Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца „У. С“ ЕООД срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

За да потвърди обжалваното пред него определение, с което първоинстанционният съд е върнал исковата молба поради неотстранени нередовности (невнесена държавна такса), въззивният съд е приел, че искът чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД за установяване на нищожност на сключен от ответника „С. П. Б“ ЕООД, спрямо когото било открито производство по несъстоятелност, договор за особен залог на основание симулация не е сред предвидените в чл. 620, ал. 5 ТЗ искове, по които държавна такса не се дължи предварително. Приел е, че искът не е за попълване на масата на несъстоятелността, тъй като постановеното по него решение няма да ползва всички кредитори, а само ищеца, поради което и поради безспорното обстоятелство, че в указания му срок ищецът не е внесъл държавна такса, исковата молба подлежи на връщане.

Касационно обжалване се обосновава с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с посочена от жалбоподателя практика на ВКС.

Формулиран е въпросът „за точното приложение на чл. 620, ал. 5 от ТЗ и кои искове и дейности са насочени към попълване на масата на несъстоятелността по смисъла на чл. 620, ал. 5 от ТЗ, по които не се дължи предварително държавна такса“.

Въпросът, уточнен съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК в смисъл „Искът по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД за установяване на нищожност поради симулация на сделка, сключена от длъжник в производство по несъстоятелност, предявен от кредитор на несъстоятелността, представлява ли иск за попълване на масата на несъстоятелността по смисъла на чл. 620, ал. 5 ТЗ?“, отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение на този въпрос обаче не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Установена е последователна практика на ВКС, включително посочената от жалбоподателя, че искове за попълване на масата на несъстоятелността по смисъла на чл. 620, ал. 5 ТЗ са не само специалните искове по Глава четиридесет и първа, Раздел първи от ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН), но и всички други искове, при чието успешно провеждане би се увеличила или съхранила масата на несъстоятелността и така би се увеличила и възможността за удовлетворяване на кредиторите. С тази практика въззивното определение е съобразено, доколкото въззивният съд не е отрекъл изобщо приложимостта на чл. 620, ал. 5 ТЗ и към исковете по чл. 26 ЗЗД.

Извода си за неприложимост на чл. 620, ал. 5 ТЗ въззивният съд е основал в конкретния случай на обстоятелството, че искът е предявен от кредитор на несъстоятелността, при което, дори и същият да бъде уважен, решението би имало действие само в отношенията между ищеца, от една страна, и ответниците, от друга страна, но не и в отношенията между последните и останалите кредитори на несъстоятелността – извод, очевидно основан на съображението, макар и неотразено в мотивите, че за разлика от специалните искове по Глава четиридесет и първа, които, освен от синдика, могат да бъдат предявявани и от всеки кредитор (чл. 649, ал. 1 ТЗ), и по които решението има действие и за останалите кредитори (чл. 649, ал. 5 ТЗ), предвид липсата на особени разпоредби решенията по предявени от кредитори искове по чл. 26 ЗЗД не разпростират действието си и спрямо останалите кредитори.

Този извод също съответства на установената практика, тъй като в тези случаи не е налице, при основателност на иска, увеличаване или съхраняване на масата в интерес на всички кредитори. Следва да се посочи, че не могат да обосноват противоречие и цитираните от жалбоподателя определения, доколкото в нито едно от тях не е разглеждан случай на предявен от кредитор на несъстоятелността иск по чл. 26 ЗЗД – и по трите дела въпросът за приложимостта на чл. 620, ал. 5 ТЗ е разглеждан по отношение на предявени от синдика – а не от кредитор – искове по чл. 134 ЗЗД, чл. 55, ал. 1 ЗЗД, чл. 26 ЗЗД.

По отношение на доводите за противоречие с т. 2 от ТР № 2/2018 на ВКС-ОСТК следва да се посочи, че, макар и принципно правилни с оглед спирането на производството по несъстоятелност с решение по чл. 632, ал. 1 ТЗ, а не по чл. 632, ал. 5 ТЗ, същите не са от естество да обосноват допускане на касационно обжалване. Дори и от същите да бъде извлечен правен въпрос относно началния момент на срока по чл. 649, ал. 1 ТЗ в хипотезите на спиране на производството по несъстоятелност по чл. 632, ал. 1 ТЗ, респ. чл. 632, ал. 5 ТЗ, този въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд, макар и да е маркирал, че споделя становището на първоинстанционния за недопустимост на иска (с оглед пропускане на срока по чл. 649, ал. 1 ТЗ), е основал решаващия си правен извод за връщане на исковата молба върху неотстраняването на нередовността, За пълнота следва да се отбележи, че макар и искът да е предявен в рамките на една година от възобновяване на производството с решението по чл. 632, ал. 2 ТЗ, то същият не се обхваща изобщо от разпоредбите по чл. 649, ал. 1 вр. чл. 645-647 ТЗ, респ. чл. 135 ЗЗД, с оглед въведеното фактическо основание (привидност) и произтичащата от това правна квалификация по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на определение № 156/19.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3155/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: