О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 250
Гр. София, 06.02.2024г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, 2 т. о. в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. С.
ЧЛЕНОВЕ : Г. И. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
като разгледа докладваното от съдия М. К. т. д. № 1496 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от страните по делото срещу решение №114/06.04.2023г. по в. т.д. №11/2023г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 437 от 12.10.2022 г. по т. д. №738/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „ТОРОВЕ БГ“ ЕООД, изпълнението на неизискуемо парично задължение в размер на 61 333,33лв, извършено на 03.08.18г. в полза на „БАНКА ДСК“ АД по договор за кредит от 03.08.15г. и анекси №1/25.08.16г. и №2/23.08.17г. към него на основание чл.646, ал.2, т.1 ТЗ, и е отхвърлен иска за горницата над 61333,33лв. до пълния му размер от 157 333,33лв, като неоснователен.
Първата касационна жалба е подадена от ответника „Банка ДСК“ АД срещу решението №114/06.04.2023г. по в. т.д.№11/2023г., в частта му, с което е потвърдено решение № 437 от 12.10.2022 г. по т. д. №738/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „ТОРОВЕ БГ“ ЕООД, изпълнението на неизискуемо парично задължение в размер на 61 333,33лв, извършено на 03.08.18г. в полза на „БАНКА ДСК“ АД по договор за кредит от 03.08.15г. и анекси №1/25.08.16г. и №2/23.08.17г. към него, на основание чл. 646, ал.2, т.1 ТЗ.
Касаторът „Банка ДСК“ АД поддържа, че атакуваното решение е недопустимо, а при условията на евентуалност неправилно поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Счита, че решението следва да бъде обезсилено, тъй като искът по чл. 646, ал.1, т.2 от ТЗ е предявен от синдика след изтичането на преклузивния едногодишен срок. Поддържа, че срокът по чл. 649, ал. 1 от ТЗ е започнал да тече от 29.07.2019г., когато е обявено по партидата на длъжника решението за откриване на производството по несъстоятелност и е изтекъл на 27.07.2020г. Поддържа, че дори и да се приеме, че срокът тече от възобновяване на производството по несъстоятелност с решение от 19.10.2020г., обявено по партидата на 20.10.2020г., то срокът е изтекъл на 20.10.2021г., което отново според него е след датата на исковата молба. Наред с горното счита, че не са разгледани от въззивния съд възраженията му относно допуснати съществени процесуални нарушения при разпределяне на доказателствената тежест от първоинстанционния съд, който е възложил на ответниците да оборят извода, че процесната искова молба е част от пратка с описаната товарителница, а въззивният съд не е изготвил нов доклад, нито е разгледал възражението на банката и не се е произнесъл по допустимостта на исковата молба. Поддържа и че изводът на въззивния съд относно допустимостта на исковата молба е изведен в противоречие със събраните по делото доказателства. Твърди, че не е установен факта на плащане от страна на несъстоятелния длъжник, като имало само извлечение от кредитна сметка, от което се установява единствено счетоводната операция по погасяване на задълженията по кредита, но не и самото плащане. Поддържа и че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон, тъй като е налице изключението на чл. 646, ал.5 от ТЗ и неправилно въззивният съд е приел, че изпълнението на задълженията по договора за кредит не попада в обхвата на понятието „обичайна дейност“ на длъжника, тъй като усвояването на кредита е извършвано чрез представяне на фактури и други разходно оправдателни документи към негови доставчици, т. е. сумите са предоставяни във връзка с осъществяваната от него търговска дейност. Предвид горното претендира обезсилване на решението и евентуално отмяната му и отхвърляне на иска.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Банка ДСК“ АД поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, и чл. 280, ал. 2, пр.2 ГПК, поставяйки следните въпроси:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да направи самостоятелна преценка на всички възражения на страните, респ. на всички събрани по делото доказателства и да изложи свои собствени мотиви в обосноваване на решаващата си воля, независимо от тези на първата инстанция?“, като твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС, обективирана в решение №149/28.12.2017г. по т. д. №1604/2016г. на 2 т. о., решение №217/09.06.2011г. по гр. д. №761/2010г. на 4 г. о., решение №157/11.02.2016г. по т. д. № 3638/2014г. на 2 т. о.;
2. „Какви са правомощията на въззивната инстанция при изложени във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка със задължението му за изготвяне на пълен и точен доклад и разпределяне на доказателствената тежест и направени с жалбата доказателствени искания?“, като разрешен в противоречие с т.2 на ТР №1/09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
3. „Въз основа на какви критерии следва да се преценява дали определена сделка е извършена в рамките на обичайната дейност на търговеца по смисъла на чл. 646, ал.5 от ТЗ?“
4. „Попада ли изпълнението на задължение по договор за банков кредит в обхвата на понятието „обичайна дейност“ на търговеца по смисъла на чл. 646, ал.5 от ТЗ?“, като за последните два въпроса поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК като разрешени в противоречие с практиката, обективирана в решение №124/21.07.2017г. по т. д.№ 2137/2016г., но се поддържа и че са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото поради липсата на легална дефиниция на понятието „обичайна дейност“ на търговеца, както и липса на формирана съдебна практика.
Втората касационна жалба е подадена от Г. П. С. в качеството й на синдик на „Торове БГ“ ЕООД – [населено място] чрез процесуалния й пълномощник – адв. К. Н., срещу решението под № 114/06.04.2023г. по в. т.д.№11/2023г., в частта му, с която е потвърдено решението на Варненския окръжен съд за отхвърляне на иска по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ, за горницата над 61 333,33лв. до пълния предявен размер от 157 333,33лв.
Касаторът – синдик поддържа, че решението е необосновано, неправилно и постановено при нарушение на процесуалните правила. Според касатора неправилен е изводът на въззивния съд, че процесната част от вземането в размер на 96 000 лв., за която сума искът е отхвърлен, представлява изпълнение на изискуемо парично вземане. Оспорва извода на съда, че е настъпила изискуемост на 60% от отпуснатия кредит на основание чл.6 от анекс №2/23.08.2017г., която клауза според касаторът е тълкувана неправилно. Поддържа, че извършеното тълкуване не съответства на действителната воля на страните и не е съобразено с целта на конкретния договор за кредит, който е за оборотни средства под формата на револвираща кредитна линия и се отличава с това, че кредитополучателят има възможност да усвоява многократно договорения максимален кредитен лимит в рамките на срока за ползване на кредита и да извършва погасявания на т. нар. плафони, които не са обвързани с конкретен падеж. Поддържа, че за неизпълнение на задължението за намаляване на кредитната линия два пъти с по 30% през 12месечния период на ползване, не се начислява санкционна лихва и поради това не е настъпил падеж по правилата на чл. 84 от ЗЗД, а страните са се съгласили, че издължаването на главницата с начална дата 10.08.2018г. следва да се осъществи на 60 равни месечни вноски. С оглед горното счита, че е неправилен извода на съда, че сумата от 96 000 лв. е била изискуема на 03.08.2018г. Обосновавайки теоретично понятията за падеж и изискуемост, касаторът счита, че решението следва да бъде отменено в обжалваната му част и исковата му претенция – уважена изцяло.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът –синдик Г. С. поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, поставяйки следните въпроси:
1. „Правилата на чл. 84 от ЗЗД намират ли приложение при определяне /преценка/ настъпването на падежа /изискуемостта/ на задължения, произтичащи от договор за револвиращ банков кредит? И по-конкретно следва ли да се приеме, че договорката „Кредитополучателят се задължава да намалява кредитната линия 2 пъти с по 30% през 12 месечния период на ползване“ изпълнява условието на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и кредиторът дължи покана, за да настъпи изискуемост?“
2. „Задълженията за погасяване в периода на ползване на част от отпуснатия револвиращ кредит ще представлява ли ликвидно и изискуемо вземане на кредитора, при положение, че не е настъпил крайния срок за издължаването на кредита?“
Ответникът по тази касационна жалба „Банка ДСК“ АД е подал отговор чрез процесуалния си представител – адв. А. Т., от 07.08.2023г., в който оспорва подадената жалба по подробно изложените съображения. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението, както и отхвърляне на жалбата.
Ответникът „ТОРОВЕ БГ“ ЕООД /н./ оспорва и двете жалби по съображения, подробно изложени в общ писмен отговор от 04.08.2023г., като поддържа, че според него искът е недопустим, тъй като исковата молба е подадена след срока. Претендира обезсилване на решението, евентуално отмяната му.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:
Съдът намира, че касационните жалби са подадени от легитимирани страни, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.
За да постанови обжалваното въззивно решение, Варненският апелативен съд е приел, че с влязло в сила решение №734/26.07.2019г., постановено по т. д. №552/2019 г. по описа на ВОС е обявена неплатежоспособността на „ТОРОВЕ БГ“ ЕООД с начална дата - 31.12.2017 г., длъжникът е обявен в несъстоятелност и на основание чл. 632, ал.1 от ТЗ производството е спряно. С решение № 260293 от 19.10.2020 г., вписано в ТР на 20.10.2020 г., производството е възобновено, като от този момент е започнал да тече и едногодишният срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ за предявяване на исковете по чл. 646 ТЗ, който е приел за спазен, тъй като исковата молба е подадена чрез „Еконт“ с товарителница на 19.10.2021г.
Въззивният съд е приел, че не се спори относно факта на сключване между страните на договор за кредит от 03.08.15г. за сумата от 160 000лв. и анекси №1/25.08.16г. и №2/23.08.17г. към него, както и факта на осъществено на 03.08.18г. плащане в размер на 157 333,33лв. с основание пълно погасяване на кредит. Според приетото от апелативния съд, банката е предоставила на „ТОРОВЕ БГ“ ЕООД като кредитополучател кредит за оборотни средства в размер на 160 000лв., като револвираща кредитна линия със срок до 03.08.16г., а с анекс №1/25.08.16г. срокът за ползване на кредита е продължен до 03.08.17г. и с втори анекс №2/23.08.17г. - до 03.08.18г. Във анекса от 23.08.2017г., в чл. 2 е уговорено, че след изтичане на горепосочения срок, кредитът се погасява съгласно т. 5 от договора - за срок от 60 месеца съгласно погасителен план. Според въззивния съд клаузата на чл. 6 от анекса съгласно която кредитополучателят се задължава да намали кредитната линия 2 пъти с по 30% през 12 месечния период на ползване, води до извода, че кредитополучателят се е задължил в рамките на срока за ползване да погаси усвоения кредит до 60% от общата сума, т. е. към 03.08.18г. тази част от кредитната линия, съответна на 96 000лв, е била изискуема, поради което за нея не са налице предпоставките на чл. 646, ал.2, т.1 ТЗ, а за разликата – са, поради което е потвърдил решението на ОС-Варна.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т. е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
По касационната жалба, подадена от „Банка ДСК“ АД настоящият съдебен състав намира следното:
По първия поставен от касатора процесуален въпрос относно задълженията на въззивния съд, е налице константна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. др. решения, включително и цитирани от жалбоподателя, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, а е изложил подробни мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което този въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касация. Апелативният съд е обсъдил и доводите за недопустимост на иска поради неспазване на срока по чл. 649 от ТЗ, като е приел, че същият не е пропуснат поради изпращане на исковата молба чрез куриер в едногодишния срок, като са изложени собствени мотиви по всички възражения и твърдения на страните. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на събрания доказателствен материал, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По втория поставен от касатора „Банка ДСК“ АД процесуален въпрос относно задълженията на въззивния съд при доводи за допуснато процесуално нарушение във връзка с доклада и разпределението на доказателствената тежест от първата инстанция, също е налице константна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК /т. 2/ и много други актове. С горепосоченото ТР се прие, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, но в случай, че във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати такива, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Варненският апелативен съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, тъй като при разпределянето на доказателствената тежест във връзка с оспорване на срочността на исковата молба и изпращането й чрез куриер, не е намерил допуснато процесуално нарушение и е обсъдил доводите на въззивника за това по повод направеното от него доказателствено искане за съдебно-графологична експертиза, което е отхвърлил, посочвайки в определението си от 12.01.2023г., че цитираното удостоверение за пратката от „Еконт“ има характер на официален удостоверителен документ. Следователно при процедиране по този въпрос въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 440/ 31.05.2010г. по гр. д. № 1504/ 2009г. на III ГО на ВКС, определение № 838/ 13.11.2014г. по ч. гр. д. № 6433/ 2014г. на IV ГО на ВК, определение № 471/ 12.07.2012г. по ч. т.д. № 209/2012г. на I ТО на ВКС и др., че при спор относно датата на подаване на пощенската /куриерската/ пратка следва да се съберат доказателства за проверка, като пречките при упражняване на процесуалните права, които не се дължат на пропуски на страните, не трябва да се разглеждат в тяхна вреда. Несъгласието на касатора със становището на съда по този въпрос касае правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Така поставен този процесуален въпрос не може да обуслови допускане до касационно обжалване на решението, тъй като не покрива допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК.
Поставените от касатора два материалноправни въпроса във връзка с понятието „обичайна дейност“ на търговеца по смисъла на чл. 646, ал. 5 от ТЗ са свързани с мотивите на въззивния съд, който е приел, че възражението за наличието на тази хипотеза е неоснователно, но по тях също не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация, тъй като не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Както е прието в Решение № 124/21.07.2016 год. на ВКС по т. д. № 2137/2016 год., II т. о., при произнасяне по възражения по чл. 646 ал. 5 ТЗ следва да се прилага дефиницията за „обичайна дейност”, дадена в § 1 т. 12 от ДР ЗСч / сега отм./, а именно - съвкупността от стопански операции, извършвани регулярно от предприятието в рамките на осъществяваната от него дейност; и че понятието „обичайна дейност” по смисъла на чл. 646 ал. 5 ТЗ обхваща по-ограничен кръг от търговски сделки, които длъжникът сключва във връзка с упражняваната по занятие дейност. Съгласно решение № 8/14.05.2019г. по т. д. №832/2018г., 1 т. о., с докладчик съдия Е.М., „в обхвата на обичайната дейност на търговеца попадат всички онези действия и сделки, които в своята съвкупност уплътняват съдържанието на понятията „търговско занятие” или „предмет на дейност на търговеца”, но без отчуждаването или обременяването с тежести на недвижими имоти, поемането на менителнични задължения, както и вземането на заем, като макар с вземането на заем търговецът да цели подпомагане на своята обичайна/обикновена дейност, сключването на такъв договор (било по чл. 240 ЗЗД или по чл. 430 ТЗ) се явява без съмнение извън съдържанието на последната“. Въззивният съд не е действал в противоречие с горепосочената практика като е приел, че макар да е с цел финансиране на дейността на предприятието, сключването на договор за банков кредит от несъстоятелния длъжник и погасяването му не е в кръга на обичайната му търговска дейност по занятие. По отношение на тези въпроси наличието на цитираната непротиворечива практика на ВКС опровергава и доводите на касатора, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК.
По касационната жалба, подадена от синдика на „Торове БГ“ ЕООД / в несъстоятелност/, настоящият съдебен състав намира, че също не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация.
Първият поставен от касатора въпрос, във втората си част е изцяло фактически и не отговаря на изискванията за правен въпрос по смисъла на даденото в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение. Въпросът дали конкретната уговорка по чл. 6 от анекса, цитирана дословно от касатора, изпълнява условието на чл.84, ал.2 от ЗЗД и дали кредиторът дължи покана, е казуистичен и е по правилността на решението според тезата на жалбоподателя, но тази преценка може да бъде направена само след допускане на решението до касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така поставен въпросът предполага произнасяне на съда по съществото на спора, което е недопустимо във фазата по допускане до касационно обжалване. Същият не е обусловил и правните изводи на въззивния съд, тъй като той не е разглеждал въпроса необходима ли е покана от кредитора, а е извършил дейност по тълкуване волята на страните, обективирана в анекса, и е приел, че е налице уговорка за заплащане на два пъти по 30% от отпуснатия кредит от кредитополучателя в срок до 03.08.2018г. Апелативният съд е формулирал извод, че възможността в рамките на срока на кредитната линия върнатите суми да бъдат повторно използвани, не променя наличието на изискуемо задължение на кредитополучателя да върне общо 60% от сумата по кредитната линия в уговорения срок, който е конкретна дата. С оглед горното и вторият поставен въпрос от касатора – синдик, а именно дали задълженията за погасяване в периода на ползване на част от отпуснатия револвиращ кредит представляват ликвидно и изискуемо вземане на кредитора, при положение, че не е настъпил крайния срок за издължаването на кредита, не отговаря на критериите за допускане до касационно обжалване на решението. И двата материалноправни въпроса, формулирани от касатора - синдик в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, възпроизвеждат поддържаните от него защитни тези и са поставени с оглед конкретната фактическа обстановка, като отговорите изискват анализ и преценка на събраните по делото доказателства, поради което не следва да бъдат допускани. Не се установява и поддържаното от касатора допълнително селективно основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК предпоставя посочването на неясна, непълна или противоречива правна норма и обосноваване на съществуваща противоречива практика по нейното прилагане или наличието на непротиворечива такава, с обосноваване нуждата от нейното преодоляване, с оглед развитието на обществените отношения или промяна в законодателството, с цел осигуряване точното прилагане на закона и за развитието на правото. Такава обосновка изложението по чл. 280 ал.1 ГПК, представено от касатора –синдик, не съдържа.
ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Доводите на касатора „Банка ДСК“ АД за недопустимост на акта като постановен по недопустим иск, основаващи се на твърденията му, че не е спазен преклузивния срок за предявяването му по чл. 649 от ТЗ, са несъстоятелни и са обсъдени от въззивния съд, който не е действал в противоречие с практиката на ВКС относно хипотезата на изпращане на пратки с куриер, която е налице в случая, тъй като е приложена товарителница, писмени обяснения от деловодителя, приел пратките, удостоверение от „Еконт“, от съвкупната преценка на които следва изводът, че исковата молба е изпратена по куриер на 19.10.2021г., а получена в ОС – Варна на 21.10.2021г. Не се установява и очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, на което се позовава касаторът, тъй като за наличие на горното е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касация. С оглед изхода на спора на касаторите не се следват разноски, а като ответници по касационните жалби на противната страна, те не са поискали присъждане на разноски и такива не следва да бъдат възлагани.
По касационната жалба, подадена от синдика на „Торове БГ“ ЕООД / в несъстоятелност/ не е внасяна предварително държавна такса, а такава следва да бъде събрана от масата на несъстоятелността съгласно разпоредбата на чл.649, ал.6 от ТЗ, поради което дружеството следва да бъде осъдено да заплати 30 лв. – държавна такса по сметка на ВКС.
Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №114/06.04.2023г. по в. т.д.№11/2023г. на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА на основание чл. 649, ал. 6 от ТЗ, „Торове БГ“ ЕООД / в несъстоятелност/, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление – [населено място], [улица], чрез синдика Г. С., от масата на несъстоятелността да заплати на ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, с адрес – [населено място], [улица], дължимата държавна такса по касационната жалба в размер на 30 лв. / тридесет лева/.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.