О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.667
София, 19.03.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ЧЛЕНОВЕ: Г. И.
М. К.
като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. дело № 509 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
„В. Т. ЕООД, [населено място], представлявано от И. В. чрез адв. М. Р. обжалва решение № 526 от 01.12.2022 г. по в. т.д. № 540/2022 г. на Апелативен съд - П., I търговски състав, с което е потвърдено решение № 212 от 06.06.2022 г. по т. д. № 444/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив, 17 състав, с което са отхвърлени предявените от настоящия жалбоподател обективно съединени искове да бъде признато за установено, че ответникът Д. Н. Б. му дължи сумата от 53 182,10 лв., ведно със законната лихва, считано от 19.01.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща дължима главница по запис на заповед за сумата от 53 682,10 лв., издаден на 10.04.2012 г. с падеж 10.04.2015 г., както и сумата от 16 205,77 лв. - законна лихва за забава за периода 15.01.2018 г. – 15.01.2021 г., за които суми е издадена Заповед № 51 от 21.01.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 86/2021 г. по описа на Районен съд – Карлово, II гр. с.
В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:
1.Представлява ли признаване на вземането, изявление на длъжника, обективирано върху запис на заповед при неговото предявяване, въпреки че същият е бил издаден с еднозначно определен падеж на плащане? В случай, че да – годно ли е така извършеното признаване да доведе до прекъсване на течаща в полза на длъжника погасителна давност и започване да тече нова такава по смисъла на чл. 117, ал. 1 от ЗЗД?
2.Когато е сключен договор за цесия между две юридически лица, следва ли да се възприеме като признаване на вземането изявление на длъжника, обективирано в разписка за получаване на уведомителното писмо за извършеното прехвърляне, изхождащо от цедента, в случай, че физическите лица, представляващи двете юридически лица – страни по договора (цедент и цесионер), съвпадат?
3.В случай, че е направено волеизявление за признаване на вземане след изтичане на давностния срок, следва ли същото да се разглежда като отказ от изтекла погасителна давност? Как трябва да бъде формулирано волеизявлението на длъжника – следва ли изрично да е посочено, че вземането, което признава, е погасено по давност и длъжникът се отказва от нея, за да се приеме, че признаването поражда последиците на отказ от изтекла давност?
4.Ако се приеме, че едно волеизявление за признаване на вземане не може да доведе до прекъсване на давността, то следва ли това автоматично да доведе до извода, че същото не може да съставлява и отказ от изтекла давност?
Твърди се противоречие с: решение № 131 от 23.06.2016 г. по т. д. № 5140/2015 г. на ВКС, IV гр. о.; тълкувателно решение № 4/2019 г. по т. д. № 4/2019 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 2204 от 10.10.1959 г. по гр. д. № 6718/1959 г. на ВС, II гр. о.; решение № 186 от 19.06.2013 г. по гр. д. № 927/2012 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 65 от 03.06.2011 г. по т. д. № 600/2010 г. на ВКС, I т. о. По този начин се обосновава допълнителни основания по всички поставени правни въпроси, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Д. Н. Б. чрез адв. Р. П. оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Адвокат П. претендира разноски, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:
На 21.01.2021 г. е издадена срещу длъжника Д. Н. Б., заповед за изпълнение на парично задължение за сумата от 53 182,10 лв., дължима по запис на заповед, издаден на 10.04.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 19.01.2021 г. до окончателното заплащане, както и за сумата от 16 205,77 лв., мораторна лихва за периода от 15.01.2018 г. до 15.01.2021 г. и разноски в размер на 1386,68 лв., представляващи заплатена държавна такса в размер на 1570,82 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение.
Установено е, че на 26.01.2021 г. е издаден изпълнителен лист, а на 27.01.2021 г., същият е получен от заявителя.
На 16.04.2021 г. е постъпило възражение по чл. 414 от ГПК от длъжника, за което заявителят е уведомен на 18.05.2021 г. с нарочно съобщение. Прието е, че искът е допустим, като предявен в срока, предвиден в чл. чл.415, ал.1 от ГПК.
Въззивният съд е приел, че е редовен записа на заповед от външна страна, като е издаден на 11.01.2012 г. и с него Д. Н. Б. се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на „Вето 2011“ ЕООД на падежа 10.04.2015 г. или на негова заповед сумата от 53 682,10 лв. Записът на заповед е предявен за плащане на 10.04.2018 г., което е удостоверено с подписа на издателя.
Установено е, че с договор за цесия, сключен на 15.04.2020 г., „Вето 2011“ ЕООД е прехвърлил вземането си по издадения запис на заповед в полза на цесионера „А. П. 1“ ЕООД, като за извършената цесия цедента е уведомил длъжника с уведомително писмо, получено от него на 04.05.2020 г., като в разписката е удостоверено и признание на вземането. „Авто плюс 1“ ЕООД е бил преименуван на „Вето тулинг“ ЕООД. Цесията е преди подаване на заявление по чл. 417, т. 9 от ГПК.
С ПКО № 2 от 09.06.2020 г. е удостоверено плащането на сумата от 500 лв. от Д. Н. Б. на „А. П. 1“ ЕООД и е посочено, че това плащане е по договор за цесия от 15.04.2020 г.
Прието е, че по делото не се спори, че наименованието на дружеството „А. П. 1“ ЕООД е променено на „В. Т. ЕООД, което се установява и от справка по партидата на дружеството в общодостъпния ТРРЮЛНЦ.
Въззивният съд е приел, че пред въззивната инстанция няма спор по фактите, че издадения на 11.04.2012 г. запис на заповед съдържа реквизитите, посочени в чл. 535 от ТЗ, както и че подписът, положен за издателя в същия, а и в съставената разписка за връчване на уведомление за извършената цесия и в ПКО № 2 са изпълнени от Д. Н. Б., като е прието и че тези обстоятелства са установени и от приетата разширена съдебно почеркова експертиза.
Въз основа на изложеното и като е приел, че следва да се зачете извършената цесия, която е съобщена на длъжника, въззивният състав е заключил, че ищецът „В. Т. ЕООД се легитимирал като носител на вземането, преди подаване на искането по чл. 417 от ГПК, за което е предявен и искът с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Въззивният съд е посочил, че пред въззивната инстанция е спорен въпроса относно основателността на наведеното от ответника Д. Н. Б. възражение за изтекла погасителна давност. Установено е, че записът на заповед е с падеж на плащане 10.04.2015 г., от който момент е започнала да тече погасителната давност съгласно чл. 531, ал.1 във вр. с чл. 537 от ТЗ и която давност е изтекла на 10.04.2018 г. Според ищцовото дружество давността обаче е прекъсната с извършеното признание на дълга, съдържащо се в разписката, удостоверяваща връчване на уведомлението за извършената цесия. Въззивният съд е приел, че коментираното признание е извършено на 04.05.2020 г. или далеч след като давността е била изтекла и в този смисъл не може да породи предвидените в чл. 116, ал.1, б. „а“ от ЗЗД последици. Според въззивния съд не може да се приеме, че това признание представлява и отказ от изтекла давност, тъй като обективираната в него воля на длъжника е ясно изразена и тя е насочена единствено към признаване съществуването на вземанията, предмет на договора за цесия. Според съда, липсва ясно изразена воля за това, че тези вземания са погасени по давност и че длъжникът се отказва от давността. Посочено е, че в този смисъл е и приетото в решение № 119 от 18.12.2020 г. по т. д. № 2370/2019 г. на ВКС, I т. о. Въззивният съд е взел предвид и факта, че това изявление, съдържащо се в разписката за уведомлението на длъжника за извършената цесия, е отправено или насочено към цедента, а не цесионера, който е легитимирания кредитор на вземането. Затова и съобразявайки разясненията, дадени с тълкувателно № 4/2019 г. по т. д. № 4 от 2019 г. на ОСГТК на ВКС , касаещи изявлението на длъжника за признаване на вземането с оглед приложението на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, същото това изявление, според въззивния съд, следва да се приеме като признание на длъжника за неизгоден за него факт, което след като не може да доведе до прекъсване на давността, то няма как да се приеме, че съставлява и отказ от изтекла давност.
Въззивният съд е посочил в обжалваното решение и че извършеното плащане на сумата от 500 лв., за което е съставен ПКО № 2 от 09.06.2020 г. също не може да се приеме като признание на вземането, нито да прекъсне давността за остатъка от същото, тъй като е сторено след изтичане на давността. Според съда, същото не може да бъде прието и за отказ от давност по отношение на непогасената част от вземането, тъй като за тази част липсва изявление на длъжника, че не желае да се ползва от изтеклата вече погасителна давност.
Твърдението на дружеството-жалбоподател, че в съдебната практика е прието разбирането, че няма форма за действителност на отказа от давност е прието за вярно, но това едностранно волеизявление, според въззивния състав на съда, следва да бъде с такова съдържание, че по несъмнен начин да може да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност по отношение на част или на цялото вземане. Установено е, че липсват данни за подобно изявление, което да е отправено до кредитора, поради което и въззивният съд е приел, че не е налице отказ от давност. Поради това въззивният състав е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.
Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основание за допускане касационно обжалване на въззивното съдебно решение, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.
По отношение на формулираните от касатора правни въпроси настоящият съдебен състав намира следното.
С поставения първи правен въпрос касаторът не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд не е обсъждал изявление на длъжника върху записа на заповед, при неговото предявяване. Както е посочено и в самия правен въпрос, въззивният съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна, падежът на задължението е определен на основание чл. 486, т. 4 от ТЗ. Определено е, че това е датата 10.04.2015 г. и от този момент е настъпила изискуемостта на вземането, като от падежа на задължението започва да тече определената в чл. 531, ал. 1 от ТЗ давност, 3 годишен срок. Липсва отдаване на правно значение на предявяване на записа на заповед. Посочено е, че давността е изтекла на 10.04.2018 г. Възприето е, че изявлението на длъжника, което е релевирано в процеса е от 04.05.2020 г., което е сторено много след изтичане на давността и не е годно да доведе до прекъсване на същата на основание чл. 116, б. а от ЗЗД, доколкото давността вече е била изтекла и не може да бъде прекъсната. Липсата на обсъждане в мотивите на посоченото в първия въпрос разрешение, изключва възможността да е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване. Съгласно тълкуването в ТР 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, общо основание за допускане на касационно обжалване може да е само правният въпрос, който освен включен в предмета на делото е и разрешен от въззивния съд. Правни въпроси, които не са обсъдени от въззивния съд не могат да представляват общо основание за допускане касационно обжалване. Поради това, касаторът с поставения първи правен въпрос не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване.
По отношение на втория посочен правен въпрос, въззивният съд е изходил от фактите в тяхното хронологично проявление, като е подчертал, че с оглед определения падеж в записа на заповед на определена дата, давностният срок е започнал да тече на 10.04.2015 г и изтекъл на 10.04.2018 г. По отношение на твърдяната цесия и получаване на съобщение за нея е приел, че се е осъществило уведомяването за цесията след изтичане на давностния срок на 04.05.2020 г., поради което след като фактът е осъществен след изтичане на давността, то не може да се породят предвидените в чл. 116 а от ЗЗД правни последици. В мотивите не е разглеждано изявлението на длъжника по отношение на цесията, извършена между две юридически лица с един и същи представител. Прието е, че след като твърденият факт е настъпил много след изтичане на давностния срок, то не може да се приеме, че има прекъсване на давността. Решаващият извод на съда е, че направеното признание не е годно да доведе до прекъсване на давността. Въпреки че въззивният съд е изложил и мотиви относно това, че изявлението, годно да прекъсне давността следва да е отправено до цедента, то тези мотиви не са обусловили изхода на спора и поради това не представляват основание за допускане на касационно обжалване.
По отношение на третия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е приел, че липсва изрично формулиран отказ от погасителна давност, още повече, че такова твърдение не е въведено в процеса. Въведеното твърдение относно прекъсване на давността е преценено от въззивния съд, който приема, че изявлението за получаване на уведомление за цесия не може да се прецени като признание, годно да прекъсне давността, която вече е изтекла към момента на осъществяването му, както и че това изявление може да се разглежда като отказ от изтекла погасителна давност.
Въззивният съд не е направил извод, че признанието на вземането е годно да бъде приравнено на отказ от изтекла погасителна давност. Прието е, че липсва изявление на длъжника, че не желае да се ползва от изтеклата вече погасителна давност и за да се приеме, че е налице отказ от погасителна давност, той следва да е изрично формулиран. Основният, обуславящ изхода на спора извод на въззивния съд, по включения в предмета на делото чрез възражението на ответника за изтекла давност, е че признанието на вземането, направено след изтичане на погасителната давност, не е годно да прекъсне давността и поради това не може да се приеме, че липсва погасяване по давност на вземането, тъй като е необходимо признанието да е направено преди изтичане на давността. Липсват мотиви относно това представлява ли такова признание, направено след изтичане на срока за погасителна давност волеизявление за отказ от иска.
Изложените мотиви от въззивния съд, че по принцип отказ от погасителна давност, би могло да има, като на основание чл.113 от ЗЗД, изявлението следва да е обективирано след изтичане на давността, са допълнителни и не могат да обусловят изхода на спора. Тези изводи са съответни на практиката на ВКС, изразена в решение № 119 от 18.12.2020 г. по т. д. 2370/19 г., ВКС, I ТО, както и посочените в него решения, не представлява решаващ за изхода на спора мотив. Съгласно тази трайна практика на ВКС валиден отказ от погасителна давност може да се направи само след изтичането на давностния срок, с оглед разпоредбата на чл. 113 от ЗЗД. Признанието на дълга води до настъпване на предвидени в закона правни последици, като прекъсване на давността. Може да бъде направено и след нейното изтичане, но тогава означава само признаване на един дълг, от който не може да настъпят предвидените в чл.116 б. „а“ от ЗЗД последици. Отказът от погасителна давност преди процес или във висящ процес, следва да е винаги със знание за правните последици. Длъжникът следва да съзнава и иска настъпването на правните последици от непозоваването на погасителна давност. Отказът може да е изричен или мълчалив, но от съдържанието му трябва по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност относно цялото парично задължение или част от него. Трябва по несъмнен начин, да се обективира волята на длъжника, че не желае да се ползва от погасителната давност. Втората част на въпроса е изцяло теоретична. Поради това с поставения правен въпрос касаторът не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване.
Посоченият четвърти правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че с него не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният от касатора правен въпрос следва да е разрешен от въззивния съд. В случая въззивният съд, за да отхвърли иска е приел, че искът е погасен по давност и признанието, извършено след погасяване на иска по давност, не поражда правни последици. Поради това поставеният правен въпрос не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. .
Посочените съдебни решения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, в обобщен вид, не могат да обосноват допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по обоснованите основания за допускане касационно обжалване. Практиката на ВКС е последователна относно признанието на вземането, след погасяването по давност на същото, не е годно да породи, предвидените в чл. 116 б. „а“ от ЗЗД последици.
Не може да се обоснове наличието на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като касаторът не е изложил изрични мотиви относно така соченото допълнително основание.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на посоченото решение № 526 от 01.12.2022 г. по в. т.д. № 540/2022 г. на Апелативен съд - П., I търговски състав.
При този изход на спора на ответника по касационната жалба на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК се дължат разноски. Пълномощникът на Д. Б., адв. Р. П. е отправила искане за присъждане на разноски, на основание чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв. Видно е, че е представен договор за правна защита и съдействие, в който е посочен, че адв. П. поема задължение за процесуално представителство, при условията на чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв. След като е установено правото на разноски на страната с оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на предоставилия безплатна правна помощ адвокат, адв. П., следва да се присъди възнаграждение, дължимо от касатора. На основание чл. 36, ал. 1 от ЗАдв. на адвоката винаги се дължи заплащане на възнаграждение за неговия труд. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв възнаграждението в хипотезите на чл. 38, ал.1 от ЗАдв се определя от съда, в съответствие с наредба на Висшия адвокатски съвет.
Правото на ЕС е собствен правопорядък на територията на Р България. Националният съд дължи да не препятства приложението на правото на ЕС и да се въздържа от приложение на норми, които биха могли да осуетят ефективното приложение на норми от правото на ЕС. Съгласно чл. 4, пар. 3 ДФЕС, държавите членки следва да спазват принципа на лоялно сътрудничество и да не препятстват действията на актовете на ЕС, като допринасят за постигане на целите, предвидени в тези актове. ДФЕС е конституционна основа на правото на ЕС, нормите на ДФЕС имат пряко действие. Ето защо тълкуването на чл. 101 ДФЕС, така както е постановено от СЕС в решение С-438/22 на СЕС, т. 53 е приложимо във всеки случай, при приложение на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. С. решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, т. 53 „национална правна уредба, съгласно която от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.“ Също така в решението е посочено, че не може да се приеме съдът да може да съизмерява възнагражденията, които определя с посочените в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като поради ограничението на конкуренцията, те не отразяват реално пазарните условия и не могат да представляват пазарни цени. Поради противоречие на националната правна уредба на чл. 101 от ДФЕС, националната правна уредба - конкретно нормата на чл. 38, ал.2, изр. 2 от ЗАдв, предвиждаща, че при наличие на право на разноски за страната, съдът определя възнаграждение в съответствие с наредбата, предвидена в чл. 36, ал.2 от ЗАдв, следва да бъде оставена неприложена.
Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки, съгласно което решение посочената Наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне размерите на адвокатските възнаграждения, е нищожна от момента на приемането й, на основание чл. 38, ал. 2, изр. 1 от ЗАдв, съдът не може да определи следващото се на основание чл. 38, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал.1, т. 1 от ЗАдв възнаграждение съгласно размерите, определени в посочената Наредба на Висшия адвокатски съвет. Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. Ясно в нормата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва да е справедлив и обоснован.
При определяне на възнаграждението на адвокат П., предоставила в настоящия случай безплатна правна помощ, следва да се вземе предвид конкретни критерии - високата образователна квалификация, която по принцип всяко лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, притежава, за да осигурява правна помощ на лицата и да осъществява процесуално представителство. От значение е поетата отговорност от адвоката, със сключване на договора за предоставяне на правна помощ. При предоставяне на правна помощ и в хипотезите на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв, адвокатът дължи висока степен на грижа при осъществяване на защитата, с която е натоварен и следва да изпълни произтичащите от договора и закона свои задължения, като отговаря и имуществено за неточно изпълнение на тези свои задължения спрямо страната, на която предоставя правна помощ, на основание сключения договор. Също така законът е предвидил дисциплинарна отговорност на адвоката за допуснати нарушения в неговата работа. Тази завишена отговорност на адвоката, при осъществяване на неговата дейност, също е критерий, който следва да се има предвид при определяне размера на следващото се адвокатско възнаграждение.
В конкретния случай, с оглед материалния интерес при осъществената защита пред касационната инстанция - 53 182,10 лв, като се вземат предвид и посочените по-горе критерии, които са изпълнени от адвокат П. в настоящия процес, следва да се приеме, че е справедливо и обосновано възнаграждението, дължимо на адвокат П. да се определи в размер на 2 500 лв.
Така мотивиран Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 526 от 01.12.2022 г. по в. т.д. № 540/2022 г. на Апелативен съд - П., I търговски състав.
ОСЪЖДА “ВЕТО ТУЛИНГ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], ул. Генерал К.” № 20, ет. 1, офис 2 да заплати на адв. Р. П. П., [населено място], ул. „4-ти януари“ № 36, ет. 4 сумата от 2 500 лв, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от Задв.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: