Р Е Ш Е Н И Е
№ 138
Гр. София, 26 февруари 2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. П.
ЧЛЕНОВЕ: К. Ш.
СВЕТЛА БУКОВА
при участието на секретаря М. П. и в присъствието на прокурора Р. С. като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 1163 по описа за 2023г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.346, т.1 от НПК.
Образувано е по касационна жалба от защитника на подсъдимия А. А. И., както и от повереника на частния обвинител Х. А. М. срещу присъда № 14 от 05.10.2023 г., постановена по ВНОХД № 237/23 по описа на Апелативен съд - Варна, с която частично е отменена присъда на Окръжен съд – Варна по нохд № 522/2023 г. и подсъдимият е признат за виновен за престъпление по чл.116, ал.1, т.6, вр. чл.115 НК, като във вр. с чл.55, ал.1, т.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от тринадесет години, което да се изтърпи при първоначален строг режим.
В жалбата и допълнението към нея, депозирани от защитника на подс. И. /адв. В./ се сочат всички касационни основания по чл.348, ал.1 НПК. Нарушението на материалния закон е обосновано с неправилната преценка на въззивния съд за наличието на квалифициращия признак „особено мъчителен начин“ и неправилното приложение на чл.116, ал.1, т.6, пр.2 от НК, независимо от позоваването на съдебна практика, идентична с посочената от първата инстанция. Обстоятелствата, на които съдът е акцентирал в подкрепа на извода си – пет удара с нож и съзнателни действия на пострадалата според защитника не могат да се противопоставят на експертното заключение, съгласно което нараняванията /в резултат на бързи и последователни пробождания, две от които допринесли за смъртта/ предполагат смъртен изход от порядъка на няколко минути. Това позволява извода, че начинът на извършване на деянието и продължителността и усещанията на пострадалата за болки и страдания, макар и силни, не са надхвърляли обичайните такива за причиняване на смърт. В подкрепа на така изразеното становище се сочи и приетият от съдилищата евентуален умисъл за извършване на деянието, тъй като при използване на ножа срещу внезапно появилата се родственица на подсъдимия, той е допускал, че може да настъпи смъртта й, но се е отнесъл безразлично към това.
Относно наказанието се изразява становище за правилност на изводите за отмерването му при прилагане разпоредбата на чл.55, ал.1, т.1 от НК с оглед установените многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, но при желаното правилно приложение на закона, то следва да бъде отмерено при съобразяване наказуемостта за деяние, квалифицирано като престъпление по чл.115 НК.
Частният обвинител и граждански ищец Х. А. М. също е депозирала жалба срещу присъдата на АС – Варна, чрез повереника й /адв. С./, като се твърди допускането на процесуално нарушение, изразяващо се в липсата на мотиви, на обективен, всестранен и пълен анализ на доказателствата по делото и неизпълнение на задължението за обсъждане на противоречивите доказателствени източници. Конкретно се твърди, че не става ясно въз основа на какви доказателства е прието, че пострадалата Е. И. е откраднала парична сума от подсъдимия и че е ровила из неговите неща, което да е дало основание да се приеме, че се е стигнало до конфликт, провокирал го няколко месеца по-късно да отиде до дома на чичо си и на направи „някоя беля“. Твърди се противоречие в изводите относно начина на осъществяване на изпълнителното деяние по въпроса дали всички удари са нанесени в изправено положение на пострадалата или част от тях са реализирани след падането й на земята. Това е довело и до неправилни изводи относно приетия инцидентен умисъл за убийство, както и за липсата на квалифициращия признак „особена жестокост“. За обратното сочели начинът на извършване на деянието – при целенасоченото отиване към пострадалата с изваден нож и използването му за хладнокръвно нанасяне на множество удари без насрещна провокация. От значение е и поведението на подсъдимия след деянието – освободил се е от носените вещи /нож, ръкавици, камери и мешка/, които изхвърлил на различни места, след което се прибрал в дома си да спи. Неправилно е оценено като съдействащо на разследването това му поведение, тъй като то е провокирано от безспорното му установяване като автор на деянието. Оспорено е и отмерването на наказанието при условията на чл.55 НК, тъй като отчетените смекчаващи отговорността обстоятелства са били формално изброени без същите са да задълбочено анализирани. Извън вниманието на въззивния съд са останали отегчаващи отговорността фактори, каквито са времето и начина на извършване на деянието – в двора на дома на пострадалата, броят на причинените травми и укриването на вещите. Поради това се счита, че наказанието е несправедливо занижено и не съответства на обществената опасност на деянието и на дееца. Отправено е искане за цялостна отмяна на присъдата и връщането на делото за ново разглеждане.
За касационното съдебно заседание подсъдимият А. И. е редовно призован, но изрично е заявил, че не желае да присъства в него. Защитникът му поддържа жалбата срещу въззивната присъда с искане за оправдаване по обвинението по чл.116, ал.1, т.6 от НК и налагане на наказание за престъпление по чл.115 от НК, отмерено отново при условията на чл.55, ал.1, т.1 НК, а алтернативно на това –делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд. Акцентира се отново на задължителната съдебна практика /ПВС № 2/1957 г./ относно спорния квалифициращ признак „особено мъчителен начин“ и липсата на доказателства в конкретния случай за особени поражения на пострадалата и изживени извънредни болки преди настъпване на смъртта. От друга страна се изразява съгласие с констатацията на въззивния съд за липсата на каквито и да е отегчаващи отговорността обстоятелства.
Частният обвинител и граждански ищец Х. М. и повереникът й не се явяват в съдебно заседание, а с молба на последния е заявено поддържане на касационната жалба.
Частният обвинител С. С. И. и повереника й /адв. И./, редовно призовани, не се явяват и не ангажират становище по депозираните касационни жалби.
Представителят на Върховна прокуратура счита жалбите на частния обвинител М. и подсъдимия за неоснователни и предлага оставянето им без уважение. За постановяване на съдебния акт правилно е била възприета фактическата обстановка, която кореспондира със събраните доказателства. Сред последните не са налице такива за особена жестокост, но правилно е прието, че убийството е извършено по особено мъчителен за убитата начин. Наказанието не е явно несправедливо, тъй като е съобразено със смекчаващи отговорността обстоятелства и е определено при условията на чл.55 от НК.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното:
С присъда № 31 от 13.06.2023 г. по нохд № 522/2023 г. Окръжен съд - Варна е признал подсъдимия А. А. И., [дата на раждане] , за виновен в това, че на 08.11.2022 г. в с. Черноок, общ. Провадия, област Варна, умишлено умъртвил Е. А. И., поради което и на основание чл.115, вр. чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от дванадесет години, което да изтърпи при първоначален строг режим. На основание чл.304 от НПК И. е оправдан по повдигнатото му обвинение убийството да е извършено по особено мъчителен начин за убитата и с особена жестокост – престъпление по чл.116, ал.1, т.6, вр. чл.115 от НК. Постановено е на основание чл.59, ал.1 НК зачитане на времето, през което спрямо подсъдимия се изпълнява мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 08.11.2022 г. до привеждане на присъдата в изпълнение. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец Х. М. сумата от 100 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от датата на деянието до окончателното плащане, като искът е отхвърлен до пълния му предявен размер от 200 000 лв. В полза на гражданския ищец С. И. И., починал впоследствие и заместен от С. С. И. е присъдено обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер на 200 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на деянието до окончателното плащане. В тежест на подсъдимия са присъдени направените деловодни разноски.
По протест на прокурор при Окръжна прокуратура –Варна и жалба от гражданските ищци и частни обвинители Х. М. и С. И. /починал впоследствие и заместен от конституираната С. И./, чрез общия им повереник, постановената присъда по делото е частично отменена от АС - Варна с нова такава, с която подсъдимият А. И. е признат за виновен за това, че убийството е извършено по особено мъчителен за убитата начин. Поради това на основание чл.116, ал.1, т.6, вр. чл.115 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от тринадесет години при първоначален строг режим. В останалата й част, включително в гражданскоправната такава, присъдата е потвърдена.
Подлежащите на разглеждане на първо място доводи по жалбите на подсъдимия и на частния обвинител и граждански ищец М. за допуснати процесуални нарушения по смисъла на чл.348, ал.1, т.2 НПК не са идентични по същността си, но позволяват общото им обсъждане, доколкото в тази на първия липсва каквато и да е конкретика, налагаща отделно излагане на съображения. Оплакванията /конкретни по естеството си само на частния обвинител и гр. ищец/ не могат да се приемат за основателни, тъй като в изпълнение на задължението си да извърши цялостна преценка на атакувания съдебен акт въззивната инстанция е извършила собствен анализ на събраните по делото доказателства, а не формален такъв, независимо от приетата идентична по делото фактология. Последната е изведена въз основа на пълното и задълбочено обсъждане на изрично посочените доказателствени източници, които са били оценени като еднопосочни и безспорни по въпроса за авторството на деянието. Обяснимо в по-голяма степен съдът е обсъждал доказателствата, относими за приетите фактически обстоятелства, значими за решаване на основните спорни въпроси, поставени на вниманието му с депозираните въззивни жалби и протест, касаещи наличието или не на квалифициращите обстоятелства „особена жестокост“ и за извършване на убийството „по особено мъчителен начин за убития“. Приетото фактическо положение за първоначалното нанасяне на ударите с нож в коремната област на пострадалата /един в горна лява и един в долна дясна част на корема/ в изправено положение на тялото й и последвалото нанасяне на още няколко удара –един вляво на гърдите и втори –вдясно, както и на едно прободно-порезно нараняване в областта на седалището вдясно, е основано на оценените като достоверни показания на свидетеля С. И., възприетото за компетентно дадено заключение на съдебномедицинската експертиза/, както и самопризнанието на подсъдимия, препращащо към изложената по идентичен начин фактология в обвинителния акт. Поради това без основание се отправя упрек както за неизяснени в пълнота обстоятелства, свързани с положението на тялото при нанасяне на отделните удари с оглед нараняванията, така и за противоречивото им обсъждане впоследствие при преценка на субективната страна на деянието.
Доказателствена основа на приетото неприязнено отношение на подсъдимия към пострадалата, което е мотивирало деянието му, а именно неправомерно взетите негови спестени пари за ремонт, въззивният съд е открил в показанията на свидетелите Р. Х. /възприела показан й от подсъдимия запис от поставена в стаята му видеокамера/ и свид. С. И. /осиновена дъщеря на Е. и С. И./. Потвърждението на последната, че именно пострадалата е заснетата на клипче жена да влиза в стаята на подсъдимия и да рови из вещите му, е изрично залегнало в признатото от подсъдимия фактическо положение, посочено и в самата обвинителна теза спрямо него, поради което с основание е счетено за установено въз основа на обсъдените гласни доказателства, сред които и отчетените от първоинстанционния съд показания на свид. Е. К.. На същите не би могло да се противопостави казаното от свид. Х. М., доколкото в показанията й /на л.129-130 от досъд. про-во/, приобщени по реда на чл.373, ал.1, вр. чл.372, ал.3 НПК, не се сочат преки възприятия в тази насока, макар да се потвърждава наличието на конфликтни отношения между пострадалата /нейна сестра/ и завърналия се от чужбина подсъдим. Липсата на изрично обсъждане на така твърдяното противоречие не е било необходимо, доколкото не е оценено за съществено от страна на съда, а и не е било поставяно на вниманието му, за да се счете за неоснователно пренебрегнато. Поради това и не може да се приеме за основателно оплакването на жалбоподателя – частен обвинител за допуснато в тази връзка съществено нарушение от страна на апелативния съд, което да има за последица нарушаване правата на страна в процеса.
Неоснователни са и оплакванията за неспазване на материалния закон, следващо от допуснати процесуални нарушения, свързани с изясняване на значимите за отговорността на подсъдимия обстоятелства. Обсъденото вече процесуално издържано установяване на фактите по делото, без данни за неясно формиране на вътрешното убеждение на съда или в нарушение на процесуалните правила, е обусловило и възможността за тяхната коректна правна оценка в съответствие с материалния закон, който е приложен правилно. Установеното проникване на подсъдимия в общия дом на чичо му и пострадалата /негова стринка/, счупването на поставените на двора камери за видеонаблюдение и реализираното конкретно посегателство спрямо пострадалата непосредствено при излизането й в двора, обосновават извод за осъществено от обективна и субективна страна на престъплението умишлено умъртвяване на лице.
Основното твърдяното нарушение на материалния закон в двете касационни жалби касае приетата правна квалификация на деянието като престъпление по чл.116, ал.1, т.6, пр.2, вр. чл.115 НК, като от страна на подсъдимия и защитника му се твърди липсата на квалифициращото обстоятелство по т.6, пр.2 НК, а именно –особено мъчителен начин за убития, а от страна на частния обвинител – наличието не само на този, но и на признака по т.6, пр.3 на разпоредбата – извършване на деянието с особена жестокост.
За да утвърди извода на първата инстанция, че убийството не е реализирано с особена жестокост въззивният съд се е съгласил с всички изложени доводи за личността на дееца и конкретното естество на деянието, преценени с оглед задължителните указания в ППВС № 2/57 г. Правилно на тази основа е прието, че при данните за личността на подсъдимия /неосъждан, работещ и обгрижващ възрастни роднини млад мъж без други противообществени прояви/ не може да се направи извод, че той е поначало жесток човек. Конкретните му инкриминирани действия, свързани с нанасянето на пет удара с нож в процесната ситуация, не са надхвърлящи необходимото за причиняване на смъртта и не могат самостоятелно да се счетат като израз на изключителна упоритост, макар нанасянето им да е продължило и след падането на жертвата на земята, поради което самото деяние не е проява на безмилостност и коравосърдечност в изискуемата за обсъжданата квалификация степен. Такава не се разкрива и в последващото поведение на подсъдимия, както се твърди от страна на частното обвинение, тъй като оттеглянето му от мястото, изхвърляне на оръжието и на останалите вещи, свързващи го с извършеното, а също и първоначално отречената съпричастност пред свидетелката С. И., по-скоро са израз на първоначално намерение за укриване и защитно поведение, а не на неоправдано ожесточение и силна ярост, насочени към пострадалата. Поради това и ВКС счете, че както в деянието, така и в личността на подсъдимия не се разкриват признаци за неоправдано ожесточение и силна ярост, което да даде основание за квалифициране на извършеното по обсъждания признак.
Оспореното от подсъдимия и защитника му квалифициращо обстоятелство на деянието по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 НК, а именно реализирането на убийство по особено мъчителен начин за убитата, е прието за налично от апелативния съд въз основа на изложени съображения, основаващи се на причинените болки и страдания на пострадалата. Несъмнено утвърдената съдебна практика приема, че особено мъчително причиняване на смърт е налице в случаите, когато жертвата е преживяла изключителни по естеството и обема си страдания, които са надхвърлящи и неприсъщи при обичайното настъпване на смърт. Конкретната преценка за наличието им, обаче се основава на експертните познания и не винаги е обусловена от броя на ударите, а най-вече от продължителността и/или интензитета на предсмъртните мъки. Именно последните е отчел съдът въз основа на изготвеното по делото експертно заключение на приетата съдебномедицинска експертиза, според което освен пробождащите пет наранявания в жизнено важни области, причинили остра следкръвоизливна анемия, са налице и други травматични увреждания /кръвонасядания и охлузвания по дясната буза, лявата млечна жлеза, лявото бедро и лявата предмишница/, сочещи различна динамика на получаването им, промяна в позициите на нападател и пострадал, а също защитен характер на част от тях. По отношение на засягането на сърцето и магистрален кръвоносен съд, обусловило неизбежен смъртен изход с относително бърз темп от порядъка на няколко минути според адаптационните способности на организма за компенсиране на кръвозагубата изрично е отбелязано, че в рамките на този период е възможно човек да е в съзнание, да изпитва болка и да възприема условията на околната среда, както и да взаимодейства с нея, макар и ограничено, като говори, движи се и се опита да се предпази. Въз основа на това и на свидетелските показания аргументирано съдът е приел, че пострадалата не е изпаднала веднага в безсъзнание, а се е опитвала да се съпротивлява, разпознала е нападателя си и е извикала за помощ съпруга си, като едновременно с това е изпитвала силни болки от поне пет наранявания в различни области на тялото. След оттеглянето на подсъдимия, пострадалата останала да лежи на земята, разбирайки ясно случилото се и с помощта на съпруга си се е опитала да се придвижи до вътрешната част на къщата. Осъзнаваното от нея смъртоносно нараняване е видно от отправените реплики “А. ме продупчи, той ме убива!“. Съвкупното отчитане на тези обстоятелства с обсъденото медицинско становище за настъпване на смъртта с относително бърз темп /в рамките на няколко минути/ според възможностите на конкретния организъм за компенсиране на кръвозагубата, обосновава правилността на извода, че преди настъпване на смъртта, макар и не в продължителен времеви отрязък И. е изпитала значителни болки и страдания, като е имала яснота за безпомощността и неизбежния си край, констатиран едва при идването на извикан от нейни съседи медицински екип.
За разлика от първата инстанция, приела наличието на евентуален умисъл, в съответствие с дължимата собствена преценка на установените факти за отправянето на подсъдимия към дома на пострадалата с предварителна нагласа „да направи някоя беля“, апелативният съд е счел, че от субективна страна деянието е извършено виновно при формата на вината инцидентен пряк умисъл. Действително в мотивите на съдебния акт извън обсъденото предхождащо поведение и отношение на подсъдимия към пострадалата /л.11 от мотивите/, отсъства в пълнота анализ на всички останали значими за тази преценка обстоятелства, свързани с нанасяне на увреждането, а именно вида и поразяващия ефект на използваното средство, интензивността на въздействие спрямо пострадалата, конкретните причинени тежки травми и локализацията им, но в конкретния случай те не са спорни да са налични и обосноват верността на направения краен извод за пряко целен от подсъдимия настъпил съставомерен резултат. При нанасянето на процесните пет броя удари с нож, насочени към уязвими части от тялото на пострадалата и със сила, позволяваща проникване в дълбочина на телесните кухини със засягане на жизнено важни органи /бял дроб, сърце, стомах и слезка/, несъмнено следва да се приеме, че той е съзнавал общественоопасния характер на действията си, предвиждал е общественоопасните последици и е целял настъпването им, като това му субективно отношение е формирано най-късно към момента на появата на пострадалата в двора и осветяването му с фенерчето й. Естеството на действията му, които не са преустановени и след падането на жертвата, сочи че е искал причиняването на смъртта, като е съзнавал че при конкретните обстоятелства, това сигурно би довело до посочения съставомерен резултат. Отчитайки тези обстоятелства в съответствие с критериите, заложени в задължителната съдебна практика /т.3 от ППВС № 2/1957 г., изм. и доп. с ТП № 7/1987 г./, касационната инстанция счете за неоснователно оспорена от подсъдимия и защитника му правилност на изводите на въззивния съд относно приетия пряк умисъл за реализиране на деянието.
При извършената касационна проверка и по двете депозирани жалби, съдът не констатира и наличието на основанието по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Преценката на значимите за наказателноправното положение на подсъдимия обстоятелства, е извършена в пълнота и съобразно правилна квалификация на деянието му като престъпление по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 от НК. Защитните аргументи за необходимостта от отмерване на наказанието по основния състав на престъплението по вече изложените съображения не могат да бъдат зачетени и не могат да бъдат съобразени в желаната насока /с определяне на наказанието по реда на чл.55, ал.1, т.1 НК под минималния предвиден размер по чл.115 НК/. От друга страна отчетените като многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства – млада възраст, трудова ангажираност и полагани грижи за близки роднини, чисто съдебно минало, липса на други противоправни прояви и отлични характеристични данни не се отричат от страните. Към тях с основание е прибавено отглеждането на лицето в непълноценна семейна среда със съпровождащи трудности в израстването му без майка и незаинтересован баща, упражнявал насилие върху него, въпреки което е получил образование и започнал работа дори в чужбина, успоредно с което полага грижи за близките си роднини /болни баба и чичо/. На този фон формираното неприязнено отношение към пострадалата също не е без значение и очертава посегателството именно под влиянието на предходен конфликт помежду им и натрупани негативни емоции спрямо нея, което основно е мотивирало инкриминираните му действия, като не позволява мястото на нападението да се преценява изолирано и като допълнително увеличаващо укоримостта на деянието. Този извод е относим и за броя и естеството на причинените травми, на което също без основание се акцентира в жалбата на частния обвинител, предвид отчитането им при преценката на квалификацията на деянието като реализиращо признака особено мъчителен начин и произтичащата от това невъзможност за повторното им вземане под внимание при индивидуализацията на отговорността по аргумент от разпоредбата на чл.56 от НК.
Неоснователно от страна на частното обвинение е оспорен и приносът на подсъдимия в разкриване на престъплението, тъй като независимо от първоначалното му оттегляне от мястото на престъплението и прибирането му в дома му, той все пак е оказал съдействие още в досъдебната фаза на производството, посочвайки при извършения следствен експеримент мястото на изхвърляне на използвания нож, счупените камери и др. вещи. Самопризнанието му, независимо от липсата на подробно изложени обяснения в тази насока, както и изразеното съжаление за стореното, несъмнено следва да бъдат оценени заедно с останалите посочени обстоятелства като фактори, позволяващи извода, че и най-лекото предвидено наказание – петнадесет години лишаване от свобода, би се явило необосновано тежко спрямо конкретния деец. Поради това касационният съдебен състав прие за справедливо отмереното по реда на чл.55, ал.1, т.1 НК наказание лишаване от свобода в размер от тринадесет години, с което може да се очаква постигането на поправителен ефект спрямо подсъдимия и изпълнение на останалите цели по чл.36 от НК.
Предвид изложените съображения съдът счете, че наказанието, наложено за престъплението по чл.116, ал.1, т.6, пр.2, вр. чл.115 от НК, чиято промяна се иска, макар и в различни посоки с двете касационни жалби, не е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл.348, ал.5, т.1 от НПК и не са налице предпоставките за упражняване правомощията му по чл.354, ал.1, т.2-5 от НПК, като постановената въззивна присъда следва да се остави в сила.
По изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 14/05.10.2023 г. по внохд № 237/2023 г. по описа на АС - Варна.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.