О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 571
София,
21.05.2015
г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. М.
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
като изслуша докладваното от съдия Д.ДРАГНЕВ гр. д. № 1011 по описа за
2015 г.
приема следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. а. п. срещу решение № 2044 от 11.11.2014 г., постановено по гр. д. № 2671 по описа за 2014 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено решение от 17.04.2014 г. по гр. д. № 6258 по описа за 2013 г. на Софийския градски съд, Г.О., 6 състав, за осъждане на П. на Р. Б. да заплати на П. Г. Л. на основание чл. 2, ал. 1, предложение първо от ЗОДОВ 36 000 лв. обезщетение за имуществени вреди, състоящи се в заплащане на адвокатско възнаграждение за представителство и защита по ВНОХД № 158 по описа за 2013 г. по описа на СГС, Н.О., ХІ въззивен състав, по договор за правна защита и съдействие № 0380 от 30.01.2013 г. с адвокатско дружество „М. М.” и съдружници.
Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК по два въпроса:
1.
Допустимо ли е да се присъждат разноски за наказателното производство в граждански процес по ЗОДОВ? По този въпрос съществува противоречива съдебна практика, тъй като в решение № 92 от 30.04.2009 г. по гр. д. № 6212/2007 г. на ІV ГО на ВКС е прието, че присъждане на разноски е допустимо само по висящия наказателен процес.
2. Може ли при предявен иск с правно основание чл. 2 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, да се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК и адвокатското възнаграждение в наказателния процес да се намали поради прекомерност? По този въпрос обжалваното решение противоречи на с решение № 81 от 27.01.2006 г. по гр. Д. № 2382005 г. на ІV „А” ГО на ВКС.
Ответникът по жалбата П. Г. Л. не е взел становище по нея.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
П. на Р. Б. е повдигнала на 30.08.2005 г. и поддържала срещу П. Л. обвинение за укривателство в големи размери, приключило с оправдателна присъда, потвърдена на 26.02.2013 г. с решение № 246 от 26.02.2013 г. по ВНОХД № 158 по описа за 2013 г. на СГС. За представителството пред въззивния съд ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 36 000 лв. и за тази сума е предявил иск срещу П. за обезщетение за имуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ, който е бил уважен от Софийския градски съд. За да потвърди осъдителното решение на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че не съществува правна възможност в наказателното производство да се присъдят разноските, направени от подсъдимия за своята защита, затова тези разноски представляват имуществени вреди, които могат да се обезщетят единствено по реда на ЗОДОВ. Съдът е достигнал до извода, че възражението на П. за прекомерност на възнаграждението не е основателно, тъй като не може да се приложи по аналогия разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК спрямо адвокатски хонорар, заплатен в хода на наказателното производство.
При тези мотиви на обжалваното решение поставените от касатора въпроси са от съществено значение за изхода на спора. По първия въпрос обаче противоречивата практика е преодоляна след цитираното от касатора решение. В множество следващи решения на ВКС последователно се приема, че разноските, извършени в наказателното производство, представляват имуществена вреда по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 2 и чл. 4 от ЗОДОВ и вземането за обезщетение следва да се реализира по реда на този закон, тъй като липсва процесуална възможност претенцията да се упражни в наказателното производство. В този смисъл са решения № 621 от 22.10.2010 г. по гр. д. № 1927/2009 г. на ІV ГО, № 433 от 23.06.2010 г. по гр. д. № 563/2009 г. на ІV ГО, № 126 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 55/2009 г. на ІV ГО, № 781 от 30.11.2010 г. по гр. д. № 511/2010 г. на ІV ГО, № 355 от 3.8.2010 г. по гр. д. № 1651/2009 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други. Следователно даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос съответства на практиката на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
Отговорът на въззивния съд на втория въпрос на касатора противоречи на решение № 81 от 27.01.2006 г. по гр. Д. № 23/2005 г. на ІV „А” ГО на ВКС, поради което по този въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА
касационно обжалване на решение № 2044 от 11.11.2014 г., постановено по гр. д. № 2671 по описа за 2014 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав.
Делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: