Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Областна администрация – Пловдив, представлявана от областния управител Д. С. К., чрез юрисконсулти Т. и Г. срещу решение № 553/08.06.2020 г. по гр. д. № 650/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив.

Ответникът Т. Г. Х. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което потвърдено решение № 3984/21.10.2019 г. по гр. д. № 7948/2019 г. на Районен съд - Пловдив за уважаване на предявените от Т. Г. Х. против Областна администрация – Пловдив, представлявана от областния управител искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. т. 1 и 2 КТ – признато е за незаконно уволнението на ищцата със заповед № РД - 20-40/ 29.03.2019 г. на областния управител на област с административен център гр. Пловдив, извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ и същото е отменено, и е възстановена ищцата на предишната работа, заемана преди уволнението - „главен специалист Човешки ресурси“, като са присъдени и разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, при приложение и на правилото по чл. 272 ГПК, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по което ищцата е изпълнявала длъжността „главен специалист Човешки ресурси“ в дирекция „Административно правно обслужване, финанси и управление на собствеността“ при ответника; че работодателят е извършил трансформация на 1 щатна бройка „главен специалист“, предназначена за заемане по трудово правоотношение в щатна длъжност „старши експерт“, предназначена за заемане по служебно правоотношение с държавен служител; че при съпоставка на поименните щатни разписания, действали към 01.03.2019 г. и към 01.04.2019 г. се констатира, че според първото в ответната администрация за дирекцията, към която е работила ищцата са били предвидени 4 бройки щатни, които са били заети в началото на м. март 2019 г., а според второто – че в началото на м. април 2019 г. бройката, заета от ищцата е трансформирана в такава за държавен служител, останали са две заети щатни бройки, а последната е останала свободна; че именно тази (свободна) бройка е била предназначена за заемане от служител, на когото му предстояло пенсиониране; че целта на процесната трансформация на длъжността - от такава, заемана по трудово правоотношение, в друга, заемана по служебно правоотношение - не е обусловена от интереса на работодателя от по - високообразовани работници респ. служители, които да работят по - добре, а цели прекратяване на трудовото правоотношение с конкретното лице, чиято бройка се трансформира. Прието е в обжалваното решение, че ако не преследваше визираната цел, работодателят би трансформирал свободната щатна бройка, а не заетата от ищцата, довело до прекратяване на трудовия й договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ.Он е извод, че в случая е установена твърдяната от ищцата злоупотреба с право от работодателя (като е изтъкнато, че тежестта за доказване се носи от страната, която сочи този факт – т. е. ищцовата) - противно на разписания в чл. 8, ал. 1 КТ принцип за добросъвестност при осъществяване на трудовите права и задължения. Изложени са аргументи, че провеждайки процесното уволнение ответникът е целял и постигнал неразрешена от закона цел и резултат, а именно прекратяване на едно безсрочно трудово правоотношение извън лимитивно посочените хипотези по чл. 325 и сл. КТ. Последицата от това е признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. Предвид уважаването на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ съдът е уважил и обусловеният иск по т. 2 от същия текст с възстановяване на ищцата на предишната работа.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода на делото и които са в противоречие с практиката на ВКС – основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тяхното съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд, съгласно постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следното:

1. „Определянето на длъжността за заемане от държавен служител ли е единствената предпоставка за законосъобразно упражняване правото на уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ?“

По въпроса се сочи отклонение с решение № 268/21.11.2011 г. по гр. д.№ 1414/2010 г. на ВКС, III г. о.; решение № 80/03.04.2015 г. по гр. д. № 4358/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 231/12.06.2013 г. по гр. д. № 1353/2013 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 182/13.06.2014 г. по гр. д. № 479/2014 г. на ВКС, IV г. о.

2. „Подлежи ли на съдебен контрол преценката на работодателя кои длъжности по щатното му разписание да бъдат определени за заемане по трудово и кои по служебно правоотношение?“

Тук страната заявява противоречие с решение № 36/16.03.2020 г. по гр. д. № 2592/2019 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 80/03.04.2015г. по гр. д. № 4358/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 184/22.06.2016 г. по гр. д. № 868/2016 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 383/04.02.2015 г. по гр. д. № 504/2014 г. на ВКС, IV г. о.

3. „Чия е тежестта за опровергаване на презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ при упражняване от работодателя на правата и задълженията му, произтичащи от трудово правоотношение?“

Относно това питане се твърди отклонение на въззивното решение с решение № 36/19.02.2018 г. по гр. д. № 3244/2017 г. на ВКС; решение № 292/17.12.2018 г. по гр. д. № 2250/2018 г. на ВКС; решение № 232/13.06.2011 г. по гр. д. № 781/2010 г. на ВКС, всичките по описа на IV г. о.

4. „За успешното опровергаване на оборима законова презумпция, вкл. и тази по чл. 8, ал. 2 КТ необходимо ли е да са представени категорични и непротиворечиви доказателства – преки и косвени?“

По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г. о.; решение № 841/19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, IV г. о.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първите два повдигнати въпроса не осъществяват общо основание за достъп до касация, тъй като не са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд по предмета на делото и не обуславят неговия изход. За да притежава характеристиката на правен въпрос съгласно задължителните указания по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, питането трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). В случая втората инстанция се е произнесла по предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ като е приела да е налице материалноправната предпоставка от състава на посоченото основание за уволнение (по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ), а именно поради определянето на длъжността за заемане от държавен служител. Решаващият извод за основателност на претенцията обаче е основан не на този факт, а на установеното обстоятелство, че въпросната трансформация в естеството на правната връзка за длъжността е извършена не за свободната щатна бройка от определените по длъжностно разписание при ответника общо 4 бройки, а именно за заеманата от ищцата длъжност. Затова първият въпрос не е обуславящ изхода на делото. В обжалваното решение не е обсъждан и въпросът дали подлежи на съдебен контрол преценката на работодателя кои длъжности по щатното му разписание да бъдат определени за заемане по трудово и кои по служебно правоотношение. Мотиви и аргументация на въззивния съд по този въпрос отсъстват, поради което и питането не формира общо основание. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от цитирания по – горе тълкувателен акт.

Третият и четвъртият от въпросите в изложението към касационната жалба удовлетворяват общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК). Това е така, защото решаващият аргумент на инстанцията по същество да приеме процесното уволнение за незаконосъобразно и го отмени, е установената в хода на съдебното дирене по делото злоупотреба с право на работодателя при извършването му. Въпросното обстоятелство е наведено в исковата молба като основание за незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и при отчитане, че тежестта от установяването на злоупотреба с право при уволнението е на страната, която го твърди – т. е. ищцата, въззивният съд е приел от данните, изнесени в показанията на разпитаната по делото свидетелка (Цв. Н.), че към релевантния момент – прекратяване на процесната трудоводоговорна връзка, е доказано твърдяното недобросъвестно упражняване на право на уволнение от ответната администрация и наличието му по делото не е опровергано. Осъществяването на това право е в разрез с принципа по чл. 8, ал. 1 КТ и има за последица незаконосъобразност на прекратяването на трудовото правоотношение с ищцата по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ. Последните два въпроса обаче не удовлетворяват допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е налице соченото отклонение с практиката на ВКС, на която страната се позовава. Напротив, въззивното решение е изцяло съобразено с разрешенията в тази практика (междувпрочем постановена по различен обуславящ правен въпрос) и според която именно тежестта да установи злоупотреба с право от страна на работодателя по чл. 8 КТ и да опровергае презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ е на страната, която твърди факта (наведен като основание за незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение). С разпита на цитираната свидетелка това доказване е проведено, а данни за противното не са ангажирани по делото, с което презумпцията е оборена. Така второинстанционният съд е дал отговор и на последният от поставените въпроси, който е изцяло в съответствие с практиката, сочена от касатора и там изложените принципни постановки на доказването в гражданския процес. Ето защо, коментираните два въпроса също не осъществяват предпоставки за допускане на касационно обжалване.

В обобщение, отсъства соченото от жалбоподателя основание за селекция на касационната жалба – по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение.

При този изход на делото жалбоподателят следва да заплати на ответника по жалба претендираните и направени от последния разноски за настоящото производство. Те възлизат на 600 лв., съгласно приложения договор за правна защита и съдействие, и са заплатени в брой, като вписването в договора за така извършеното пращане е достатъчно и има характера на разписка – вж. т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 553/08.06.2020 г. по гр. д. № 650/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА Областна администрация – Пловдив, представлявана от областния управител, с адрес на администрацията гр. Пловдив, пл. „Н. М“ № 1 да заплати на Т. Г. Х. от с. гр., ЕГН [ЕГН] сумата от 600 (шестстотин) лева - разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.