Върховният административен съд на Р. Б. - Пето отделение, в съдебно заседание на четвърти май две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Г. ЧЛЕНОВЕ: Г. К. М. Н. при секретар Н. А. и с участието на прокурора Т. М. изслуша докладваното от съдията Г. К. по административно дело № 1959 / 2022 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. М. от гр. Враца, чрез пълномощника му адв. М. Д. и чуждестранен адв. П. Д., против решение № 406 от 25.11.2021 г., постановено по адм. дело № 477/2021 г. на Административен съд Враца, с което е отхвърлена жалбата му против заповед № П-17 от 09.07.2021 г., издадена от председателя на Държавна агенция за метрологичен и технически надзор (ДАМТН), с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното му правоотношение, поради съкращение.

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на решението поради необоснованост на изводите на съда, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. По развитите доводи се иска отмяна на оспореното решение и да бъде отменена и обжалваната заповед. Претендират се разноските за двете съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба - председателят на ДАМТН, чрез процесуалния си представител старши юрисконсулт Куклева, оспорва същата и моли да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, както и прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че оспореното съдебно решение като правилно следва да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд, пето отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в рамките на преклузивния срок по чл. 211 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна.

С обжалваното решение АС Враца е отхвърлил жалбата на Г. М. срещу заповед № П-17 от 09.07.2021 г. на председателя на Държавна агенция за метрологичен и технически надзор, с която служебното му правоотношение е прекратено на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от Закона за държавния служител (ЗДСл) - поради съкращаване на длъжността. Съдът е приел, че същата е издадена от компетентен орган, в предписаната форма, в съответствие с административно производствените правила, материалния закон и целта на закона, които водят до законосъобразност на административния акт и обосновават отхвърляне на жалбата. Административният съд е отхвърлил възражението, че служебното правоотношение на служителя е прекратено в нарушение на нормативните актове, регламентиращи защитата на хората с увреждания и по-специално чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация, тъй като оспорващият е лице със 100% трайно намалена работоспособност, без чужда помощ, съгласно представено по делото Експертно решение (ЕР) на ТЕЛК общи заболявания към МБАЛ Х. Б. - гр. Враца.

Касационната инстанция намира така постановеното решение за неправилно.

В конкретния случай е приложима процедура по чл. 333, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда и Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, свързана със задължението на работодателя да предприеме необходимите действия, преди да прекрати правоотношението със служителя, имащ съответното увреждане, като неспазването на същата представлява съществено нарушение на административно производствените правила и материалния закон - основания за отмяна на процесната заповед по чл. 146, т. 3 и т. 4 АПК.

В решение от 09.03.2017 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-406/15, постановено във връзка с преюдициално запитване от ВАС по аналогичен казус, което е задължително за българските съдилища и административните органи чл. 633 ГПК вр. чл. 144 АПК, е определен критерият за обхвата и съдържанието на дължимата от националния съд проверка.

По делото е установено, че касационният жалбоподател страда от заболяване, включено в приложното поле на Наредба № 5 от 20.02.1987 г. - [диагноза]. Това обстоятелство е надлежно удостоверено по делото с приложено ЕР на ТЕЛК № 3892/24.09.2020 г., съгласно което Младенов е със 100% трайно намалена работоспособност, без чужда помощ и същото не е било спорно между страните. С оглед този факт по отношение на служителя е следвало да се приложи закрилната норма на чл. 333, ал. 1 КТ, независимо че разпоредбите на ЗДСл, регламентиращи статута на работещите по служебно правоотношение, не предвиждат аналогична защита за държавните служители, които страдат от заболяванията, изброени в чл. 1 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г., и същевременно липсва препращаща разпоредба към КТ за тази хипотеза.

В решение от 09.03.2017 г. по дело С-406/2015 г. на СЕС ясно е определен критерият за обхвата и съдържанието на дължимата от националния съд проверка при разглежданата хипотеза. Съгласно указанията на СЕС в цитираното решение, член 7, параграф 2 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, в светлината на Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с увреждания и във връзка с основния принцип на равно третиране, закрепен в членове 20 и 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, следва да се тълкува в смисъл, че допуска по принцип предоставянето на специфична закрила при уволнение на лица с определени увреждания, работещи по трудово правоотношение, без съответна такава защита на държавните служители със същите увреждания, освен ако се установи нарушение на принципа на равно третиране. Ако обаче е налице подобно нарушение, задължението за спазване на правото на Европейския съюз изисква приложното поле на националните правила за закрила да се разшири и спрямо държавните служители.

Безспорно е, че ако Г. М. работеше по трудово, а не по служебно правоотношение и доколкото страда от болест, включена в Наредба № 5 от 20.02.1987 г., той би се ползвал от закрилата при уволнение съгласно чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. В случая е налице недопустима, неоправдана от обективна, законова цел диференциация между лицата, страдащи от едни и същи заболявания, по причина на това, че полагат труд по различен вид правоотношение, при наличие на нормативно предвидена закрила при уволнение само на първите.

Настоящият съдебен състав приема, че държавният служител Г. М., чието увреждане попада сред визираните в Наредба № 5 от 20.02.1987 г., е бил поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с лицата, имащи същото увреждане, но работещи по трудово правоотношение. При това положение и с оглед направеното от СЕС тълкуване на член 7, параграф 2 от Директива 2000/78/ЕО за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, в светлината на Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с увреждания и във връзка с основния принцип на равно третиране, закрепен в членове 20 и 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, задължението на България като държава членка да спазва правото на ЕС изисква приложното поле на националните правила за закрила на лица с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, да се разшири, за да се ползват от тези правила за закрила и държавните служители със същото увреждане.

В тази насока е и актуалната съдебна практика на Върховния административен съд - решение № 4151 от 30.03.2018 г. по адм. дело № 494/2015 г., оставено в сила с решение № 10283 от 31.07.2018 г. по адм. дело № 6150/2018 г. на ВАС, 5-членен състав; решение № 6014 от 15.05.2017 г. по адм. дело № 12369/2014 г. на ВАС, V отделение.

К. В. административен съд подчертава в решение № 10283 от 31.07.2018 г. по адм. дело № 6150/2018 г. на ВАС, 5-членен състав, диференциацията в правната уредба е израз на подход, който противоречи на принципа за равно третиране по отношение на заетостта и упражняването на занятие по чл. 1 от Директива 2000/78/ЕО. При действието на забраната за дискриминация и задължението на работодателя да прилага еднакви критерии за упражняване на правото си на едностранно прекратяване на трудовия договор или на служебното правоотношение (чл. 4 и чл. 21 ЗЗДискр.), неблагоприятното третиране при сравними сходни обстоятелства не може да се основава на характера на правоотношението. Предметът на защита, установен с правилото по чл. 333, ал. 1 КТ, е състоянието на уязвимост на лицето, свързана с конкретно заболяване. Прилагането на ограничителния критерий, имплицитно съдържащ се в нормите на действащото право (чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ и липсваща аналогична уредба в ЗДСл) не е обективно оправдано с оглед постигането на допустима от закона цел, нито е обществено необходимо. Изначалното изключване на заемащите длъжност по служебно правоотношение от кръга на лицата с привилегия да ползват закрила при прекратяване на правоотношенията им със съответния работодател, компрометира както принципа на равно третиране на базата на установен обективен критерий, отнасящ се до здравето и живота на личността, така и основния принцип за стабилитет при изпълнението на държавната служба като елемент от статута на държавния служител съгласно чл. 18 ЗДСл.

Настоящият състав намира, че възражението в касационната жалба относно приложението на особената закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ е основателно, като същата се предоставя не с оглед характера и вида на правоотношението, по което полага труд лицето, а съобразно здравословното му състояние, противно на приетото от първоинстанционния съд. По делото не е било спорно, че органът по назначаването не е поискал предварително разрешение от инспекцията по труда за уволнението на служителя, като съответно е налице нарушение на административно производствените правила, допуснато от административния орган. Неприлагането спрямо служителя на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, е достатъчно условие, обуславящо само по себе си незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че при издаване на оспорената пред Административен съд Враца заповед са допуснати нарушения по чл. 146, т. 3 и т. 4 от АПК и същата е незаконосъобразна. Отхвърляйки жалбата против незаконосъобразния административен акт, съдът е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. Тъй като делото е изяснено от фактическа страна, настоящият състав следва да се произнесе по същество като отмени незаконосъобразната заповед на председателя на Държавна агенция за метрологичен и технически надзор.

С оглед изхода на делото е основателна своевременно заявената претенция за присъждане на разноските за касационното производството в полза на касатора. Същите възлизат на 1070 лева общо, от който 70 лева държавна такса и 1000 лева заплатен адвокатски хонорар за касационната инстанция, видно от представения договор за правна защита и съдействие от 28.04.2022 г., сума действително платена в брой за един адвокат, която не е прекомерна с оглед фактическата и правна сложност на делото. Искането за разноски в размер на 1300 лева за адвокатски хонорар за първоинстанционното производство е основателно, но недоказано. Видно от представения пред Административен съд Враца договор за правна защита и съдействие (на л. 162 от делото) е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лева, платено в брой на 15.07.2021 г., като върху договора е положен подпис само за клиент и липсва подпис в графата адвокат. Присъждането на разноски в полза на страна е обусловено, както от изхода на спора, така и от доказване на извършването на разноските по делото. По отношение на разноските за адвокатско възнаграждение, платими в брой, както е в процесния случай, следва да е налице двустранно подписан договор за адвокатска услуга. Именно договорът за адвокатска услуга, сключен между клиент и адвокат съставлява писмена форма за доказване на направения разход за страната - с договора се удостоверява, както че разноските са договорени, така и че са заплатени. Направеното от клиента едностранно волеизявление, че е заплатил парична сума има правна стойност във взаимоотношенията й с адвоката, но не представлява доказателство за съда, след като липсва насрещно волеизявление от страна на упълномощения адвокат Димова.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 406 от 25.11.2021 г., постановено по адм. дело № 477/2021 г. на Административен съд Враца и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ заповед № П-17 от 09.07.2021 г., издадена от председателя на Държавна агенция за метрологичен и технически надзор, с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от Закона за държавния служител е прекратено служебното правоотношение с Г. М..

ОСЪЖДА Държавна агенция за метрологичен и технически надзор да заплати на Г. М. сумата 1070 (хиляда и седемдесет) лева направени разноски за касационната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ ВИОЛЕТА ГЛАВИНОВА

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ ГАЛИНА КАРАГЬОЗОВА

/п/ МАРИЯ НИКОЛОВА