О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1092

гр. София, 11.03.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 5089 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Булгартрансгаз” ЕАД срещу решение № 3123/13.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 12334/2022 г. на Софийския градски съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 11002/11.10.2022 г. по гр. дело № 22018/2022 г. на Софийския районен съд, като краен резултат са уважени предявените от Л. И. П. срещу жалбоподателя искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, а именно: признато е за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено с акт за прекратяване БТГ-ЕИ/ЧР-Зап-4/24.02.2022 г., с който на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ е прекратено трудовото правоотношение; ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „отговорник спомагателни дейности” при ответното дружество-касатор; и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 12 956.01 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение през периода 01.03.2022 г. - 01.09.2022 г., ведно със законната лихва от 27.04.2022 г.; като искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е отхвърлен за горницата над сумата 12 956.01 лв. до пълния му предявен размер от 16 278 лв., като погасен чрез прихващане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението на дружеството-касатор по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при обявен престой със заповед на работодателя, следва ли да се изключи ползването на платен/неплатен отпуск или отпуск за временна неработоспособност от дните на престой, и обуславя ли незаконосъобразност на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ включването на тези дни в общия период на престой; 2) при обявен престой със заповед на работодателя, следва ли да има съдебен контрол по отношение на конкретното проявление на организационно-техническите или икономическите причини за спиране на работата и целесъобразността им при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ; и 3) при обявен престой със заповед на работодателя и цялостно спиране на обособена дейност, изпълнявана от служители от различни звена, при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ необходимо ли е да се спира работата на звеното, към което е организационно подчинен уволнения служител, когато трудовите задължения както на конкретния служител, така и на служители със сходни трудови функции, но организационно подчинени на други звена са изцяло преустановени, т. е. спирайки работата на тези служители, работодателят на практика спира изцяло една обособена дейност и спирайки работата на звеното, не се налага спиране на работата на конкретния служител. По отношение на първите два въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, тези въпроси да са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 92/14.04.2016 г. по гр. д. № 4515/2014 г., решение № 298/28.10.2014 г. по гр. д. № 977/2014 г., решение № 26/04.03.2022 г. по гр. дело № 1785/2021 г. и решение № 109/07.07.2022 г. по гр. дело № 2271/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС (в тази връзка съдът не обсъжда сочените от касатора: определение № 261/06.04.2022 г. по гр. дело № 3128/2021 г. и определение № 50098/27.02.2023 г. по гр. дело № 3076/2022 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 50694/29.09.2022 г. по гр. дело № 763/2022 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и въззивно решение № 182/08.07.2021 г. по възз. гр. д. № 402/2021 г. на Русенския окръжен съд, които не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК). По отношение на последния правен въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се и че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно, но без да се излагат каквито и да било съображения за наличието на това основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Насрещната страна – ищецът Л. П., в отговора си излага подробни доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – становище за неоснователност на касационната жалба.

Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

За да постанови същото, СГС в рамките на подробните си мотиви е изложил следните решаващи изводи и съображения:

Приел за доказани и основателни твърденията и доводите на ищеца, че уволнението му на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ е извършено при злоупотреба с права от страна на ответното дружество-работодател. В тази връзка СГС е изложил съображения, че злоупотреба с право е налице, когато се установи, че единственото желание на работодателя е чрез допустими от закона средства да постигне една единствена цел, а именно прекратяване на трудовия договор с конкретен работник или служител, както и когато се цели заобикаляне на подбора по чл. 329 от КТ или на предварителната закрила при уволнение по чл. 333 от КТ, с която този работник или служител би се ползвал при прекратяване на договора на друго основание. Съдът е приел, че издадените в случая две последователни заповеди по чл. 120в, ал. 1 от КТ спрямо ищеца целят единствено създаване на формално законово основание по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ за прекратяване на трудовото му правоотношение, заобикаляйки предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ, от която той се е ползвал. За да достигне до този извод, въззивният е обсъдил установените по делото обстоятелства, че непосредствено преди това ответното дружество е предприело действия по прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца на друго основание – по чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ – поради извършено съкращаване на единствената щатна бройка за длъжността „отговорник спомагателни дейности“ в КС И., заемана от ищеца. Именно поради невъзможността да упражни потестативното си правно на това основание по чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ – с оглед закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ, от която ищецът се е ползвал, ответникът-работодател непосредствено след получаването на отказа от Дирекция „Инспекция по труда“ да даде предварително разрешение за уволнението на това друго основание, е предприел действията по обявяване на престой спрямо ищеца, като само и единствено спрямо него в КС „И.“ е била преустановена работата за повече от 15 работни дни с начална дата, съвпадаща с датата, на която новото щатно разписание (респ. съкращението на щата) влиза в сила. Поради това и тъй като по делото не е установено преустановяването на работата на ищеца да е резултат на икономически, организационни, технологически и други причини, породени именно от обявеното извънредно положение, въззивният съд е приел, че с обявения престой спрямо ищеца, формално е спряна работата му за повече от 15 последователни дни, с цел заобикаляне на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ, приложима при прекратяване трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ, но неприложима при прекратяването на процесното по делото основание по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ. В обобщение съдът е приел, че работодателят е искал да прекрати трудовото правоотношение с ищеца на друго основание, и след като не е успял поради предварителната закрила при уволнение, от която последният се е ползвал, е прибягнал до процесното уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ – с цел заобикаляне на предварителната закрила. За тези свои СГС се е позовал на решение № 295/29.03.2017 г. по гр. д. № 1178/2016 г. и решение № 58/30.07.2015 г. по гр. д. № 2600/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.

Наред с горното, за да достигне до извода, че процесната заповед за уволнението на ищеца е незаконна и като такава следва да бъде отменена, въззивният съд е приел, че в случая не е налице и персонално спиране на работата на ищеца, по смисъла на чл. 120в, ал. 1 от КТ, което да е действително основано на причини, породени от обявеното извънредно положение, поради което не е налице и основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ. В тази връзка и по повод доводите на ответника, че причините поради които работодателят е мотивиран да спре работата на предприятието или на неговата структура за повече от 15 работни дни, не подлежи на съдебен контрол, СГС е посочил, че тези доводи са принципно верни, но процесният случай обаче касае преустановяване работата на конкретен служител или работник – ищеца, а не на цялото предприятие или на част от него. Съдът е приел, че в тази хипотеза е не само допустимо, но и необходимо да се изследва и заповедта по чл. 120в, ал. 1 от КТ, както и причините, налагащи спиране на работата за конкретни работници и служители. Противното – да се изключи съдебният контрол на заповедта по чл. 120в, ал. 1 от КТ, с която се прекратява дейността на конкретен работник или служител, при преценка законосъобразността на уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, би означавало признаване право на работодателя своеволно да избира работник или служител, с когото желае да прекрати трудовия договор, обявявайки персонално, че преустановява работата му, т. е. уволнението да е основание за прекратяване на работата му, а не обратното. Така, би могло в предприятие, което не преустановява дейността си, а запазва обема на работа и дори го разширява, работодателят по време на обявено извънредно положение, само с издаване на персонална заповед по чл. 120в, ал. 1 КТ и преустановяване работата за 15 дни, да прекрати трудовото правоотношение само с избрания работник или служител. За тези свои изводи и съображения въззивният съд се е позовал на соченото и от касатора решение № 109/07.07.2022 г. по гр. дело № 2271/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.

Видно от гореизложеното, вторият поставен от касатора правен въпрос (при обявен престой със заповед на работодателя, следва ли да има съдебен контрол по отношение на конкретното проявление на организационно-техническите или икономическите причини за спиране на работата и целесъобразността им при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ) е разрешен с обжалваното въззивно решение в пълно съответствие с решение № 109/07.07.2022 г. по гр. дело № 2271/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, на което въззивният съд и изрично се е позовал, а касаторът неоснователно поддържа наличие на противоречие с него. В това решение на ВКС е прието, че когато със заповед по чл. 120в, ал. 1 от КТ е преустановена работата на определен работник или служител, трудовото правоотношение с него може да бъде прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ след изтичане на повече от 15 последователни дни, само ако преустановяването на работата е действително основано на причини, произтичащи от обявеното извънредно положение. Именно поради това са дадени от ВКС и разясненията, на които въззивният съд се е позовал, – че в тази хипотеза на престой е необходимо персоналната заповед по чл. 120в, ал. 1 от КТ действително да е резултат на икономически, организационни, технологически и други причини, породени именно от обявеното извънредно положение, предвид спецификата на длъжността, организацията на работата, предмета на основната дейност на работодателя, както и обезпечаването `и, при което съдебният контрол по отношение на заповедта по чл. 120в, ал. 1 от КТ и на причините, налагащи спиране на работата за конкретните работници и служители, е не само допустим, но и необходим. В посоченото от жалбоподателя решение № 298/28.10.2014 г. по гр. д. № 977/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, действително е прието, че причините, поради които работодателят е мотивиран да спре работата на предприятието или негова структура за повече от 15 работни дни, имат вътрешнослужебен характер, а взетото решение в тази насока е автономно и не подлежи на съдебен контрол. Това принципно разрешение на въпроса обаче се отнася до общата хипотеза на основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, но не и до специфичната такава, каквато е налице и в настоящия случай - преустановяване работата на конкретен служител или работник със заповед по чл. 120в, ал. 1 от КТ. Ето защо, решение № 298/28.10.2014 г. по гр. д. № 977/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС съставлява неотносима в случая съдебна практика, като следва да се отбележи, че въззивният съд е съобразил и нея, като е приел, че това е разрешението на въпроса по принцип. Напълно неотносими към разглеждания въпрос са останалите две посочени от касатора – решение № 92/14.04.2016 г. по гр. д. № 4515/2014 г. и решение № 298/28.10.2014 г. по гр. д. № 977/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Въпросът е и некоректно формулиран, тъй като в постановката му не е включена именно спецификата на случая – престой поради издадена заповед по чл. 120в, ал. 1 от КТ, с която е преустановена работата на определен работник или служител. Отделно от това, този въпрос няма никакво отношение към другия решаващ мотив на въззивния съд – установената по делото злоупотреба с право от страна на ответното дружество-работодател, което само по себе си е достатъчно за незаконосъобразността на процесното уволнение на ищеца. С оглед така изложеното, вторият поставен от касатора правен въпрос не осъществява нито общата, нито допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Останалите два правни въпроса, формулирани от касатора, по никакъв начин не са обсъждани и разрешавани в мотивите към обжалваното решение, поради което не са обуславящи правните изводи на въззивия съд и също не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко и грубо нарушение на закона или явна необоснованост. Обжалваното въззивно решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок, а и касаторът не сочи такъв, като позоваването му на това основание за допускане на касационното обжалване е напълно бланкетно.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство по делото, в размер 1 440 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3123/13.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 12334/2022 г. на Софийския градски съд.

ОСЪЖДА „Булгартрансгаз” ЕАД с ЕИК[ЕИК] да заплати на Л. И. П. с ЕГН [ЕГН] сумата 1 440 лв. (хиляда четиристотин и четиридесет лева) – разноски за касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: