О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1472

София, 06.06.2023 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 22 май две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА

ВАНЯ АТАНАСОВА

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

ч. гр. дело № 1630/2023 година

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Е. Д. М., чрез пълномощник адвокат И. Ю., против определение № 7768 от 10.08.2022 г. по ч. гр. д. № 7540/2022 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частна жалба вх. № 108313/02.09.2019 г. от Е. Д. М. срещу разпореждане № 199026 от 21.08.2019 г., постановено по гр. дело № 6580/2015 г. на СРС, 28 състав. С последното е върната като просрочена въззивната жалба на Е. М. вх. № 4494 от 08.08.2019 г., срещу постановеното първоинстанционно решение № 63316/12.03.2019 г. по гр. дело № 6580/2015 г. на СРС.

В частната касационна жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Изложени са съображения, че СГС не е взел предвид оплакването на М., че служебно назначения му процесуален представител не го е информирал за подлежащия на обжалване съдебен акт. Посочено е, че в случая е налице ненадлежно връчване, защото, за да е надлежно едно връчване, то е необходимо да има достатъчни гаранции, че подлежащия на връчване съдебен акт е стигнал до неговия адресат.

В изложението на основанията по чл. 274, ал. 4 във вр. с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното определение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /определение № 136/15.07.2022 г. по ч. гр. д. № 2373/2022 г. на І г. о./, по следния процесуалноправен въпрос: Следва ли при бездействие на назначения служебен процесуален представител, същият да бъде заменен, съгласно чл. 26, ал. 5 ЗПрП от органа, предоставил правната помощ?

Изложени са съображения, че поради вече изложените по-горе обстоятелства, въззивното определение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по частната касационна жалба – Д. Г. З., не заявява становище в срок.

Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната касационна жалба и данните по делото, намира следното:

Частната касационна жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал. 2 във вр. с чл. 260 ГПК, поради което съдът я преценява като допустима.

Изложението на основанията по чл. 274, ал. 4 във вр. с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК съдържа твърдения и оплаквания, относими към необходимото съдържание на частната касационна жалба. Формулиран е въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено следното: Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД от Е. Д. М. срещу Д. Г. З. за сумата от 24 000 лв., съставляващи обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, вследствие на неправилно поставени белезници на 17.10.2014 г. в ГДПК-ВР София и по време на разпит по ДП 375/2013 г. по описа на ГДКПМВР, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане. По предявения иск първоинстанционният съд се е произнесъл с решение № 63316 от 12.03.2019 г., с което същият е отхвърлил предявените искове като неоснователни. Препис от постановения съдебен акт, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, е връчен на ищеца Е. М., чрез особения представител адвокат И. В. Н., на 19.03.2019 г. /съобщение, приложено на л. 154/, както и лично – на 31.07.2019 г. /л. 160/, а на ответника Д. З. – лично на 20.04.2019 г. /л. 153/.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна следното: Съгласно чл. 259 ГПК въззивна жалба срещу обжалваем първоинстанционен акт се подава чрез съда, който е постановил решението в двуседмичен срок от връчването му на страната. Съгласно разпоредбата на чл. 262 ГПК, жалбата се връща от първоинстанционния съд, когато е подадена след изтичане на срока за обжалване. Въззивният съд е приел, въз основа на приложените по делото книжа, че първоинстанционното решение е постановено на 12.03.2019 г., като препис от същото е връчен на особения представител на ищеца адв. И. Н. лично на 19.03.2019 г. Съгласно чл. 45 ГПК, съобщението се връчва лично на адресата, като връчването на представител се смята за лично връчване. По аргумент от чл. 45 ГПК, вр. чл. 275 ГПК, двуседмичният преклузивен срок за обжалване на решението е започнал да тече от 19.03.2019 г. и е изтекъл на 02.04.2019 г. Въззивният съд е отбелязал, че не е вярна констатацията на първоинстанционния съд, че решението е връчено лично на ищеца на дата 20.04.2019 г. /на тази дата е връчен препис от решението на ответника Д. З./, но въпреки това са верни крайните изводи на районния съд, обективирани в обжалвания акт, поради което СГС е счел, че следва да потвърди обжалваното разпореждане № 199026 от 21.08.2019 г., постановено по гр. дело № 6580/2015 г. на СРС.

Според тълкуването, дадено в т. 1 от ТР №1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т. е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира.

Поставеният в изложението правен въпрос не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по същия не е налице решаващо произнасяне на въззивния съд, въпросът не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на съда. Въпросът е фактически и не следва да бъде разглеждан в настоящото производство. Следва да бъде изрично посочено, че несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато.

При липса на общата предпоставка, ВКС не дължи произнасяне и по сочените допълнителни такива. Въпреки горното, за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че не е налице и твърдяната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие на обжалваното определение с практиката на ВКС, обективирана в определение № 136 от 15.07.2022 г. по ч. гр. д. № 2373/2022 г. на І г. о. В последното Върховният касационен съд се е произнесъл при различна фактическа обстановка, поради което и правните изводи, до които е достигнал в производството, не могат да бъдат приложени понастоящем. За разлика от цитираното определение на ВКС, в което е установено, че няма доказателства за връчване на назначения на Е. М. особен представител на препис от разпореждането от 03.06.2019 г. за изправяне нередовностите на исковата молба, в настоящия казус е установено, че е спазена процедурата – налице е редовно, лично връчване на препис от първоинстанционното решение на процесуалния представител на Е. М. - адв. И. Н.. За страната съществува задължение да изпълни указанията на съда за привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията на закона, но не съществува задължение да обжалва постановеното, подлежащо на обжалване съдебно решение. Възможността за обжалване е право на страната, по отношение на която е постановено неблагоприятно решение, а не задължение, поради което необжалването не може да се приеме за бездействие. Упражняването на правото да се обжалва неблагоприятно неокончателно решение зависи от преценката на страната, свързана с основателността на тезата, евентуално отговорността за разноски, а отстраняването нередовностите на исковата молба не зависи от преценката на страната, освен ако приема последицата исковата молба да й бъде върната. Следователно определението, на което се позовава частният жалбоподател, за да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК за допускане до касация не е по аналогичен казус на настоящия и не установява противоречие между обжалваното определение и съдебната практика. Затова и по тези съображения не се допуска касационно обжалване на това основание.

В съответствие със съдебната практика въззивният съд е приел, че подадената чрез администрацията на затвора от Е. Д. М. въззивна жалба вх. № 4494/08.08.2019 г. срещу решение № 63316 от 12.03.2019 г. по гр. дело № 6580/2015 г. на СРС, е просрочена. Препис от първоинстанционното решение е връчен на особения представител на Е. М. – адв. И. Н., на 19.03.2019 г. Непротиворечива е съдебната практика по чл. 45 ГПК, според която съобщението се връчва лично на адресата, като връчването на представител се смята за лично връчване. По аргумент от чл. 45 ГПК, вр. чл. 275 ГПК, двуседмичният преклузивен срок за обжалване на решението е започнал да тече от 19.03.2019 г. и е изтекъл на 02.04.2019 г. С оглед последното, правилно въззивният съд е заключил, че подадената на 08.08.2019 г. от Е. М. въззивна жалба е просрочена.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай въззивното определение е валидно и допустимо. Не се констатира и „очевидна неправилност“ на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Твърдението за очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице, доколкото не са налице нарушения на основните начала на гражданския процес, а съдържанието на мотивите и диспозитива на съдебния акт е израз на предоставената от закона правораздавателна власт на съда, във връзка с разрешаването на конкретния правен спор. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и когато е постановен „extra legem“, т. е., когато съдът е постановил акта си въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивния съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В конкретния случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, т. е. не е налице основание за допускане на обжалването по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение.

Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 7768 от 10.08.2022 г. по ч. гр. д. № 7540/2022 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частна жалба вх. № 108313/02.09.2019 г. от Е. Д. М. срещу разпореждане № 199026 от 21.08.2019 г., постановено по гр. дело № 6580/2015 г. на СРС, 28 състав.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: