Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. С срещу решение №.239/6.10.20 по г. д.№.394/20 на ОС Смолян за потвърждаване на решение №.60423/1.07.20 по г. д.№.1307/19 на РС Смолян за уважаване на предявените срещу касатора искове с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1-3 КТ.

Ответната страна Е. М. П. оспорва жалбата; претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че към момента на уволнението на ищеца – 10.09.2019, не са налице предпоставките на чл. 330 ал. 2 т. 1 КТ, на което основание е уволнен – а именно да е лишен с присъда или по административен ред от право да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен. Посочил е, че с присъда №.8/4.04.19 по нохд 13/18, потвърдена с окончателно реш.№.290/8.07.19 по внохд №.20/19 на ОС Смолян, изобщо не му е налагано наказание лишаване от право да упражнява някаква професия или да заема длъжността, на която е назначен -подобно наказание не се и предвижда от чл. 325 ал. 2 вр. с ал. 1 НК-за каквото престъпление ищецът е бил признат за виновен. Съдът се е позовал на практиката на ВКС /реш.№.715/2.08.15 по г. д.№.4737/17, ІV ГО/, съгласно която за законосъобразното упражняване на потестативното право на уволнение е необходимо към момента на уволнението всички предпоставки на съответното основание да са налице /последващо възникване или отпадане на такива занапред не води до извод, че уволнението е незаконно/; основанията за уволнение по чл. 330 ал. 2 т. 1 КТ предвиждат не само право, но и задължение за прекратяване на трудовия договор с работника или служителя при наличието на предвидените в тях предпоставки /работодателят не разполага с възможността да избира дали да прекратили или не трудовото правоотношение, а трябва да го направи, тъй като в противен случай ще наруши установени със закон забрани за заемане на длъжността от определени лица/; затова от момента, в който съдебният акт по административното или наказателното производство, материализиращ основанието по чл. 330 ал. 2 т. 1 и/или т. 10 от КТ, влезе в сила, работодателят е длъжен да прекрати трудовото правоотношение с посочения в тях работник или служител-без да се съобразява с възможността за евентуално възобновяване на наказателното или административното производство по реда на някой от извънредните и специални способи за това; същевременно самото възобновяване ще доведе до възстановяване на висящността на наказателното или административното производство, но няма да се отрази пряко на вече упражненото и породило действие потестативно право за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение на работника или служителя – неговите последици биха отпаднали само ако с постановения във възобновеното производство акт с обратна сила отпаднат последиците от лишаването от право да се заема длъжността или от осъждането, т. е. ако лицето бъде признато за невиновно и оправдано по повдиганото му обвинение, или не му бъде наказание, с което да бъде лишено от право да заема съответната длъжност. Предвид горните постановки е отразено, че следва да се съобрази и развитието на нохд №.13/18 на РС Смолян - при което се вижда, че отново липсват условия за уволнение по чл. 330 ал. 2 т. 1 КТ – доколкото с решение №.80/12.06.20 по нохд №.99/20 ОС Пловдив се отменя по реда на възобновяването реш.№.3/6.01.20 по нохд №.57/19 на ОС Смолян и присъда №.8/4.04.19 по нохд №.13/18 и се връща делото за ново разглеждане от друг състав на РС Смолян от стадия на разпоредителното съдебно заседание; в изпълнение на това решение нохд №.13/18 е преобразувано в нохд №.315/20 на РС Смолян, а с протоколно определение от 2.09.20 /влязло в сила на 18.09.20/ производството е прекратено. При тези обстоятелства е обобщено, че не само, че с присъда по нохд през всичките му преобразувания не е налагано на ищеца наказание лишаване от право да заема професия или длъжността, на която е назначен, но вече няма изобщо и присъда, с която да е признат за виновен в извършване на престъпление. Към момента на уволнението е било издадено само Отнемане по чл. 59 ал. 1 т. 1 ЗЗКИ на разрешение за достъп до класифицирана информация с №.196/27.08.19 на заместник председателя на ДАНС, което още не е било влязло в сила. Съдът е посочил, че предпоставките на чл. 330 ал. 2 т. 1 КТ са строго, ясно и изчерпателно изброени, като тази повелителна разпоредба не може да се тълкува разширително; не е допустимо ефектът на присъдата и наказателното постановление да се придават на някакви други актове – каквото е отнемането на разрешение за достъп до класифицирана информация №.196/27.08.19 на зам. председателя на ДАНС. Отнемането на такъв достъп очевидно не представлява лишаване по административен ред от право да се упражнява професия или да се заема длъжност по смисъла на чл. 13 б.“В“ и чл. 16 ЗАНН, чието налагане да се осъществява по реда, установен с раздел ІV ЗАНН. След като няма лишаване нито с присъда, нито по административен ред от право да упражнява определена професия или да заема длъжността „оперативен дежурен“ в [община], уволнението на основание чл. 330 ал. 2 т. 1 КТ е незаконно. Тази разпоредба изисква не просто лицето да е признато за виновно в извършване на престъпление, а и с присъдата да е наложено точно посоченото в нея наказание по чл. 37 т. 6 или т. 7 НК. Поради това неоснователен е доводът, че отнемането на достъпа до класифицирана информация, респективно лишаването на ищеца от правото да заема длъжности и изпълнява дейности, свързани с работа с класифицирана информация, било реализирано от компетентния административен орган по административен ред – поради което не било нужно да има издадено и влязло в сила наказателно постановление. За неоснователен е намерен и доводът, че предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение е отпадането на условие, свързано с основно изискване за заемане на длъжността-което е строго специфично, свързано със защита на класифицирана информация, респективно националната сигурност, и регулирано от специалните закони ЗЗКИ и ЗДАЕЮ. Посочено е, че подобна предпоставка не е заложена в т. 1 на ал. 2 чл. 330 КТ – поради което колкото и важен да е въпросът за защита на класифицираната информация и колкото и специални закони да са ЗЗКИ и ЗДАУЮ, те не могат да направят уволнението законно; това е така, тъй като нито КТ, нито друг закон им придава ефект, какъвто се твърди от работодателя; ако той счита, че има отпадане на условие за заемане на длъжност, би могъл да уволни работника на друго основание – но не и на посоченото в заповедта.

Съгласно чл. 280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК и чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Лишаването по административен ред от право да се упражнява определена дейност следва ли да се реализира единствено с наказателно постановление, издадено в съответното административно-наказателно производство, респективно наказателното постановление ли е единственият акт, посредством който по същество се отнема право да се извършва определена дейност?“ /реш.№.9340/29.09.06 на ВАС по а. д.№.11956/05, Vотд., реш.№.2250/6.03.07 по а. д.№.11606/06, 5чл. с./; 2.“Лишаването от право да се упражнява определена дейност чрез отнемане на изрично разрешително, свързано с нея по административен ред, от компетентен административен орган, по специално уредено производство от специален закон – ЗЗКИ (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА КЛАСИФИЦИРАНАТА ИНФОРМАЦИЯ), въпреки липсата на нарочно издадено наказателно постановление в съответно административно наказателно производство, попада ли в обхвата на чл. 330 ал. 2 т. 1 КТ като основание за еднократно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя?“; 3. “Допустимо и в духа на върховенството на закона, принципите на правовата държава и основните принципи на правото ли е посредством съдебно решение на компетентна юрисдикция, административен орган, изпълняващ публични функции, свързани с местно самоуправление да бъде заставен да извърши закононарушение, пренебрегвайки защитата на националната сигурност?“; 4.“Отнемането на разрешение за достъп до класифицирана информация на основание чл. 59 ал. 1 т. 1 във връзка с чл. 40 ал. 1 т. 4 ЗЗКИ-влязла в сила присъда за извършено престъпление от общ характер, следва ли да се счита за индивидуален административен акт, чието обжалване не спира изпълнението му, респективно има придадено предварително изпълнение ex lege?“; 5.“До каква степен съответните длъжностни лица са обвързани от предписанията на органите съгласно чл. 40 ал. 2 от Закон за Държавна агенция „Национална сигурност“?“; 6.“Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните и да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?“ /т. 3, р.І ППВС 1/13.07.53, ППВС 7/27.12.65, т. 13 ППВС1/10.11.85, т. 2 ТР 1/9.12.13 по т. д.№.1/13, ОСГТК на ВКС, т. 19 ТР 1/4.01.01 по тълк. д. №.1/00, ОСГК, реш.№.№.44/10.07.20 по г. д.№.1963/19, ІІ ГО, реш.№.12/ 16.02.16 по г. д.№.2184/15, ІІІ ГО, реш.№.145/7.01.19 по г. д.№.811/18, ІІ ГО, реш.№.59/14.04.15 по г. д.№.4190/14, ІV ГО, реш.№.183/16.11.17 по т. д. №.2624/16, ІІ ТО, реш.№.187/7.07.16 по г. д.№.1332/15, ІV ГО/.

Настоящият състав намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване на чл. 280 ГПК не са налице.

Въпроси №.1-№.5 не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно дадените с т. 1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая изведените от касатора въпроси не отговарят на тези изисквания. Те са неотносими, доколкото не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция /№.1, №.3-№.5 – съдът не е приемал, че е налице лишаване от право да се упражнява определена професия или да се заема длъжността (напротив, изрично е посочил, че в случая е отнето единствено разрешение за достъп до класифицирана информация, като не е налице нито една от визираните в основанието на чл. 330 КТ хипотези), респективно не е излагал мотиви във връзка с останалите въпроси/, съответно съдържат условие, което не е било прието от нея /№.2-съдът не е приемал, че отнемането на разрешението за допуск до класифицирана информация на ищеца съставлява лишаване от право да упражнява определена професия или заеманата длъжност/. Същевременно съдът, позовавайки се на задължителна практика, е изложил подробни решаващи мотиви относно това какви са предпоставките за наличието на това основание-вкл. посочвайки, че по отношение на ищеца не е налице както лишаване от право да упражнява определена професия или да заема длъжността – с влязла в сила присъда или по административен ред /с оглед позоваването от ответника на цитираното наказателно производство и отнетия допуск до класифицирана информация във връзка с него/, така и въобще осъждане - доколкото наказателното производство, послужило като причина за отнемане на допуска, освен, че е било по обвинение в престъпление, за което не е предвидено наказание лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност, е било и прекратено с окончателен акт поради липса на предпоставки за образуването му /т. е. налице са и допълнителни, самостоятелни мотиви за незаконосъобразност на уволнението предвид последващото прекратяване на наказателното производство при позоваване на съответната задължителна практика в този смисъл/. По въпроса за основанието, на което би могло да бъде прекратено трудово правоотношение при отнемане на подобен допуск, също е налице практика на ВКС /реш.№.302/19.07.12 по г. д.№.1012/11, ІV ГО/, цитирана и съобразена от въззивната инстанция. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Съгласно сочената във връзка с втория въпрос практика непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. ОС Смолян не се е отклонил от тази практика. Той е обсъдил относимите доказателства, факти и доводи и е изложил мотиви във връзка с направените от него правни изводи. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл. 281 т. 3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл. 280 ал. 1 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице основанието на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл. 280 ал. 1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, изложени са подробни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.

С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски в размер на 600лв. платен адвокатски хонорар.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.239/6.10.20 по г. д.№.394/20 на ОС Смолян.

ОСЪЖДА О. С да плати на Е. М. П. 600лв. /шестстотин/ лева разноски на основание чл. 78 ал. 1 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: