№ 218

София, 19.01.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: К. М.

Членове: Веселка Марева

Емилия Донкова

като изслуша докладваното от съдия Е. Д. гр. д. № 1241/2025 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Хипер врати“ ЕООД-гр. София, чрез адв. М. Т., срещу решение № 200 от 09.12.2024 г. по в. гр. д. № 413/2024 г. на Варненски апелативен съд, в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за установено по отношение на ответника „Хипер врати“ ЕООД, че ищецът „Хипократ“ ЕООД е собственик на индивидуализирани реална части: реална част с площ 629 кв. м., отразена и защрихована в син цвят по скицата на вещото лице П. към заключението на съдебно-техническата експертиза по ч. гр. д. № 5186/2022 г. на Варненския районен съд (скица на л. 47) от имот, представляващ към завеждане на иска поземлен имот с идентификатор 10135.3513.1975, при описани граници (част от стар УПИ II-65 в кв. 14, 26-ти м. р. по плана на града), а понастоящем – реална част от имот с идентификатор № 10135.3513.2072 по КККР, целият с площ 9 425 кв. м., на основание договор за продажба, сключен с нотариален акт № 171/11.09.2019 г., том I, рег. № 2275, н. д. № 150 и на основание чл. 108 ЗС ответникът „Хипер врати“ ЕООД е осъден да предаде на „Хипократ“ ЕООД владението върху описаната реална част; признато е за установено по отношение на ответника „Хипер врати“ ЕООД, че ищецът „Хипократ“ ЕООД е собственик на: реална част с площ 1 491 кв. м., отразена и защрихована в жълт цвят от имот, представляващ към завеждане на иска поземлен имот с идентификатор 10135.3513.1973, целият с площ от 5 718 кв. м. при описани граници (част от стар УПИ II-65 в кв. 14, 26-ти м. р. по плана на града), а понастоящем – реална част от имот с идентификатор № 10135.3513.2072 по КККР, целият с площ от 9 425 кв. м., на основание цитирания договор за продажба, и на основание чл. 108 ЗС ответникът „Хипер врати“ ЕООД е осъден да предаде на „Хипократ“ ЕООД владението върху същата реална част; на основание чл. 59 ЗЗД, „Хипер врати“ ЕООД е осъдено да заплати на „Хипократ“ ЕООД следните суми: сумата от 27 832 лева, представляваща обезщетение за лишаването му от ползването на процесните 629 кв. м. от имот с идентификатор 10135.3513.1975, представляващ част от УПИ II-65 в кв. 14, 26-ти м. р.по плана на града, след промяна в кадастралната карта от 15.12.2022 год. включен в имот с идентификатор № 10135.3513.2072 по КККР на гр. Варна, за периода от 20.08.2020 год. до 20.11.2022 год., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 21.11.2022 год. до окончателното й изплащане; сумата от 64 040 лева, представляваща обезщетение за лишаването му от ползването на 1491 кв. м. от имот с идентификатор 10135.3513.1973, представляващ част от УПИ II-65 в кв. 14, 26-ти м. р. по плана на града, след промяна в кадастралната карта от 15.12.2022 год. включен в имот с идентификатор 10135.3513.2072 по КККР на гр. Варна, за периода от 20.08.2020 год. до 20.11.2022 год., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 21.11.2022 год. до окончателното й изплащане. Въззивното решение не е предмет на обжалване в частта, с която е обезсилено като недопустимо първоинстанционното решение за останалата част от имота и производството по делото е прекратено в описаната част.

В изложението към жалбата на първо място са изложени доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, по които се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: 1. „допустимо ли е въззивният съд да отстрани допусната от първоинстанционния съд явна фактическа грешка, която не е била предмет на производство по чл. 247 ГПК“; сочи се противоречие с решение № 91/5.07.2019 г. по гр. д. № 2282/2018 г. на първо г. о. и решение № 321/26.09.2012 г. по гр. д. № 54/2012 г.; 2. „следва ли да се докажат правата на праводателя, в случай че ответникът оспорва правото на собственост на ищеца и при изрично оспорване транслативния ефект на предходните сделки“; 3. „следва ли да се приеме, че е налице пълно и главно доказване на придобито право на собственост, единствено чрез представяне на нотариален акт, обективиращ деривативно придобивно основание и при наличие на изрично оспорване на този акт, когато се твърди, че продавачът не е бил собственик“; твърдяното противоречие е с решение № 132/19.10.2017 г. по гр. д. № 4561/2016 г. на първо г. о., решение № 239/30.12.2015 г. по гр. д. № 6619/2014 г. на първо г. о. и решение № 403/8.06.2005 г. по гр. д. № 935/2004 г. на първо г. о.; 4. „допустимо ли е допускане служебно на експертиза от въззивния съд за установяване идентичност на имота, при липса на довод за допуснато процесуално нарушение, което е довело до неизясняване на делото от фактическа страна“; сочи се противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 3 от същото, 5. „длъжен ли е въззивният съд да обсъди както поотделно, така и в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, като изложи в мотивите си изводи по доказателствата и установените чрез тях твърдения на страните, възраженията и доводите им“; твърди се противоречие с решение № 8/6.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на четвърто г. о., решение № 97/8.04.2016 г. по гр. д. № 5363/2015 г. на четвърто г. о. и решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на четвърто г. о.; 6. „длъжен ли е въззивният съд, при наличие на противоречиви свидетелски показания, да мотивира, защо приема едни и незачита други“, като се посочва, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 8/6.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на четвърто г. о., решение № 381/21.03.2012 г. по гр. д. № 756/2010 г.; 7. „допустимо ли е след приемане на доклада по делото, съгласно чл. 146 ГПК съдът да допусне събирането на свидетелски показания, при липса на предпоставките на чл. 147 ГПК“, като се сочи противоречие с решение № 85/8.02.2024 г. по гр. д. № 1298/2023 г. на трето г. о. и решение № 844/15.02.2011 г. по гр. д. № 1802/2009 г.

В законоустановения срок е постъпил отговор от „Хипократ“ ЕООД чрез адв. Н. С., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената касационна жалба.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че през 2019 г. е закупил имот с идентификатор 10135.3513.215, който впоследствие е бил нанесен като четири нови имота. Ответникът е собственик на съседния имот с идентификатор 10135.3513.216, като поставената от ответното дружество ограда навлиза в собствения на ищеца имот и отнема площ от него общо от 2 120 кв. м., ползвани за път и паркинг, съответно – 1 491 кв. м. от имот с идентификатор 10135.3513.1973 и 629 кв. м. от имот с идентификатор 10135.3513.1975. Процесните реални части се владеят от ответника без основание.

Защитата на ответника в отговора на исковата молба е била основана на следните възражения: не е завладявал процесните реални части от имота на ищеца; не е поставял съществуващата ограда между двата имота, съответно не е присъединявал площи към собствения си имот. Посочил е, че оградата е била изградена от трето лице „Еко уикенд и спа“ ЕООД, което придобило самостоятелни права върху процесните реални части по силата на давностно владение в периода 2012 г.-2022 г. През 2018 г. е закупил имот с идентификатор 10135.3513.216 ограден по начин, включващ и процесните реални части.

По делото е установено, че с нотариален акт № 171/11.09.2019 г. ищецът е закупил от „С. Т. ЕАД имот с идентификатор 10135.3513.215 по кадастралната карта от 2008 г., съставляващ по предходен план УПИ II-65. Праводателят му го е придобил със сделка от „СЕУ И. Б. през 2018 г., а последното от „А. Б. през 2007 г. Същото го е придобило през 2002 г. от „Явор“ АД.

Ответникът е собственик на имот с идентификатор 10135.3513.216, по предходен план УПИ I-65, който е закупил от „И ар Д. К. с нотариален акт № 196/15.11.2018 г.

Във въззивното производство е допуснато изслушване на техническа експертиза, която да даде заключение за идентичността на имотите, описани в документите за собственост, както и да обозначи процесните реални части. Според същата отразеният в кадастралната карта имот с идентификатор 10135.3513.215, описан в нотариалния акт от 2019 г., съответства на УПИ II-65 по плана от 1992 г. През 2020 г. е изменена кадастралната карта, като този имот е разделен на четири имота с идентификатори: 10135.3513.1972, 10135.3513.1973, 10135.3513.1974 и 10135.3513.1975.

Във връзка с влязло в сила решение от 2022 г. на Административен съд Варна, след обжалване на ПУП-ПРЗ за УПИ II-65 отново е изменена кадастралната карта, като е възстановен стария имот 10135.3513.215, но с нов номер: 10135.3513.2072, съответстващ на УПИ II-65.

Въззивният съд е направил извод, че е доказано съответствието на УПИ II-65 със закупения от ищеца имот с идентификатор 10135.3513.215 и идентичността му с новите четири поземлени имота, разположени в границите му, както и обединяването им в имот с идентификатор 10135.3513.2072. Доказано е правото на собственост на твърдяното придобивно основание: договор за покупко-продажба.

Анализирал е събраните гласни доказателства /показанията на свидетелите и на двете страни/, според които към 2019 г., между имот 10135.3513.215 и имот 10135.3513.216 не е имало поставена ограда. През лятото на 2020 г. свидетелят И. закарал метални пана и тръби, за да направи ограда /по поръчка на ищеца/, но когато отишли на място вече имало направена ограда. Оградата била поставена преди около година-две. Тези обстоятелства са възпроизведени в показанията на свидетелите М. и П., като втория от тях е наемател на работилница /автосервиз/ в имота на ответника. Същият посочва, че първоначално е имал сключен договор за наем с „Еко уикенд и спа“, а от 2018 г. с ответника. Мястото не било оградено; използвал е част от него за паркиране на автомобили.

Обуславящите изводи на въззивния съд са направени въз основа на възприетото, че от собствения на ищеца имот е завзета площ от 2 120 кв. м., съответстваща на описаните реални части.

Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не се разкрива вероятност обжалваното решение да е недопустимо.

Недопустимостта е обоснована с индивидуализацията на процесните реални части във въззивното производство. Въззивният съд е оставил без движение исковата молба, за да бъде отстранена нередовност във връзка с индивидуализацията на процесните реални части /те са били описани само по площ/.

Въззивният съд е процедирал в съответствие с тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 4, в което е прието, че когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания до ищеца да ги отстрани и ако те бъдат изпълнени, сам трябва да постанови решение по съществото на спора при вече редовна искова молба. В конкретния случай не е налице порок на решението, който да обуславя неговата недопустимост.

Поставеният първи въпрос в изложението отново е относим към описаното по-горе отстраняване на нередовност на исковата молба във възивното производство, което според касатора представлява отстраняване на явна фактическа грешка, допусната от първоинстанционния съд. Цитираната от касатора съдебна практика е свързана с хипотеза на действително допусната явна фактическа грешка, каквато не е настоящата. Поради изложените по-горе съображения не се касае за поправяне на такава грешка от въззивния съд.

Въпроси втори и трети са обусловени от доказване правата на праводателите на ищеца, което касаторът твърди, че не е било осъществено в процеса. Не се разкрива противоречие както с посочената съдебна практика, така и с цитираната в нея: решение № 59/8.05.2013 г. по гр. д. № 596/2012 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 375/17.06.2010 г. по гр. д. № 5080/2008 г. на четвърто г. о., в която е възприето, че не е необходимо ищецът по иск с правно основание чл. 108 ЗС да доказва правата на праводателя си при условие, че по делото са представени официални документи, които го легитимират като собственик и които не са оспорени от ответника. Именно такава е и настоящата хипотеза, в която касаторът не е оспорил активната материалноправна легитимация на ищеца в отговора на исковата молба.

Четвъртият въпрос е изведен от довод за допуснато според касатора процесуално нарушение, изразяващо се в назначаване на съдебно-техническа експертиза.

Съгласно трайната практиката на ВКС, при иск за защита касаеща собствеността на реална част от недвижим имот, се дължи индивидуализация както на целия недвижим имот, така и на спорната реална част от него, като трябва да се посочи точно кое място от имота тя заема, чрез описване на границите и площта й, като тази индивидуализация може да се извърши и чрез скица, илюстрираща местоположението на реалната част по действащия план, чрез скица по предходен план, която може да бъде съпоставена с действащия, както и чрез изготвяне на скица от вещо лице в хода на разглеждане на спора (Решение № 75/16.07.2015 г. по гр. д. № 6599/2014 г. на второ г. о., Решение № 74/22.03.2013 г. по гр. д. № 757/2012 г. на първо г. о., Решение № 86/30.07.2018 г. по гр. д. № 2685/2017 г. на първо г. о., Решение № 11/01.02.2012 г. по гр. д. № 166/2011 г. на първо г. о. ). Само когато има яснота по предмета на делото, съдът може да се произнесе по предявения иск. Ако местонахождението на спорния имот не е определено по този начин, исковата молба е нередовна и съдът е длъжен да даде съответните указания. Така е процедирал и въззивният съд, като за индивидуализацията на процесните реални части е допуснал изслушване на съдебно-техническа експертиза.

Обжалваното въззивно решение съдържа обсъждане на доказателствата, на доводите и възраженията на страните, с оглед на което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по петия поставен въпрос за изпълнение на това задължение на въззивния съд.

Шестият въпрос е относим към задължението на въззивния съд да посочи защо кредитира едни свидетелски показания, респективно не възприема други. В настоящата хипотеза не се установява противоречие в показанията на свидетелите относно установяването на определен факт, поради което този въпрос не може да обоснове достъп до касационен контрол.

Седмият въпрос е свързан с допускането на гласни доказателства в първоинстанционното производство след изтичане на сроковете по чл. 146, ал. 3 и чл. 147 ГПК. В практиката на ВКС по прилагането на чл. 147 ГПК се приема, че до приключване на съдебното дирене страните могат да твърдят нови обстоятелства, да посочват и представят нови доказателства, но само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно. В този смисъл е Решение № 168/11.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 844/2011 г., I г. о.; Решение № 131/09.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6193/2013 г., IV г. о., Решение № 60/10.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 896/2012 г., III г. о., Решение № 182/19.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 939/2012 г., IV г. о., ГК. Когато след изтичане на преклузивните срокове по чл. 127, ал. 2, чл. 131, чл. 143 и чл. 144 ГПК страната се позове на нови обстоятелства или нови доказателства и съдът приеме, че са налице условията на чл. 147 ГПК за допускането им, той следва да даде възможност на насрещната страна да вземе становище по тях по аргумент от чл. 143, ал. 3 ГПК и отново да разпредели доказателствената тежест, като укаже на насрещната страна възможността също да ангажира доказателства във връзка с настъпилата промяна спрямо първоначалния ход на процеса. Не се разкрива противоречие с решение № 85/8.02.2024 г. по гр. д. № 1298/2023 г. на трето г. о., предвид липсата на процесуално действие на ищеца, което да е било преклудирано. Допуснатите му гласни доказателства са били събрани в първото съдебно заседание, като в същото заседание са допуснати допълнително такива на ответника, както и е допълнен доклада с направеното възражение, че праводателите на ищеца не са били собственици. Именно последното е било преклудирано като направено след изтичане на преклузивните срокове за това.

С оглед изложеното, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касация не е направил искане за присъждане на разноски, поради което такива не следва да се присъждат.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № № 200 от 09.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 413/2024 г. на Варненски апелативен съд.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: