Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. Х. С., чрез адв. К. против решение № 541/26.10.2020 г. по гр. д. № 280/2020 г. на Апелативен съд – Бургас.

Ответникът Т. С. Ц. не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразява становище по жалбата.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 9/12.02.2020 г. по гр. д. № 181/2018 г. на Окръжен съд – Бургас в частта за отхвърляне на предявения от О. Х. С. против Т. С. Ц. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД - за обезщетение на неимуществени вреди от непозволено увреждане, извършено на 07.12.2016 г. за горницата над присъдените 22 000 лв. до претендираните 30 000 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като e установил, че с влязло в сила споразумение по НОХД № 110/2018 г. на Районен съд – Бургас съд ответникът се признал за виновен в извършване на престъпление на 07.12.2016 г. – чрез нанасяне на удари с метална тръба и ритници причинил средна телесна повреда на ищеца, изразяваща се в счупване на лява лакетна кост, довела до трайно затруднение движението на лявата ръка за срок от 2. 5 - 3 месеца - престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, за което му e наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, изпълнението на което e отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от четири години. Посочил е, че одобреното от Наказателен съд споразумение има последиците на влязла в сила присъда и е задължително за гражданския съд относно следните релевантни факти – извършеното деяние, неговата противоправност и виновността на дееца (чл. 413, ал. 3, във вр. ал. 2 НПК и чл. 300 ГПК). Обсъдил е събраните по делото доказателства за вида и характера на причинените на ищеца телесни увреждания: разкъсно - контузна рана на главата, кръвонасядания, мозъчно сътресение и счупване на лява лакътна кост; извършените хирургически интервенции за поставяне на метален имплант в ръката, а впоследствие и за изваждането му; проведеният възстановителен процес, който в случая е продължил по-дълго от обичайното за преминаване на подобни по вид травми (костното срастване на счупения крайник е настъпило 8 месеца по-късно); нарушената и понастоящем функция на счупената ръка, която не е възстановена напълно (ограничение в движението й около 30 градуса); търпените като последица от това болки със значителен интензитет, създадените неудобства в ежедневието, както и получените психически травми – остра стресова реакция, преминала в посттравматично стресово разстройство, характеризиращи се с уплаха, страх, тревожност, отчаяние, нарушение на съня и храненето, нервност, трудно концентриране; занижената самооценка и възможности за справяне; настъпилата временна социална изолация и избягване на контакти, довели до негативна промяна в обичайния начин на живот.

Съобразявайки описаните физически и психически болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет втората инстанция е достигнала до извода, че искът за обезщетяване на неимуществени вреди по чл. 45 ЗЗД е основателен в размер, по-висок от присъдения с първоинстанционното решение (възлизащ на 17 000 лв.), макар и не до пълния му предявен такъв. Като последица от това е определила за справедлив, необходим и достатъчен паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага сумата от 22 000 лв., която е присъдила. За неоснователно е намерено възражението на ответника за съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат – поради създаване и поддържане на извънбрачна връзка със съпругата на първия, а оттам и за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси:

-за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените от пострадалия болки и страдания;

-за значението на интензитета на физическите болки при определяне размера на обезщетението на неимуществени вреди, когато увреждането е резултат от множество удари „с твърд тъп предмет със значителна сила“ –въпросът е уточнен и конкретизиран от касационния съд съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС;

-при преценката си за посттравматично психично разстройство на пострадалия трябва ли съдът да анализира всички събрани по делото доказателства, вкл. и косвените такива, касаещи степента на същото, момента на установяване на съществуващо такова – 2 години след инцидента, решението на пострадалия и съпругата му да променят местоживеенето си, за да избегнат срещите си с ответника.

По първото и третото от питанията се твърди противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, изразена в ППВС № 4/23.12.1968 г. – т. II и в решение № 316/14.10.2013 г. по гр. д. № 121/2013 г. на ВКС, IV г. о. – основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК

По второто питане допускането на касационен контрол се обосновава с предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в хипотезата на поддържаната от страната негова значимост за развитието на правото.

Достъпът на въззивния съдебен акт до касация не може да се осъществи.

И трите повдигнати въпроса (първият – изцяло, вторият и третият – в съответната им част) са относими към съдържанието на понятието за „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД като основополагащ принцип за определяне на обезщетението на неимуществени вреди при деликт. В този смисъл, въпросите осъществяват общо основание за допускане на касационен контрол. По тях обаче отсъства поддържаната допълнителна предпоставка от съответното релевирано от страната основание за достъп до касация – както по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в очертаната по-горе хипотеза.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като не се открива отклонение със сочената практика на ВКС, вкл. установената по задължителен за съдилищата начин такава. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г., решение № 394 от 18.01.2012 г. по гр. д. № 1520/2010г., решение № 27 от 27.02.2020 г. по гр. д. № 2614/2019 г., решение № 243 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 1111/2019 г. и решение № 127 от 13.11.2018 г. по гр. д. № 3724/2017 г., всичките по описа на III г. о., решение № 51 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. и решение № 127 от 21.05.2019 г. по гр. д. № 1881/2018 г., последните две по описа на IV г. о. и др., са възприети разрешения, с които са преутвърдени постановките на ППВС № 4/23.12.1968 г.- т. II, а именно, че справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на пострадалия, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най - пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В случая въззивният съд е обсъдил обстойно всички установени по делото релевантни обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението за засегнатите нематериални блага и е мотивирал подробни съображения в подкрепа основателността на иска до размер на присъдената сума. Наличието на съдебна практика по поставените въпроси, както и съобразяването й с въззивното решение в обжалваната му част (вкл. и с практиката, която жалбоподателят сочи и прилага) налага извод за липса на предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът мотивира искане за допускане на касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че разглеждането на формулирания втори въпрос е значим за развитието на правото. Формираната по приложението на чл. 52 ЗЗД последователна съдебна практика, цитирана по-горе и там възприетите правни разрешения несъмнено включват определяне на обезщетението за засегнатите нематериални блага и въз основа преценката на интензитета на физическите болки, когато такива са произтекли от непозволеното увреждане (с оглед на поставения въпрос в тази му първа част). Те пък се предопределят от характера и вида на засягането на физическото здраве на пострадалия, от протичащия оздравителен процес, от наличието на неблагоприятни съпътстващи фактори и др. Позоваването от страната на съдебна практика относно критериите за определяне размера на обезвредата на накърнените нематериални блага, основани и на обстоятелството, релевираното с разглежданата част от въпроса (за интензитета на физическото страдание), в съответствие с която е постановено второинстанционното решение изключва приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В останалата си част повдигнатите втори и трети въпроси – относно значението на конкретния механизъм и средство за причиняване на телесната увреда, както и за това дали преценката на настъпилата в случая психическа травма (посттравматично разстройство) у пострадалия не следва да се основава на там изброените обстоятелства - не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Те не произтичат от правни разрешения, възприети с въззивното решение, а са фактически въпроси, тъй като отговорът им изиска преценка на доказателства. Затова в тази им част питанията не удовлетворяват общо основание за достъп до касация, а липсата на такова, само по себе си има за последица недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни селективни критерии – вж. мотивите към т. 1 от визирания тълкувателен акт.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

По тези мотиви, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 541/26.10.2020 г. по гр. д. № 280/2020 г. на Апелативен съд – Бургас в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.