ЗЗД. Допуснатата грешка не представлява особено тежък порок, тъй като не прави решението неразбираемо, нито неясно или противоречиво и следователно не обосновава неговата нищожност. Наличието на повторения в изложените от въззивния съд мотиви също не дават основание да се заключи, че постановеното от него решение е нищожно по смисъла на чл. 281, т. 1 ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде отбелязано още, че с оглед данните по делото не се установява наличие на грубо нарушение на процесуалните правила, относими към дейността на въззивния съд, което да обосновава извод за недопустимост или очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, с оглед на което и не е налице основание за служебно произнасяне по предмета на настоящето производство.

Поставените от касатора въпроси относно възможността, при приключило производство по реституция на земеделски земи, част от наследниците да установят техни самостоятелни права върху делбените имоти във връзка с частно завещателно разпореждане, което е станало преди одържавяването им и не е взето предвид при постановяване на решението на поземлената комисия /първи и втори въпрос от изложението/, са обуславящи за изхода на делото, но не са разрешени в противоречие с установената съдебна практика. Действително според приетото в тълкувателно решение № 1 от 07.10.1997 год. по тълк. д. № 1 от 1997 год. на ОСГК на ВКС, тъй като искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е установителен иск за собственост към минал момент, условие за допустимостта на този иск /както при всеки установителен иск/ е наличието на правен интерес. Противно на изложените от касаторите съображения, в тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 год. на ВКС по тълк. д. № 4/2014 год., ОСГК, е прието изрично, че такъв интерес е налице, не само при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1 - 3 ЗСПЗЗ, но и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници, каквото решение е налице в процесния случай. Искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ обаче е недопустим, когато ищецът не е предявил иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до изтичане на крайния преклузивен срок, посочен в § 22 ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ, публ. в ДВ, бр. 13 от 2007 год. /до 12.05.2007 г./. Това е така, защото правото му да иска от поземлената комисия /сега общинска служба по земеделие - ОСЗ/ издаване на решение за възстановяване на собствеността в реални граници ще е погасено и дори искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да бъде уважен, то не би могло да се стигне нито до постановяване на решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността на земеделската земя в полза на ищеца, нито до възможност за образуване в бъдеще на административно производство по чл. 14, ал. 1 - 3 от ЗСПЗЗ.

След като в хода на процедурата по възстановяване на процесните имоти на всички наследници на общия наследодател, заинтересованите лица нe са въвели въпроса за правните последици на завещателното разпореждане в полза на сина на наследодателя, нито са упражнили правото си да въведат този спор относно материалното право на собственост по предвидения за това ред и в установените преклузивни срокове, то не съществува основание за въззивния съд да не зачете влязлото в сила решение на ПК, като допусне делбата между посочените в него наследници на бившия собственик, при части, определени по реда на чл. 5 - 10 ЗН.

От друга страна следва да се посочи, че при успешно проведен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се постановява ново решение от поземлената комисия /сега ОСЗ/, с което се определят конкретните земи и лицата, на които се възстановява собствеността. Последното има конститутивно действие и представлява валиден титул за собственост за посочените в него лица. Затова, предявяването на установителен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ в делбеното производство е изначално недопустимо, доколкото решението по този иск не създава право на собственост по отношение на вече възстановената с решението на административния орган земеделска земя на други лица, докато не бъде изменено по реда на чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ.

Предвид изложеното, касационното обжалване не може да бъде допуснато и по петия формулиран в изложението въпрос, а именно: „Налице ли е правен интерес от иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за наследниците на собственика на имота преди неговото обобществяване, ако в искането за възстановяване по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ последният е посочил, че желае да му бъдат възстановени съответните имоти като наследник на починалия преди обобществяването на имотите негов наследодател?“. Последният не е относим към изхода на конкретното дело и не е бил обсъждан от въззивния съд.

Касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се обосновава от касаторите и при формулираните трети и четвърти въпрос от процесуално естество. Не се констатира противоречие с възприетото в т. 1. ТР № 1/2013, ВКС, ОСГТК разрешение по въпроса относно задължението на съда да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. За въззивния съд не съществува задължение да дава подобни указания във връзка с иск, който е поначало недопустим в производството по съдебна делба на недвижими имоти, защото независимо от твърденията й и доказателствата, които би могла да представи страната, производството във всички случаи подлежи на прекратяване в тази му част.

Що се отнася до въпроса: „Следва ли съдът да изготви пълен и точен доклад по делото, в който да разпредели между страните доказателствената тежест за установяване на правнорелевантните факти?“ – то същият въобще не е относим в настоящия случай, доколкото задължение да изготви пълен и точен доклад по делото има единствено първоинстанционният съд. Въззивният съд не прави доклад по делото – в първото заседание той може само да даде указания на ищеца и ответника по доказателствената тежест за фактите и обстоятелствата в поправената искова молба, когато е констатирал нередовности на исковата молба и те са отстранени от ищеца в указания срок /решение № 97 от 18.05.2018 г. по гр. д. № 3224/2017 г., IV г. о. на ВКС/.

По шестия въпрос, свързан с приложението на чл. 69 ЗС, когато фактическата власт върху вещта е установена въз основа на частно завещателно разпореждане /завет/ също не е относим към производството и не е обусловил изводите на въззивния съд. Това е така, защото в случая фактическата власт върху вещта е установена въз основа на решението на ПК – гр. Хисаря от 13.10.2000 год. за възстановяване на собствеността върху процесните поземлени имоти, която фактическа констатация не само че не се оспорва от касаторите, но и е въведена от самите тях и именно от тези момент същите твърдят да са установили владение. Ето защо не е налице твърдяната в касационното изложение хипотеза, при която касаторите да са започнали да упражняват фактическа власт върху имотите на основание, което изключва владението на останалите съсобственици, тъй като съсобствеността за всички наследници на общия наследодател е възникнала въз основа на един и същи юридически факт, а именно решението на поземлената комисия за възстановяването им.

Относно манифестацията на намерението за владение от страна на съсобственик по отношение на чужди идеални части от правото на собственост, е налице богата съдебна практика, включително и задължителна такава – тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК. Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение.

Даденото от въззивния съд разрешение на поставения от касаторите въпрос съответства напълно на така формираната практика на ВКС и настоящият състав не счита, че същата следва да бъде променяна, поради което не се обосновава приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Доводите на касаторите в тази връзка представляват оплаквания срещу извода на въззивния съд относно липсата на доказателства касаторите да са извършили действия, с които да обективират спрямо останалите съсобственици намерението си да владеят техните идеални части за себе си. Проверката на правилността на този извод не може да бъде предмет на производството по чл. 288 ГПК, поради което и отговор на така поставения въпрос може да бъде даден единствено след допускане на касационното обжалване – при разглеждане на правния спор по същество и след преценка на възприетите от съда релевантни за делото факти и обстоятелства.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о., ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 452 от 09.04.2019 год. по въззивно гр. д. № 2167/2018 год. на Окръжен съд – Пловдив, IX с-в., по подадената от М. П. К., П. Б. Б. и А. П. Б., чрез пълномощника им адв. Ст. М., касационна жалба против него.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: