О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 548/09.03.2024 г.

[населено място]

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия Цолова ч. т.д. № 119/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. И. Ц. и Л. Т. В. срещу определение №2518/30.10.2023 г. по в. ч.гр. д.№2579/23 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено определение №7944/12.07.2023 г. по гр. д. № 8492/2023 г. на Пловдивски районен съд, с което е върната исковата молба на „Банка ДСК“ АД като недопустима в частта относно ответниците И. И. Ц. и Л. Т. В. и за прекратяване на производството по делото по отношение на тях.

В частната жалба е наведено оплакване за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че както първоинстанционният, така и въззивният съд неправилно приравняват връчването на поканата за доброволно изпълнение с връчването на заповед за незабавно изпълнение. Според частните касатори, нито в подаденото възражение, нито в последващата жалба е оспорена редовността на връчването на поканата за доброволно изпълнение, тъй като това не е предмет на спора. Като спорна в случая се визира липсата на връчване на издадената заповед за незабавно изпълнение. Твърди се, че в случая няма дори направен опит за връчване на заповед за незабавно изпълнение, поради което и подаденото възражение може да бъде единствено предварително подадено, но не и просрочено, както неправилно са възприели двата съдебни състава до момента, тъй като в случая поради липса на връчване на заповед за незабавно изпълнение срокът не е започнал да тече. В тази връзка считат за неправилно позоваването както на първоинстанционния, така и на въззивния съд на приложението на нормата на чл. 423 ГПК в конкретния случай.

Ответникът „Банка ДСК“ АД е депозирал отговор в срока по чл.276 ал.1 ГПК, в който е изразил становище за неоснователност на жалбата и за потвърждаване на обжалваното определение.

Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирани да обжалват лица срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване и, тъй като отговаря на изискванията на чл. 274 ал.3 ГПК във вр. с чл. 284 ГПК, я намира за процесуално допустима. Съгласно чл. 278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол.

При произнасянето си ВКС взе предвид следното:

За да постанови атакуваното определение, съставът на Пловдивски окръжен съд е разгледал подробно възраженията на жалбоподателите, изложени в жалбата им, с която е бил сезиран. Приел е въз основа на приложените по делото документи, че по отношение на длъжника И. И. Ц. поканата за доброволно изпълнение му е била изпратена от ЧСИ, ведно с приложени към нея преписи от заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителния лист и същите са му били надлежно връчени чрез работодателя му „Ей джи холидейс“ ООД на 13.05.2015 г., а по отношение на длъжника Л. Т. В. поканата за доброволно изпълнение, изпратена също от ЧСИ,заедно с преписи от заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, му е била връчена лично на 17.11.2015 г. Тъй като в срока по чл. 414 ал.2 ГПК, започнал да тече от тези дати, длъжниците не са подали възражения /подадените такива са от 18.04.2023г./, съдът е приел, че заповедта е влязла в сила. Доколкото във възраженията се били изложени доводи, че заповедта не им е била връчена надлежно, въззивният съд е посочил, че тези възражения подлежат на разглеждане по реда на чл. 423 ГПК.

В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК частните касатори формулират следните материалноправни въпроси, които, според тях, са били разрешени от въззивния съд и са от значение за изхода на делото:

1/ Ако по конкретно изпълнително дело са извършени действия, довели до узнаване от страна на длъжника, че срещу него е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, но без реално същата да бъде връчена, то стабилизира ли се издадената заповед посредством извършените по изпълнителното дело действия или е необходимо изричното й връчване?

2/ При липса на опит за връчване на издадената заповед за незабавно изпълнение допустимо ли е да се подаде възражение по чл. 414 ГПК или трябва да се подаде възражение по чл. 423 ГПК, като се отчете момента, в който длъжникът е разбрал за издадената срещу него заповед?

Твърди се, че поставените въпроси въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 330/28.05.2009 г. по ч. т.д.№ 204/2009 г. на ВКС, II т. о.; решение № 271/27.03.2012 г. по т. д.№ 786/2011 г. на ВКС, II т. о. и определение № 356/22.06.2015 г. по ч. т.д.№ 274/2015 г. на ВКС, I т. о.

Освен обосноваваното с посочената практика приложно поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, частните касатори се позовават и на допълнителната предпоставка за селектиране на частната им касационна жалба по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, считайки, че отговорите на поставените въпроси биха били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Позовават се и на наличието на предпоставки за приложимост на самостоятелното основание за допускане на касационния контрол по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, поддържайки, че определението е очевидно неправилно.

Съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение намира, че не са налице основания за допускане на определението на Пловдивски окръжен съд до касационно обжалване.

Съгласно приложимата и в производството по чл.274 ал.3 ГПК норма на чл.280 ал.1 ГПК,при съобразяване на възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни актове е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението /респ. определението/ си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция разрешения по тях да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от нея процесуални действия да са довели именно до този резултат. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за провеждане на селекцията.

Поставените от частните касатори въпроси не отговарят на това общо изискване за допустимост. Същите са формулирани във връзка с поддържаната от тях теза, че заповедта за изпълнение, издадена срещу тях не им е била връчена надлежно /говори се за „действия, довели до узнаване от страна на длъжника, че срещу него е издадена заповед за изпълнение“ и за „липса на опит за връчване на издадената заповед“/. В решаващите си мотиви, с които разпореждането за връщане на исковата молба по чл.422 ал.1 ГПК, поради нейната недопустимост е било потвърдено, въззивният съд се е позовал, въз основа на формална проверка на наличните по делото доказателства, на отбелязването в поканите за доброволно изпълнение, в които е посочено, че в приложение към тях на длъжниците се изпраща и препис от заповедта за изпълнение.На базата на това е извел, че с факта на връчването на поканите на определените посочени в тях дати на длъжниците е била връчена съответно и заповедта за изпълнение; от този момент е започнал да тече срокът за подаване на възражения по чл.414 ГПК, в който не са били подадени възражения, а липсата на такива /доколкото са въздигнати от закона като специална положителна процесуална предпоставка за надлежното сезиране на съда с иска по чл.422 ал.1 ГПК/,е основание за прекратяване на образуваното по подадената от банката искова молба производство. Доколкото с подадените след изтичането на срока възражения длъжниците са оспорили надлежността на връчването, съставът е посочил, че това обстоятелство подлежи на установяване в производството по чл.423 ГПК.

Относим към тези изводи на съда правен въпрос не е поставен в изложението към частната касационна жалба, поради което същата само на това основание не може да бъде допусната до контрол по същество.

Сочената в обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК практика на ВКС /цитираните определения/ е неприложима. Определението по ч. т.д.№204/09г. на ІІ т. о. на ВКС касае различна от настоящата хипотеза, при която е установено, че с поканата за доброволно изпълнение е бил връчен само препис от изпълнителния лист, но не и от заповедта за изпълнение. Не се установява противоречие между решаващите изводи на окръжния съд с даденото в определението по ч. т.д.№274/15г. на І т. о. на ВКС разрешение на правния въпрос, с което се приема, че не се приравнява на връчване на заповедта за изпълнение връчването на поканата за доброволно изпълнение, без самата заповед да е била приложена към нея. Решение № 271/27.03.2012 г. по т. д.№ 786/2011 г. на ВКС II т. о. не съществува. Посоченото търговско дело е с различен предмет и е приключило с определение по чл.288 ГПК.

Допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК частните касатори, освен че не свързват с конкретен обуславящ изхода на делото правен въпрос, не я обосновават в съответствие с разясненията, дадени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и самостоятелното основание за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт, предвидено в чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, доколкото не само че частните касатори не са посочили в какво се състои очевидната му неправилност, но и обективно не може да бъде направен при първоначалния прочит на определението такъв извод, съобразно критериите, възприети и наложени в практиката на ВКС – тя да е явно установима и да се изразява например в прилагането на отменен закон или в прилагане на действащия такъв, но в обратния му смисъл; в липса на каквито и да е мотиви или когато изложените такива са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под.Относимият към разглежданата хипотеза закон е приложен от въззивния съд съобразно действащата му редакция и според неговия смисъл, като са изложени правно обосновани и логични мотиви, на базата на които е формиран и крайният му извод.

Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускане на касационно обжалване на определението на Пловдивски окръжен съд.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2518/30.10.2023 г. по в. ч.гр. д. № 2579/2023 г. на Пловдивски окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: