Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „ДИ ЕНД ДИ 08“ ЕООД, [населено място] против определение № 2585 от 20.11.2020 г. по ч. гр. д. № 3669/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, потвърждаваща постановеното от Софийски градски съд, VІ-6 състав определение № 4257 от 25.08.2020 г. по т. д. № 2709/2019 г. за прекратяване на производството по делото по отношение на търговското дружество като един от ответниците по предявените от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД в условията на евентуално съединяване искове с правно основание чл. 422 ГПК и чл. 430 ТЗ.

Частният касатор моли за отмяна на атакуваното определение, като неправилно. Изразява несъгласие с извода на предходните инстанции, че подаденото от него възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената в полза на банката заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е просрочено и съответно, че предявеният срещу него иск по чл. 422 ГПК е недопустим. Излага подробни съображения в подкрепа на твърдението си, че доколкото уведомяването му за издадената заповед за изпълнение е извършено на 07.11.2018 г. по реда на чл. 47 ГПК, т. е. чрез залепване на уведомление, то двуседмичният срок за подаване на възражение (съгласно приложимата в случая предходна редакция на закона) е започнал да тече не на датата на залепването на уведомлението, както е приел въззивният съд, а след изтичане на двуседмичният срок по чл. 47, ал. 2 ГПК за оставяне на книжата на разположение на страната в канцеларията на съда, на ЧСИ или на общината, поради което подаденото на 22.11.2018 г. възражение по чл. 414 ГПК не е просрочено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата частна касационна жалба, е заявено искане за допускане на касационния контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргумента, че въззивното определение „разглежда казус, правилното решаване на който има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото в случая е нарушено тълкуването на чл. 47 ГПК относно броенето на срока да се депозира възражение по чл. 414 ГПК след залепено уведомление“. Посочена е и нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК, без да е уточнено коя от трите хипотези в нея се твърди да е осъществена.

Ответникът по частната касационна жалба – „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, [населено място] – оспорва същата и моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 04.03.2021 г. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което е процесуално допустима.

За да потвърди определението за прекратяване на производството по т. д. № 2709/2019 г. на Софийски градски съд, VI-6 състав по отношение на ответника „ДИ ЕНД ДИ 08“ ЕООД, [населено място], въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че предявеният срещу него иск по чл. 422 ГПК е недопустим, тъй като възражението на този ответник по чл. 414 ГПК е депозирано след изтичане на двуседмичния срок от връчването на заповедта за изпълнение. Приел е, че с оглед установеното от връчителя, че дружеството е напуснало адреса преди 3 години, приложима в случая е разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК, а не разпоредбата на чл. 50, ал. 4 ГПК вр. чл. 47 ГПК, поради което срокът по чл. 414, ал. 2 ГПК (погрешно посочен като едномесечен, а не двуседмичен, какъвто е този срок към релевантния за случая момент) не е спазен.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

На първо място, касационният контрол не може да бъде допуснат на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като частният касатор изобщо не е поставил въпрос, по отношение на който да бъде преценявано наличието на това основание. Твърдението, че казусът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото не покрива изискването по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС за конкретно формулиране на релевантния за изхода на делото въпрос.

Отделно от това, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да се счете за осъществено предвид наличието на практика на ВКС по приложението на чл. 50, ал. 2 вр. чл. 50, ал. 4 и чл. 47 ГПК, част от която е цитирана в първоинстанционното определение, потвърдено с обжалвания въззивен акт.

На второ място, касационният контрол не следва да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. От една страна, касаторът не е посочил конкретно коя от визираните в тази разпоредба три хипотези твърди, че е налице в случая – недопустимост, нищожност или очевидна неправилност на въззивния акт, нито е аргументирал наличието й. От друга страна, при извършената служебна преценка, в съответствие с указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият не констатира нито вероятност въззивният акт да е недопустим, нито да е нищожен, в която хипотеза същият би могъл да бъде допуснат до касационно обжалване.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, частният касатор следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 50 лв., опредено съгласно чл. 37 от Закон за правна помощ във връзка с чл. 25а, ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2585 от 20.11.2020 г. по ч. гр. д. № 3669/2020 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА „ДИ ЕНД ДИ 08“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], ул. „400“ № 56, ет. 3, ап. 7, да заплати на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 50 (петдесет) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: