О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 526

София, 06.02.2024 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четиринадесети декември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 2235 по описа за 2023г. взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба от ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, чрез адвокат Н. Ш., срещу въззивното решение № 26/27.02.2023г. на Бургаския апелативен съд по в. гр. д.№357/2022 г. в частите, с които след частична отмяна на решението на първостепенния Окръжен съд – Бургас, касаторът е осъден да заплати на С. Х. К. сумата от 45 000лв. /над 15 000лв. до присъдените 60 000лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от ПТП настъпило на 27.07.2018г., по вина на водача на л. а. „БМВ 320Д“, с рег. [рег. номер на МПС] , чиято отговорност е застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при жалбоподателя, както и сумата от 246лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатени суми за медицински услуги и консумативи, ведно със законната лихва върху тях, считано от 02.08.2021г. до окончателното им изплащане.

В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение.

Насрещната страна С. Х. К. с писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, чрез адвокат С. К., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по поставените въпроси, а позоваването на основанието по чл.280, ал.2 от ГПК е бланкетно. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Същата е частично недопустима като насочена срещу акт, който е изключен от касационен контрол.

Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост.

Един от предявените в настоящото производство искове за заплащане на обезщетение за претърпените от С. Х. К. имуществени вреди – разходи за медицински услуги, консумативи и лекарства, възникнали от ПТП настъпило на 27.07.2018г., по вина на водача на л. а. „БМВ 320Д“, с рег. [рег. номер на МПС] , чиято отговорност е застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД е с цена от 984,60лв., която е под определения в ГПК праг за касационно обжалване. С оглед на това въззивното решение в тази му част не подлежи на касационен контрол. Същото е влязло в сила от момента на обявяването му, на основание чл.296, ал.1 от ГПК.

Подадената касационна жалба в посочената част е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено.

Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за настоящия съдебен състав, който служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Окръжен съд – Бургас, е осъдил ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД да заплати на С. Х. К. сумата от 45 000лв. /над 15 000лв. до присъдените 60 000лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от ПТП настъпило на 27.07.2018г., по вина на водача на л. а. „БМВ 320Д“, с рег. [рег. номер на МПС] , чиято отговорност е застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника, ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.08.2021г. до окончателното изплащане.

Решението в останалата му част е влязло в сила.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са безспорни и установени с влязлото в сила решение на първостепенния съд обстоятелствата свързани с: настъпване на ПТП на 27.07.2018г., причинено виновно от водача на л. а „БМВ 320Д“, с рег. [рег. номер на МПС] , осъден с влязла в сила присъда по НОХД №743/2020г. на Районен съд – Несебър, чиято отговорност е застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество, от което е пострадал ищецът С. Х. К.; получените увреждания и причичинно-следствената им връзка с произшествието; към датата на произшествието ищецът К. е управлявал мотоциклета си без да притежава необходимата по ЗДвП категория „А“.

Въззивният съд очертал спорните между страните въпроси свързани с размера на присъденото обезщетение и наличието на съпричиняване от пострадалия.

За да даде отговор на същите, съдът кредитирал представените по делото писмени доказателства и заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-медицинска експертиза, от които приел за установено, че вследствие на произшествието ищецът К. получил счупване на малеола на големия пищял на левия крак, разкъсно-контузни рани в областта на глезена и охлузване по гърба. Установил, че към момента на извършване на прегледа от вещото лице (пет години след ПТП) ищецът продължавал да изпитва болки, вследствие на получените увреждания, особено на хондралните лезии на табията и талус на лява глезенна става; имал накуцваща походка със скъсена опорна фаза в ляво; дефицит при вдигане на лявото ходило нагоре към подбедрицата и глезенна става до около 5 градуса, което било функционално значимо и водело до трайно нарушение на походката, особено при слизане по стълби и вървене по наклон. Според заключението нормалния период на възстановяване при подобни травми бил от 4 до 6 месеца, но при ищеца не било възможно прогнозиране на пълно възстановяване, тъй като са установени травми, които към момента водят до трайно нарушение в областта на лявата глезенна става. Вещото лице установило, че по време на възстановяването си ищецът е следвал предписаното му лечение и е извършил необходимата рехабилитация.

Въззивният съд кредитирал и показанията на разпитаните по делото свидетели В. Ж. К. и В. Г. В., от които приел за установено, че периодът на възстановяване на ищеца бил повече от година, през който претърпял три операции, имал нужда от чужда помощ за осъществяване на ежедневните си дейности и при придвижването си, защото не можел да слиза по стълби сам; търпял болки през целия период на лечение; продължил да накуцва и да изпитва болки и след проведените лечение и рехабилитации, затворил се в себе си, станал унил и не можел да работи по специалността си като барман.

Въз основа на така установеното, въззивният съд посочил, че при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид следните обстоятелства: получената сериозна телесна увреда от ищеца наложила няколко оперативни лечения; интензитета на търпените болки и страдания в продължителен период, както в хода на оздравителния процес, така и при обикновеното му движение след това; продължителния възстановителен период над обичайния за този вид увреждания, резултат от вида на счупването; остатъчния дискомфорт при движение дълго след произшествието; лошата прогноза за възстановяването му; младата възраст на пострадалия – 23 години, упражняващ професия свързана с непрекъснато движение.

След преценка на посочените обстоятелства, съдът направил извод, че справедливия размер на обезщетението за претърпените от С. К. вреди е 60 000лв.

Съдът намерил за неоснователно въведеното възражение за съпричиняване на вредите от пострадалото лице, тъй като според заключението на вещото лице по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-автотехнческа експертиза, единствената причина за настъпване на произшествието било поведението на виновния водач. Последният навлязъл в лентата на движение на ищеца /управлявал мотоциклет/ и то в зоната, в която водачът на мотоциклета не е имал възможност да предприеме маневра, която да предотврати удара. Вещото лице установило, че ищецът се е движел с предимство в своята лента на движение, с допустимата скорост от около 50км/ч., която намалил преди удара до 30 км/ч., но автомобилът се намирал в опасната зона за спиране и ударът бил непредотвратим. Според вещото лице, дори водачът на мотоциклета да е притежавал свидетелство за правоуправление, той не е можел да предприеме други действия, различни от извършените за предотвратяване на произшествието.

С оглед на изложеното съдът приел, че по делото не е установено липсата на свидетелство за управление на моторно превозно средство да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото пътно транспортно произшествие, поради което възражението за съпричиняване е неоснователно. В тази връзка съдът се позовал на формираната трайно установена съдебна практика на ВКС, според която съпричиняване на вредоносния резултат е налице тогава, когато с поведението си пострадалото лице е създало предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснило механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за основателен до посочения размер, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.08.2021г. до окончателното изплащане.

Касаторът обосновава допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Умишлено допуснатото нарушение на забраната да не участваш в движението по пътищата, отворени за обществено ползване като водач на моторно-превозно средство, за управлението на което не притежаваш правоспособност следва ли да се възприема като съзнателно поставяне в състояние на повишен риск от настъпване на ПТП и създаването на опасност за собственото си здраве и живот, както и това на останалите участници в движението?; 2/ Управлението на моторно-превозно средство по пътищата, отворени за обществено ползване от неправоспособен водач обуславя ли съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, независимо че не е налице действие или бездействие на същия, в причинно следствена връзка, с което настъпва вредоносния резултат?; 3/ Следва ли съдът при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по реда на чл. 52 ЗЗД, да отчете допуснатите от пострадалия нарушения на общо приетите правила за поведение в обществото, спазването на които е могло да предотврати настъпването на вредоносния резултат?. Твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с т. 7 от ППВС №17/1963 г., както и с решение № 165/26.10.2010 г. по търг. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т. о.

Настоящият съдебен състав намира, че формулираните в изложението въпроси са свързани с това дали липсата на свидетелство за управление от съответната категория от пострадалия, сама по себе си обуславя съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, независимо че не е налице действие или бездействие на същия, осъществяващо или не нарушение на Закона за движение по пътищата, което е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Този въпрос е относим към предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за допускане на обжалването, тъй като е налице формирана и трайно установена практика на ВКС /решение №16/04.02.2014 год. По т. д.№1858/2013г. на ВКС, І т. о.; решение №78/10.07.2014г. по т. д.№1982/2013г. на ВКС, І т. о. и др./. Според даденото в същата разрешение, което и да е нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата само по себе си не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. За да е налице такова, е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, тъй като приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Прието е още, че приносът трябва да е конкретен, т. е. да е налице действие или бездействие от страна на пострадалото лице, което обективно е способствало за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, както и да е доказан, а не предполагаем. Застъпено е и становището, че единствено липсата на свидетелство за управление на превозно средство от съответната категория не може да обоснове съпричиняване от страна на пострадалия, ако поведението му не е в причинна връзка с вредоносния резултат.

Въззивното решение е постановено в съответствие с дадените разрешения. В същото съдът е приел, че в хода на висящото производство е установена липса на поведение от страна на пострадалия, с което същият да е допринесъл за настъпване на произшествието, нито да е могъл да предприеме каквито и да е действия за предотвратяването му, като само по себе си притежаването на свидетелство за управление на МПС не би могло да промени настъпването на инцидента, нито да повлияе на резултата от него. Предвид изложеното, по поставените въпроси не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

В изложението е поставен и въпросът: При определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, съгласно чл. 52 от ЗЗД, следва ли съдът да прецени установените по делото конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, касаещи причинените неимуществени вреди, в това число и обстоятелствата, при които те са настъпили?. Твърди се, че същият е разрешен в противоречие със задължителните разяснения дадени в ППВС № 4/1968 г. за обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени при определяне на справедливия размер на обезщетението по реда на чл.52 от ЗЗД. Искането е обосновано в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Поставеният въпрос касае начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и комплексната оценка на всички конкретно установени по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства относими към приложението на чл.52 от ЗЗД, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. По същите е формирана задължителна практика на ВС и ВКС – ППВС № 4/23.12.1968г., както и такава по реда на чл.290 от ГПК, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретно, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка. Тези обстоятелства при телесните увреждания са свързани с вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, физическите и психически последици от него; личността на пострадалия. Когато е налице влошаване на здравословното състояние, от значение е неговата степен и вид – дали същото е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието му; силата, интезитета и продължителността на търпените болки и дали същите са отшумели; продължителността на лечението; извършените медицински интервенции; отражението на получените увреждания в живота на увреденото лице – търпените неудобства и притеснения, неговата трудова дейност и социализация. Следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането, като обезщетението се определи глобално – за всички претърпени неимуществени вреди. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка.

В конкретния случай, въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. При постановяването му съдът е отчел всички установени и относими обстоятелства към определяне размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на получените травматични увреждания от процесното ПТП: вида на счупването; вида и продължителността на лечението; търпените болки по време на възстановителния процес, както и нуждата от чужда помощ за ежедневните дейности на ищеца в този период; липсата на пълно възстановяване и останалото трайно увреждане на походката на пострадалия; отражението на получените увреждания в живота на увреденото лице, неговата трудова дейност и социализация, поради което не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване /в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/.

Съдът намира, че не е налице основание за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на решението по реда на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК.

На основание чл. 38 от Закона за адвокатурата ЗАД ОЗК Застраховане АД следва бъде осъдено да заплати на адвокат С. К. от АК - Бургас, сумата от 1880 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ в производството пред Върховен касационен съд, определено съгласно по реда на Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №26/27.02.2023г. на Бургаския апелативен съд по в. гр. д.№ 357/2022 г. в частта, с която ЗАД „ОЗК Застраховане“, [населено място] е осъдено да заплати на С. Х. К. сумата от 45 000лв. /над 15 000лв. до присъдените 60 000лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от ПТП настъпило на 27.07.2018г., по вина на водача на л. а. „БМВ 320Д“, с рег. [рег. номер на МПС] , чиято отговорност е застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗАД „ОЗК Застраховане“, [населено място], ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.08.2021г. до окончателното изплащане.

Решението в останалата му част е влязло в сила.

ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД да заплати на адвокат С. К. – Бургаска адвокатска колегия, [населено място], [улица], сумата от 1880 лв., представляваща адвокатско възнаграждение определено по реда на чл. 38, ал.2 ЗАдв.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. №2151/07.03.2023г. подадена от ЗАД „ОЗК Застраховане“, [населено място], чрез адвокат Н. Ш., срещу въззивното решение на Бургаски апелативен съд №26/27.02.2023г. по в. гр. д.№ 357/2022 г. в частта, с която ЗАД „ОЗК Застраховане“, [населено място] е осъдено да заплати на С. Х. К. сумата от 246лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатени суми за медицински услуги и консумативи от ПТП настъпило на 27.07.2018г., по вина на водача на л. а. „БМВ 320Д“, с рег. [рег. номер на МПС] , чиято отговорност е застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗАД „ОЗК Застраховане“, [населено място], ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.08.2021г. до окончателното изплащане.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 2235/2023 година по описа на Върховния касационен съд в посочената му част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: