Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Б. сън“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 382 от 28. 06. 2021 г. по в. т. д. № 362/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което след отмяна на решение № 5 от 15. 02. 2021 г. по т. д. № 1799/20 г. на Софийски градски съд е признато за установено по иска, предявен от „Ве консултинг“ ООД срещу „Б. сън“ ЕООД, с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, че е налице нарушение на изключителното право на ползване върху произведение на изобразителното изкуство на „Ве консултинг“ ООД, а именно върху художествено-графичен дизайн на корпоративно лого - изображение на слънце и море и надпис отдолу BULGARIAN SUN, извършено от „Б. сън“ ЕООД, и „Б. сън“ ЕООД е осъдено на чл. 95б, ал. 1, т. 2 ЗАПСП да преустанови неправомерното използване без съгласието на „Ве консултинг“ ООД на това произведение на изобразителното изкуство.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че въззивният съд не е направил ясно разграничение на отношенията между „Ве консултинг“ ООД и автора по създаването на произведението от една страна и отношенията между „Ве консултинг“ ООД и ответника по използване на процесното произведение от друга страна. Счита, че съдът погрешно отнася изискванията на ЗАПСП, приложими към договора между ищеца и автора, към отношенията между ищеца и ответника. Оспорва извода на решаващия състав на апелативния съд, че не са налице съществените елементи на договора между ищеца и ответника, даващ право на последния да използва произведението, като направен без осъществена преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, което е довело и до неточното приложение на материалния закон. Изразява становище, че в случая не е налице използване от ответника на авторско право в нарушение на ЗАПСП, доколкото касаторът използва логото на основание граждански договор за поръчка, сключен между страните по делото. Сочи, че заплащането на възнаграждението по този договор не е предмет на настоящия спор. Моли обжалваното решение да бъде отменено и прави искане за присъждане на разноски.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички изложени по делото доказателства, като конкретно, ясно и точно изложи в решението си върху кои доказателства основава изводите си, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои доказателства дава вяра и на кои не дава?; 2. Следва ли да намерят приложение правилата, относими към договора за възлагане на произведение по чл. 42 ЗАПСП, за да бъде решен въпросът имал ли е право ответникът да използва процесното произведение?“. Твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на решение № 173/6. 11. 2020 г. по гр. д. № 4409/2019 г., ІІІ г. о., решение № 24 от 28. 01. 2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., І г. о., решение № 411 от 27. 10. 2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., ІV г. о. и решение № 22 от 24. 02. 2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г., І г. о. Сочи, че вторият поставен материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на съществуването на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за достъп до касация – очевидна неправилност на въззивния акт.

Ответникът по касационната жалба „Ве консултинг“ ООД, [населено място] е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Моли да му бъдат присъдени направените разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за съществуване на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови въззивното решение, предмет на обжалване, Софийски апелативен съд е приел, че с договор от 02. 10. 2019 г. ищецът е възложил, а П. П., лице работещо по трудов договор при ищеца, е приел да създаде лого за клиент – ответното дружество срещу възнаграждение, платимо от ищеца. Съгласно т. 1, р. 4 от договора авторът П. е отстъпил на ищеца изключителното право да използва създадените от него произведения срещу възнаграждение.

Въз основа на показанията на свидетеля П. в обжалваното въззивно решение е установено, че окончателният вариант на изображението /така, както е възпроизведено върху исковата молба/ е резултат на извършени и съобразени маркетингово проучване, желания и цели на клиента, конкретно, насочено внушение /намерило изражение в самата композиция, в цветовото й оформление, в социално - икономическото й звучене/, които са обхванати от детайлите поотделно и от композицията като цяло. Посочено е, че съгласно гласните доказателства П. е създал процесното произведение, което е обективирал посредством художествени похвати.

В решението на Софийски апелативен съд са съобразени въззивните доводи на ищеца за неправилност на изводите в първоинстанционното решение, че в случая е налице договор за възлагане по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗАПСП на изработването на логото, сключен между страните по делото, и това позволява на поръчващия – ответното дружество да го използва за целите, за които произведението е поръчано. Въззивният съд е изложил съображения, че за успешното провеждане на предявения иск по чл. 95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че е лице носител на правото или е лице, на което е отстъпено изключителното право на използване на авторското право от създателя на процесното произведение на изобразителното изкуство – дизайн на лого, датата на създаване на творбата, както и факта на нарушението – използването му от страна на ответника по смисъла на чл. 18, ал. 1 и 2 ЗАПСП по описания в исковата молба начин и време на извършване. Решаващият състав е изтъкнал, че ответникът следва да установи, че е имал разрешение от носителя на авторските права за използване на произведението на изкуството или право да използва същото, напр. в хипотезата на чл. 42, ал. 2 ЗАПСП, която подробно е разгледана в решението.

Въззивният съд е формирал извод, че от събраните по делото доказателства – електронни писма, които не са оспорени от страните, не се установява да е постигнато окончателно съгласие между страните по делото по отношение на съществените елементи на договора за възлагане, даващ основание на ответника като възложител да използва произведението. За съществуването на такъв договор между страните, съобразно отразеното в решението разбиране на съда, следвало да се установи постигане на съгласие по отношение на основните елементи на договора – неизключително право на използването на произведението на поръчващия, ограничаването и/или неограничаването на използването на произведението от поръчващия за определен срок, да бъде уговорена територията, на която може да бъде използвано произведението и др., както и размерът на възнаграждението за използването. Поради това въззивният съд е направил извод, че предявеният иск по чл. 95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП е основателен и следва да бъде уважен след отмяната на отхвърлителното решение на СГС.

Достигнал е до същото заключение и по отношение на иска с правно основание чл. 95б, ал. 1, т 2 ЗАПСП – за преустановяване на неправомерно използване на процесното произведение на изобразителното изкуство. В тази връзка е изтъкнал, че ищецът е лице, на което е отстъпено изключителното право да ползва произведението, поради което може да иска преустановяване на неправомерното ползване. Приел е, че ответникът не оспорва и от събраните по делото доказателства се установява, че същият използва логото, като с оглед изложените мотиви по иска по чл. 95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП това използване е неправомерно – без съгласието на ищеца, носител на изключителното право да ползва закриляното от закона произведение.

Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Процесуалният въпрос по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на касатора е значим за изхода на спора, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставения въпрос. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са цитираните от касатора и известните на състава решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и ги е подвел под релевантните за спора правни норми. В резултат на тази преценка и дейност на съда, в решението е прието, че ответникът няма право да използва процесното произведение на изобразителното изкуство, доколкото не се установява между страните по делото да е постигнато окончателно съгласие по отношение на съществените елементи на договора, даващ основание за такова използване от страна на ответника. Мотивите към решението действително са кратки и не съдържат подробен анализ на кореспонденцията на страните, включваща електронни писма, на които се прави позоваване и чиято истинност не е била оспорена. Те обаче обективират произнасянето на съда, съобразено с оплакванията във въззивната жалба на ищеца срещу отхвърлителното решение на СГС и доводите на ответника в отговора на жалбата и касаещо спорния във въззивното производство въпрос относно съществуването на договор на страните - ищеца като носител на изключителното право да използва процесното произведение по силата на договор с неговия автор П. П. и ответника, даващ правото на последния да използва произведението. С оглед доводите на касатора, във връзка с които е поставен процесуалният въпрос, трябва да се посочи, че в мотивите на въззивния съд не е аргументирано становище, че ответникът следва да е постигнал съгласие с автора на произведението /създателя му П. П./ за използването му. Напротив, както се посочи, решаващият състав е изследвал отношенията между страните по делото.

Вторият въпрос, поставен в изложението на основанията за достъп до касация, не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което касационното обжалване по този въпрос не следва да се допуска. С оглед формулировката си въпросът изисква даване на пряк отговор дали в конкретния случай, предвид фактическите твърдения на страните, е приложима нормата на чл. 42 ЗАПСП, съответно дали твърдяното право на ответника да използва процесното произведение, обект на закрила от ЗАПСП, следва от тази материалноправна норма. Въпросът е израз на доводите на касатора, че въззивният съд е допуснал грешка при издирване на приложимия материален закон /счел е за приложима нормата на чл. 42, ал. 2 ЗАПСП/, и в този смисъл налага проверка дали въззивното решение е правилно. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/.

Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касационният жалбоподател не е обосновал съществуването на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност на въззивния акт, доколкото доводите му във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК повтарят оплакванията за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, съответно за наличието на основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 840 лв., чието уговаряне и извършване се установява от договор за процесуално представителство от 23. 11. 2021 г., фактура от 25. 11. 2021 г. и отчет по банкова сметка.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 382 от 28. 06. 2021 г. по в. т. д. № 362/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.

ОСЪЖДА „Б. сън“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], ул. К. А. I, № 4, ет. 6 да заплати на „Ве консултинг“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] разноски в размер на 840 лв. /осемстотин и четиридесет лева/.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.