Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по подадени от ОС - Пловдив и от Народното събрание на Р. България касационни жалби.

С касационната жалба на ОС - Пловдив се иска допускане на касационно обжалване на постановеното от АС - Пловдив решение № 20/09.02.2022г. по гр. д.№ 601/21г., в частта, с която е отменено решение № 260204/30.06.2021г., постановено по гр. дело № 223/2020г. по описа на ОС - Пазарджик, в частта, с която са отхвърлени предявените на осн. чл. 2в ЗОДОВ от А. Х. и Д. Х., в лично качество и в качеството им на наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., искове срещу Народното събрание на Р.България и ОС - Пловдив за солидарно заплащане на суми в размер над по 7000лв. до по 10000лв., представляващи обезщетения за причинените им неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 16.03.2020г., до окончателното изплащане на сумите, поради нарушаване на правото на Европейския съюз – неправилно транспониране на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, и вместо него е постановено друго, с което ОС - Пловдив и Народното събрание на Р.България са осъдени да заплатят солидарно на А. Х. сумата от 3000лв., на Д. Х. сумата от 3000лв. и на А. Х. и Д. Х., като наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., сумата от 3000лв., който суми представляват обезщетения за неимуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 16.03.2020г. до окончателното им изплащане; в частта, с която е потвърдено решение № 260204 от 30.06.2021г., постановено по гр. дело № 223/2020г. по описа на ОС - Пазарджик, в частта, с която ОС - Пловдив и Народното събрание на Р.България са осъдени да заплатят солидарно на А. Х. сумата от 7000лв., на Д. Х. сумата от 7000лв. и на А. Х. и Д. Х., като наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., сумата от 7000лв., който суми представляват обезщетения за неимуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 16.03.2020г. до окончателното им изплащане, както и в частта на разноските.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, като неправилността е обоснована с оплаквания за допуснати от въззивният съд нарушения на материалния закон и необосновано.

По делото не постъпил писмен отговор от другите страни.

С касационната жалба на Народното събрание на Р.България се иска допускане на касационно обжалване на постановеното от АС - Пловдив решение № 20/09.02.2022г. по гр. д. № 601/21г., в частта, с която е отменено решение №260204 от 30.06.2021г., постановено по гр. дело №223/2020г. по описа на ОС - Пазарджик, в частта, с която са отхвърлени предявените на осн. чл. 2в ЗОДОВ от А. Х. и Д. Х., в лично качество и в качеството им на наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., искове срещу Народното събрание на Р.България и ОС - Пловдив за солидарно заплащане на суми в размер над по 7000лв. до по 10000лв., представляващи обезщетения за причинените им неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 16.03.2020г., до окончателното изплащане на сумите, поради нарушаване на правото на Европейския съюз – неправилно транспониране на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и постановяване на решение №103/22.02.2017г. по гр. дело №681/2015г. по описа на ОС - Пловдив, на основание чл. 2в от ЗОДОВ, и вместо него е постановено друго, с което ОС - Пловдив и Народното събрание на Р.България са осъдени да заплатят солидарно на А. Х. сумата от 3000лв., на Д. Х. сумата от 3000лв. и на А. Х. и Д. Х., като наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., сумата от 3000лв., който суми представляват обезщетения за неимуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 16.03.2020г. до окончателното им изплащане; в частта, с която е потвърдено решение № 260204 от 30.06.2021г., постановено по гр. дело №223/2020г. по описа на ОС - Пазарджик, в частта, с която е потвърдено решение № 260204 от 30.06.2021г., постановено по гр. дело № 223/2020г. по описа на ОС - Пазарджик, в частта, с която ОС - Пловдив и Народното събрание на Р.България са осъдени да заплатят солидарно на А. Х. сумата от 7000лв., на Д. Х. сумата от 7000лв. и на А. Х. и Д. Х., като наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., сумата от 7000лв., който суми представляват обезщетения за неимуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 16.03.2020г. до окончателното им изплащане, както и в частта на разноските.

По делото не постъпил писмен отговор от другите страни.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, като неправилността е обоснована с оплаквания за допуснати от въззивният съд нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.

В частта, с която предявените на осн. чл. 2в ЗОДОВ иска за заплащане на обезщетения за имуществени вреди, представляващи претърпяна загуба и пропусната полза, са отхвърлени, въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване по касационната жалба на А. и Д. Х..

Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да постанови решението си, АС - Пловдив, 2 гр. състав, е приел, че отговорността на държавите - членки за вреди от нарушение на общностното право, независимо дали са причинени от държавен орган на законодателната, съдебната или изпълнителната власт, произтича от въведения с разпоредбата на чл. 4, § 3 от ДФЕС принцип на лоялното сътрудничество, доразвит и в практиката на Съда на Европейския съюз. Изложил е, че редът за реализиране на тази отговорност се определя от националния правов ред в рамките на процесуалната автономия на държавите - членки, поради което и със ЗИДЗОДОВ /ДВ, бр. 94 от 29.11.2019г./ са приети разпоредбите на чл. 2в, ал. 1- 4, уреждащи приложимия процесуален ред за реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз - или чрез предявен против самата нея иск или в изрично предвидените от закона случаи, какъвто е настоящият, от причинилият увреждането орган като процесуален субституент при условията на процесуална суброгация, участващ в процеса от свое име без носителят на задължението, който е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението, да може да вземе участие в него. Ето защо е намерил за неоснователно възражението на ответника Народно събрание на Р.България за недопустимост на иска липса на процесуална легитимация, който извод не противоречи и на цитираната от този ответник практика на Съда на Европейския съюз. Приетият с разпоредбите на чл. 2в, ал. 1-4 от ЗОДОВ процесуален ред е в съответствие с тази практика, тъй като държавният орган, от чиято дейност са произтекли вредите от нарушение на Европейското право, участва в процеса като процесуален субституент на държавата, която е носител на деликтното задължение и е обвързана от силата на пресъдено нещо на решението, с което са предоставени ефективни вътрешноправни средства за защита на увредените лица. При това положение пасивната процесуална легитимация на ответника Народно събрание произтича от неговото качество на законодателен орган на държавата, чиято е отговорността за съответствие на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила международни договори, които са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат, по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Р. България, както и от твърденията на ищците, с които е обоснована, относно приемането и поддържането на национално законодателство, регламентиращо заповедното производство, което е в противоречие с разпоредби на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и практиката на СЕС във връзка с тяхното тълкуване и приложение.

Относно процесуалната легитимация на ОС - Пловдив е приел, че постановяването на посочените от ищците съдебни актове, с които е обоснована пасивната процесуална легитимация на ответника ОС - Пловдив, е изложено хронологично в обстоятелствената част на исковата молба, с твърденията са, че тези актове съвкупно в своята последователност са довели до едни и същи имуществени и неимуществени вреди за ищците, а не всеки от тях самостоятелно е довел до отделни различни по своя характер вреди, поради което и не можело да се приеме, че всеки отделен съдебен акт е основание на отделен иск. Ето защо и възраженията на ОС - Пловдив за недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение като постановено не по предявените искове само във връзка с решение № 103 от 22.02.2017г. по т. д. № 681/2016г., са неоснователни. Цитираното съдебно решение е включено в предмета на спора, като посочването само на него в диспозитива на обжалваното решение не обосновава извод за произнасяне по непредявен иск, а за непрецизност. Липсата на мотиви в обжалваното решение по отношение на останалите предходни съдебни актове не съставлява порок, водещ до неговата недопустимост, а касае правилността му, тъй като въззивният съд като инстанция по същество, при повдигнат от страните във въззивното производство спор относно фактите, е длъжен самостоятелно да ги прецени, както и служебно да следи за приложението на императивните материалноправни норми. За основателни обаче е приел възраженията на жалбоподателя ОС - Пловдив за липса на легитимация по отношение на релевираните от ищците решение № 1050 от 04.06.2014г. по гр. дело № 3077/2011г. и решение № 103 от 22.02.2017г. по т. дело № 681/2016г., които са били предмет на инстанционен контрол за законосъобразност по повод тяхното обжалване. Изложил е, че когато се касае за причинени от орган на съдебната власт вреди по повод възложената му правораздавателна дейност, легитимирана е юрисдикцията, която се е произнесла като последна инстанция, тъй като тя е последният съдебен орган, пред който частноправните субекти могат да предявят предоставените им от правото на ЕС права и тяхното нарушение е последица от окончателното съдебно решение, в който смисъл е и практиката на СЕС. Доколкото двете съдебни решения са само част от актовете на ПОС, на съвкупността от които ищците основават претенциите си, а останалите два – определенията по чл. 419, ал. 1 и по чл. 420, ал. 2 от ГПК, са постановени от него като последна съдебна инстанция, следвало да се извърши преценка по същество относно увреждащия характер само на последните.

Приел е, че основните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз са: нарушената правна норма на общностното право да предоставя права на увредените частноправни субекти, нарушението да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно - следствена връзка между това нарушение и претърпяната вреда.

Изложил е, че Директивата като акт на Общността е обвързваща и задължителна за държавите - членки по отношение на резултата, който трябва да постигнат, но оставя на националните органи избора и формите на нейното прилагане. В изпълнение на Директивата е приет Закона за защита на потребителите /Обн., ДВ, бр. 99 от 09.12.2005г., в сила от 10.06.2006г./, в Глава шеста от който са регламентирани неравноправните клаузи на потребителските договори, като са предвидени и административни органи и структури, които да бъдат сезирани от потребителите в защита на правата им и да предприемат мерки по преустановяване на тяхното нарушаване. Същевременно, обаче, паралелно действащите норми на ГПК /Обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007г., в сила от 01.03.2008г./, уреждащи за първи път заповедното производство, в първоначалната им редакция дават възможност на банките по облекчен и бърз ред да реализират правата си, снабдявайки се със заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК само въз основа на извлечение от счетоводните книги, без да се изисква представяне на договора за кредит, която заповед подлежи, съгласно чл. 418 от ГПК, на незабавно изпълнение, след формална проверка на редовността на документа, като защитата на потребителя е предвидено да се осъществи едва в двуседмичен срок, в който той има право да подаде възражение по чл. 414 от ГПК срещу заповедта, което в този случай не спира изпълнението, да обжалва разпореждането за незабавно изпълнение по чл. 419 от ГПК, като обжалването не спира изпълнението, както и да поиска спиране на изпълнението, но само ако представи надлежно обезпечение за кредитора или писмени доказателства, че не дължи, съобразно чл. 420, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, при което е поставен пред реалната угроза до произнасяне на съда по иска по чл. 422 от ГПК относно съществуването на оспореното вземане да е претърпял принудително изпълнение и вземането на банката, основаващо се на неравноправни клаузи, да е удовлетворено. Очевидно така предвиденият и действал за релевантния период процесуален ред не удовлетворявал изискването на Директивата за спазване принципа на ефективността при защитата на правата на потребителите, в подкрепа на който извод е и практиката на ЕС, обективирана в постановените през този период решения, поред която Директивата не допуска правна уредба на държава - членка, която не дава възможност на националния съд в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза в договор между продавач или доставчик и потребител и същевременно не позволява на съда в исковото производство, който има правомощието да прецени дали такава клауза е неравноправна, да постанови като привременна мярка спиране на изпълнителното производство, когато това е необходимо, за да се гарантира пълната ефективност на крайното му решение. При това положение е приел, че е налице недобро или лошо транспониране на Директивата в националното ни законодателство, което не е в състояние да осигури постигането на предписаните от нея резултати, което е и дало повод за образуване на процедура за нарушение 2018/4083 пред Европейската комисия, която е констатирала неизпълнение на задълженията, съгласно членове 3, 5, 6 и 7 от Директивата, и с уведомление от 24.01.2019г. е дала препоръки за приемане на съответни законодателни промени в двумесечен срок. Такива са предприети след срока с приемането на ЗИДГПК /ДВ, бр. 100 от 20.12.2019г./, със заключителната разпоредба от който са приети изменения и в Закона за защита на потребителите. За процесния период Народното събрание поддържало законодателство, което не транспонира правилно Директивата, което нарушението е достатъчно съществено, тъй като води до неефективна защита на правата на потребителите от неравноправни клаузи, както и поради това, че законодателните промени са предприети от Народното събрание като мярка за отстраняване на констатираното от Европейската комисия несъответствие с разпоредбите на Директивата.

Въззивният съд е изложил, че правото на Европейския съюз е част от вътрешното право на страната и има предимство пред нормите от вътрешното право, които му противоречат, съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Р. Б, като общностното право можело да бъде нарушено не само когато е приложена национална правна уредба, несъобразена или противоречаща на правото на Европейския съюз, но и когато не е приложено или е приложено неточно при неправилно тълкуване или в отклонение от задължителната практика на Съда на Европейския съюз. В практиката на СЕС, обективирана в решение от 30.09.2003г. по дело С-224/01; решение от 13.06.2006г. по дело С173/03; решение от 28.07.2016г. по дело С-168/15, решение от 09.09.2015г. по дело С-160/14, се държала сметка за стабилитета и силата на пресъдено нещо на окончателното съдебно решение, гарантиращи правната сигурност, която не може да бъде оспорвана, като отговорността за нарушение на правото на Общността от решение на националната юрисдикция, отсъждаща на последна инстанция, можела да се понесе само в изключителния случай, когато съдът очевидно е нарушил приложимото право. Противно на доводите на ответника ОС - Пловдив, отговорността на държавата не се свеждала само до разрешаването на правен спор със сила на пресъдено нещо, а обхващала цялостната правораздавателна дейност на националната юрисдикция, включително постановените в рамките на заповедното производство актове – определения, след като Директивата предвижда директни права за потребителите, уредени с императивната разпоредба на чл. 6,§1 - неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя, а практиката на СЕС в постановените за релевантния период решения била категорична, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, независимо от вида производство, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. В случая Окръжен съд - Пловдив е следвало да приложи тази разпоредба в рамките на образуваните пред него производства по чл. 419 от ГПК и по обжалване на отказа за спиране на изпълнението по чл. 420 от ГПК, чийто предмет е бил свързан с правоотношенията по процесния потребителски договор, като извърши преценка относно неравноправния характер на клаузите, което не е сторил, въпреки изричното позоваване на ищците като жалбоподатели, в очевидно нарушение на Общностното право.

В обобщение е приел, че всички правоприлагащи органи са длъжни да преценяват съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и да приложат това право с приоритет пред националния закон, което не освобождава държавата от отговорността, че е приела или поддържа национално законодателство, несъобразено с правото на Европейския съюз, при което и доколкото вредите са последица от поведението на различни държавни органи и са съпричинени от тях по смисъла на чл. 53 от ЗЗД отговорността им била солидарна, включително от гледна точка на ролята им на процесуални субституенти на държавата като носител на задължението за обезвреда.

Изложил е, че правилно окръжният съд е приел, че вследствие на поведението на ответниците, за ищците са възникнали неимуществени вреди. Приел е, че имуществените и неимуществените вреди са различни по своя характер, като настъпването им е резултат от различни юридически факти. Всяко увреждащо действие е свързано с негативни преживявания за пострадалия от него, които са обичайна последица от такова действие или специфични, с оглед конкретните обстоятелства. В случая поддържането на национално законодателство, което не съответства на изискванията на Директивата за осигуряване на подходящи и ефективни правни средства и механизми за защита на потребителите в заповедното производство от неравноправни договорни клаузи и неприлагането от страна на съда в рамките на това производство на императивната разпоредба на чл. 6,§1 от Директивата, според която неравноправната договорна клауза не е обвързваща за потребителя, несъмнено било довело до притеснения, несигурност и тревога за ищците относно резултата от предприетата от тях защита чрез подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение, жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение и жалба срещу отказа за спиране на принудителното изпълнение, каквото спрямо тях вече е било насочено по образуваното изп. дело. Предвиденият за реализиране на тази защита недостатъчен двуседмичен процесуален срок завишил интензитета на тези им негативни преживявания, тъй като за кратко време те следвало да се запознаят с подадените от банката документи, да се информират за правата си, да потърсят компетентна правна помощ, да вземат решение за начина на защита и да подготвят необходимата документация за реализирането й чрез три процесуални способа. През това време те са поставени и под угрозата да бъде продаден в рамките на висящото изпълнително производство ипотекирания за обезпечаване вземанията на банката апартамент, съставляващ единственото им семейно жилище, още преди съдът в исковото производство по чл. 422 от ГПК да извърши преценка относно неравноправността на клаузите за лихви, такси и комисионни и да определи окончателния размер на задълженията им по договора за кредит, като с предприетата защита са целели да бъде гарантирана пълната ефективност на съдебното решение чрез спиране или преустановяване на принудителното изпълнение за спорните вземания. Именно поради това и тъй като защитата им е била в отговор на предявени вече претенции от банката и предприети принудителни действия, тя била ключова за последващото развитие на изпълнителното и на исковото производство. До очаквания от тях резултат не се е достигнало с произнасянето на съда, въпреки положените усилия и възлагани надежди, което довело освен до чувство на безнадеждност и до накърняване на чувството им за справедливост и доверието в правовия ред. Останалите обстоятелства - оставане без работа, изпадане в неплатежоспособност, са приети за освобождаващи отговорността на ответниците, доколкото наличието на други каузални фактори за настъпване на вредоносния резултат не прекъсват причинно-следствената връзка с увреждащото деяние и имат значение единствено за обема на отговорността. Съобразявайки тези конкретни за казуса обстоятелства относно характера и интензитета на търпените от ищците негативи вследствие поведението на ответниците, съдът е намерил, че за пълното им обезщетяване следва да се присъдят претендираните суми от по 10 000лв..

По основанията за допускане на касационно обжалване.

С определение № 50878/29.11.2022г. по гр. д. № 2340/2022г., Върховният касационен съд, ІV гр. отд. е допуснал на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК касационно обжалване на възивното решение в частта, с която предявеният на осн. чл. 2в ЗОДОВ иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен, по уточнения по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос относно дължимата от съда проверка за наличието на пряка причинно - следствена връзка между нарушението на правото на ЕС и произтичащите от него права, и твърдените претърпени вреди, като основна предпоставка за ангажиране отговорността на държавата.

Отговорът на въпроса произтича от разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ /възпроизвеждаща общата норма на чл. 51 ЗЗД/, съгл. която държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Предвидената в ЗОДОВ отговорност на държавата и общините за вреди е безвиновна и за чуждо противоправно поведение, подчиняваща се на установените принципи на деликтната отговорност по чл. 45 и сл. от Закона за задълженията и договорите. Ето защо, при предявен иск с правно основание чл. 2в за обезщетяване на вреди, причинени от съществено нарушение на правото на Европейския съюз, съответно приложение следва да намери даденото в т. 2 на ППВС № 7 от 1959 г. и в т. 1 на ППВС № 4/1968 г. разрешение, а именно, че отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД се поражда при наличността на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като причинната връзка трябва да бъде доказана от ищеца във всеки конкретен случай. В този смисъл е и даденото в т. 11 от ТР № 3/22.04.2004г. разрешение, съгл. което държавата отговаря за тези вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането / чл. 4 ЗОДОВ/. Вредата е пряка, когато тя следва закономерно от неизпълнението на определени задължения и е непосредствена, когато противоправният резултат директно предпоставя вредата без намесата на други фактори на въздействие - в този смисъл е решение № 449/17.06.2009 г. на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 3696/2007 г. Трайно в съдебната практика се приема, че причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Деянието трябва да бъде condition sine qua non за вредата, т. е. условие, без което тя не би настъпила. Деянието е необходимо условие за настъпване на вредата, ако при мислено изключване на поведението на деликвента, тя не би настъпила. Обратно, ако вредата би настъпила в сферата на едно лице и ако деянието не беше осъществено, липсва причинна връзка между тях. Вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. Косвени, а не преки, са вредите, които са последица не на неизпълнението, а на други факти, които прекъсват причинната веригата. Наличието на такава връзка е в доказателствена тежест на ищеца, който следва да я установи при условията на пълно и главно доказване. Доколкото наличието на причинно - следствена връзка е елемент от фактическите състави, с които законът свързва отговорността на държавата по ЗОДОВ, когато такава връзка не е установена, обезщетение не се присъжда. Наличието на пряка причинна връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда е изведено в практиката и на СЕС като една от материалноправните предпоставки за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на правото на ЕС - решения на СЕС по съединени дела С-6/90 и С-9/90; С- 46/93 и С- 48/93; С- 224/01, С-5/94, С 224/01, С 160/14 и др.

С оглед отговора на поставения въпрос, настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че е налице е касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК.

Не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което и спорът следва да бъде решен от настоящата инстанция.

По делото е безспорно установено, че по силата на договор за кредит № HL24666/23.08.2007 г. „Българска пощенска банка“ АД /сега „Ю. Б“ АД/ е предоставила на А. Х., Д. Х. и Л. Х., като кредитополучатели и солидарни длъжници, сумата от 26 940 лв. за покупка на недвижим имот – ап. № 64, с площ от 68.32 кв. м., находящ се на трети етаж в жилищна сграда в [населено място], [жк], вх. Ж, с краен срок за връщане на кредита от 252 месеца. Уговорена е възнаградителна годишна лихва в размер на сбора между базовия лихвен процент (БЛП) за жилищни кредити в лева от 7 % към този момент и надбавка от 3.45 пункта, като анюитетната месечна погасителна вноска е определена на 264.33 лв. Задължението на кредитополучателите е обезпечено с ипотека върху закупувания имот. Съгласно чл. 3, ал. 5 от договора, действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните от уведомяването на кредитополучателя за новия размер от банката чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Съгласно чл. 6, ал. 3 в случай, че по време на действие на договора банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски се променя автоматично, за което кредитополучателите, с подписването на договора, дават своето неотменяемо съгласие. Според чл. 12 от договора, банката запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които предлага, като измененията влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора. От представения погасителен план е видно, че месечната анюитетна вноска по кредита, дължима след 30.11.2008 г., е в размер на 329.46 лв. (при 264, 33лв. при сключването на договора).

Процесният договор за кредит е обслужван редовно от ищците до 24.10.2011 г., когато изцяло са преустановили плащанията, поради което и е обявен за предсрочно изискуем.

В инициираното от „Ю. Б“ АД заповедно производство срещу ищците на основание заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 3104/2015 г. на РС - Пловдив, е издаден изл. лист, въз основа на който е образувано изп. дело.

С определение № 3818/07.09.2015г., ОС - Пловдив е отхвърлил жалбата на ищците срещу определението на заповедния съд, с което е оставена без уважение частната им жалбата им срещу разпореждането за незабавно изпълнение, мотивирайки се, че въпросите за неравноправността на клаузите следва да се разгледат в исковото производство.

С определение № 4077/12.10.2015г., ОС - Пловдив потвърдил първоинстанционното определение по чл. 420 ал. 1 ГПК, мотивирайки се, че с искането за спиране са изложени само правни доводи, без да са представени доказателства за твърдяната неравноправност, които и следвало да се предмет на разглеждане в производството по чл. 419, ал. 1 ГПК.

С решение № 103/22.02.2017г. по т. д. № 681/16г. на ОС - Пловдив предявеният от „Ю. Б“ АД срещу ищците иск с правно основание чл. 422 ГПК е уважен.

С решение № 21/15.01.2018г., недопуснато до касационно обжалване, АС - Пловдив е отменил първоинстанционното решение, в частта, с която е признато за установено, че ищците дължат солидарно сумата от 1614, 24лв.- част от вземането за главница, 6432, 11лв.- договорена лихва и 107, 64лв.- такси, и е отхвърлил тези претенции, приемайки, че клаузите на договора за кредит, допускащи едностранна промяна на лихвения процент на банката, са неравноправни. В останалата си част решението е потвърдено, като съдът е приел, че са настъпили условията за предсрочна изискуемост поради неплащане.

По изп. дело е постъпила сума в общ размер от 46 314 лв., от която на длъжника А.Х. е върната сумата от 1 167 лв., като надвишаваща вземането на взискателя и е разпределена сумата от 45 147 лв.

С Постановление за възлагане на недвижим имот от 18.08.2015 г. на основание чл. 496 от ГПК процесният апартамент - собственост на ищците, е възложен на купувач.

На 21.01.2016 г. изп. дело е прекратено.

Правилно въззивният съд е приел, че Народното събрание, като законодателен орган на държавата, чиято е отговорността за съответствие на приетите закони с правото на Европейския съюз и в частност за приемането на национално законодателство, регламентиращо заповедното производство в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и практиката на СЕС във връзка с тяхното тълкуване и приложение, и ОС - Пловдив, като орган на съдебна власт, произнесъл се в заповедното производство като последна инстанция с определенията по чл. 419, ал. 1 и чл. 420, ал. 2 ГПК, са пасивно процесуалноправно легитимирани по спора. Правилно е приел и че ангажирането на извъндоговорната отговорност на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на правото на ЕС, предпоставя наличието на следните материалноправни предпоставки: нарушена правна норма, която предоставя права на частноправни субекти; нарушението да е достатъчно съществено и да съществува пряко - причинна връзка между нарушението и претърпяната вреда.

Неправилно обаче въззивният съд е прие, че вследствие поведението на ответниците за ищците - потребители са възникнали неимуществени вреди.

В случая твърдените неимуществени вреди са обосновани със стрес, фрустрация и притеснения от финансово и битово естество от реалната опасност да загубят единственото си жилище и от последвалата негова принудителна продажба, както и от продължителността на съдебните дела, през които период те са живели в постоянни притеснения за бъдещето, в страх да не останат без дом.

Безспорно, ипотекираният за обезпечаване на вземанията на банката по процесния договор за кредит имот е продаден на публична продан в изпълнителното производство, образувано въз основа на изпълнителния лист по издадената обезпечителна заповед. Продажбата на имота обаче не е пряка последица от поведението на ответниците, свързано с неравноправните клаузи, а е резултат на изцяло преустановеното от ищците плащане по договора за кредита и последвалото негово обявяване за предсрочно изискуем, в резултат на което банката се е снабдила с заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изп. производство, в което имотът е продаден за удоволетворяване на вземанията й. Само, ако ищците бяха продължили да заплащат погасителната си вноска без увеличението й след едностранната промяна от банката на базовия лихвен процент, но въпреки това кредитът е обявен за изцяло предсрочно изискуем, защитата срещу неравноправната клауза би била релевантна към поведението на ответниците и към запазване на имота. В случая, с оглед изхода на спора по предявения на осн. чл. 422 ГПК иск и стабилизиране на заповедта за изпълнение по уважените претенции, евентуалната отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение или спирането на изпълнението, които нямат за последица обезсилване на заповедта за изпълнение, само биха отложили, но не и отрекли принудителното изпълнение чрез публична продажба на ипотекирания имот. Ето защо и настоящият съдебен състав счита, че не е налице пряка причинна връзка между нарушението и претърпяната от ищците вреда като една от материалноправните предпоставки за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на правото на ЕС, при липсата на която предявените на основание чл. 2в ЗОДОВ иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, следва да бъдат отхвърлени.

Твърдяната от ищците прекомерна продължителност на съдебните производства, през които период те са живели в постоянни притеснения за бъдещето и в страх да не останат без дом, би могла да обуслови иск по чл. 2б ЗОДОВ, но е ирелеватна за предявените иска с правно осн. чл. 2в ЗОДОВ.

Дори да се приеме, че от бездействието на Народното събрание, като законодателен орган, да транспонира правилно Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.април 1993г., са настъпили неимуществени вреди, то доколкото съдът, който е длъжен да преценява съответствието на законите ни с правото на ЕС и да приложи това право и в заповедното производство /а не само в производството по чл. 422 ГПК, което е и сторил/ с приоритет пред националния закон, с определенията си по чл. 419, ал. 1 ГПК и чл. 420, ал. 2 ГПК не се е произнесъл по твърдяната неравноправност на клаузи на договора за кредит /за която е длъжен да следи и служебно/, пропускът на Народното събрание не е в пряка причинно - следствена връзка с претендираните неимуществени вреди, още по - малко съществен.

Предвид изложеното в частта, с която предявените на основание чл. 2в ЗОДОВ иска са уважени за сумата от по 10 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени.

С оглед изхода на спора, А. и Д. Х. следва да бъдат осъдени да заплатят на Народното събрание на Р.България разноски по делото в размер на общо 450лв.- юрисконсултско възнаграждение, а по сметката на Върховният касационен съд сумата от общо 900лв.- разноски.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, ІV гр. отд.,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 20/09.02.2022г. по гр. д.№ 601/21г., в частта с която е отменено решение № 260204 от 30.06.2021г., постановено по гр. дело № 223/2020г. по описа на ОС - Пазарджик, в частта, с която са отхвърлени предявените на осн. чл. 2в ЗОДОВ от А. Х. и Д. Х., в лично качество и в качеството им на наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., искове срещу Народното събрание на Р.България и ОС - Пловдив за солидарно заплащане на суми в размер над по 7000лв. до по 10000лв., представляващи обезщетения за причинените им неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 16.03.2020г., до окончателното изплащане на сумите, поради нарушаване на правото на Европейския съюз – неправилно транспониране на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, и вместо него е постановено друго, с което ОС - Пловдив и Народното събрание на Р.България са осъдени да заплатят солидарно на А. Х. сумата от 3000лв., на Д. Х. сумата от 3000лв. и на А. Х. и Д. Х., като наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., сумата от 3000лв., който суми представляват обезщетения за неимуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 16.03.2020г. до окончателното им изплащане; както и в частта, с която е потвърдено решение № 260204 от 30.06.2021г. по гр. дело № 223/2020г. по описа на ОС - Пазарджик, както и в частта, с която е потвърдено решение № 260204/30.06.2021г. по гр. д. № 223/20220г. на ОС - Пазарджик, в частта, с която Народното събрание на Р. България и ОС - Пловдив са осъдени на осн. чл. 2в ЗОДОВ да заплатят солидарно на А. Х. сумата от 7 000лв., на Д. Х. сумата от 7 000лв. и на А. Х. и Д. Х., като наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., сумата от 7 00лв., който суми представляват обезщетения за неимуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 16.03.2020г. до окончателното им изплащане; както и в частта на разноските, и вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявените от А. П. Х. и Д. Л. Х., лично и като наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., срещу ОС - Пловдив и Народното събрание на Р.България иска с правно основание чл. 2в ЗОДОВ за заплащане на сумата от по 10 000лв. - обезщетения за неимуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 16.03.2020г. до окончателното им изплащане.

ОСЪЖДА А. П. Х., ЕГН: [ЕГН], и Д. Л. Х., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ да заплатя на Народното събрание на Р.България сумата от 450 лв. /четиристотин и петдесет лв./.- юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА А. П. Х., ЕГН: [ЕГН], и Д. Л. Х., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ да заплатят по сметката на Върховния касационен съд на Р.България сумата от 900 лв. /деветстотин лв./.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: