Производството е по чл. 290 ГПК.

С решение № 261780/15.12.2020 г. по гр. д. № 11932/2017 г. Софийският градски съд е признал за установено по предявения по реда на чл. 124, ал. 1 вр. чл. 524 ГПК иск от Д. Х. Б., заместен на основание чл. 227 ГПК от П. Д. Б., действащ чрез своята майка и законен представител Е. В. И., срещу Ц. С. Б., Й. С. П., последният заместен на основание чл. 227 ГПК от С. Й. П., действащ чрез своя настойник Л.ИП., и Е. Д. К., че ищецът е собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност на дворно място с площ от 755 кв. м., съставляващо парцел [№] от кв. 42 по плана на вилна зона „Първа част“ разширението Киноцентъра - София, заедно с построената върху него едноетажна вилна сграда на 24 кв. м., състояща се от две стаи и тераса, заснет като поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], район „В.“, [улица], с площ по скица 807 кв. м.; отхвърлил е предявения от Ц. С. Б. и Й. С. П., последният заместен на основание чл. 227 ГПК от С. Й. П., действащ чрез своя настойник Л.ИП., срещу Д. Х. Б., заместен на основание чл. 227 ГПК от П. Д. Б., действащ чрез своята майка и законен представител Е. В. И., насрещен иск за ревандикация на същия недвижим имот. В мотивите към това решение съдът е изложил съображения, че ищецът не е придобил правото на собственост на основание договор за дарение от 01.02.1994 г., сключен с н. а. № 53/1994 г., а собствеността е придобита на поддържаното евентуално основание придобивна давност.

С решение № 78/19.01.2022 г. по в. гр. д. № 1430/2021 г. Софийският апелативен съд, сезиран с въззивна жалба от Ц. С. Б. и С. Й. П., действащ чрез своя настойник Л.ИП., е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено, че първоначалният ищец е собственик на основание придобивна давност и вместо това е признал за установено, че ищецът е собственик на основание договор за дарение от 01.02.1994 г., сключен с н. а. № 53/1994 г.; оставил е без разглеждане предявения по реда на чл. 124, ал. 1 вр. чл. 524 ГПК иск за признаване на установено, че ищецът е собственик на основание придобивна давност; потвърдил е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен насрещният иск за ревандикация. В мотивите към решението е посочено, че тъй като висящността на производството по евентуално предявеното от първоначалния ищец основание за собственост поддържа висящността и по главното предявено от него основание, въззивният съд следва да прецени първо наличието на главното основание, а при осъществяване на вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуално предявеното основание - да разгледа и него.

По делото е установено, че с н. а. № 53/01.02.1994 г. Д. М. К. и съпругата му Н. П. К. са дарили на своя внук - първоначалния ищец Д. Х. Б., придобития по време на брака им в режим на съпружеска имуществена общност недвижим имот - дворно място от 755 кв. м., съставляващо парцел [№] от кв. 42 по плана на вилна зона „първа част“, разширението Киноцентъра - София, заедно с построената в него едноетажна дървена сглобяема вилна страда с площ от 24 кв. м., състояща се от две стаи и тераса, като дарителите са запазили за себе си заедно и поотделно вещното право на ползване върху имота, пожизнено и безвъзмездно. При сключването на договора дарителите са се легитимирали за собственици с н. а. № 17/09.04.1971 г., издаден по реда на ЗРПВПВННИ отм., с който ТКЗС „В.“ е продало на Д. М. К. празно място с площ от 755 кв. м., съставляващо парцел [№] от кв. 42 по плана на вилна зона „първа част“, разширение Киноцентъра.

С акт за узаконяване № 116/05.07.1999 г. незаконно построената вилна сграда е била узаконена на основание чл. 162 З. /отм./ въз основа на извършено заснемане.

С решение № 901/21.10.1994 г., издадено от ПК „Драгалевци“, на наследниците на Гъне М. П. е възстановена във възстановими стари реални граници нива от 1 200 кв. м. по документ за собственост, а по скица - 1 450 кв. м., като имотът се възстановява в частта свободна площ от 1 352 кв. м. по регулационния план на м. “Киноцентър 1 част разширение“, местност „Гърлото“, имот № 30, 31, парцел X. - 115 кв. м., парцел XX - 980 кв. м., парцел X. - 589 кв. м., от кадастрален лист № 661 от 1950 г., при посочени съседи.

Ц. С. Б. и Й. С. П. са наследници по закон - деца, на С. Г. М. /П./ - едно от петте деца на Гъне М. П., починал 09.02.1946 г.

С решение № 94/14.07.2015 г. по гр. д. № 547/2015 г. на ВКС на РБ, II-ро г. о., е признато за установено по отношение на Е. Д. К., конституирана на мястото на починалите ответници Д. М. К. и Н. П. К., че Ц. С. Б. и Й. С. П., конституирани на мястото на починалия ищец С. Г. М., са собственици на поземлен имот с площ от 688.32 кв. м. - част от УПИ X.-532 в кв. 42 по плана [населено място],[жк], вилна зона „Киноцентъра I част разширение“, целият с площ от 755 кв. м., която част е защрихована в жълто на скицата на л. 120 по гр. д. № 1261/2001 г. на Софийския градски съд и представлява част от бивша нива с площ от 1 352 кв. м. в м. “Гърлото“, идентична с имот № 30, 31 по к. л. 661 от кадастрален план от 1950 г., и Е. Д. К. е осъдена да предаде на собствениците му владението на имота. Правото на собственост на ищците е признато на основание наследяване по закон от техния наследодател Гъне М. П. и възстановяване на земята с решение на поземлената комисия - В. от 21.10.1994 г.

Въззивният съд е посочил, че спорът по делото касае конкуренцията между валидно придобити от трети лица вещни права в периода след 1944 г. върху масовизираните земеделски имоти и бившите собственици на тези имоти, имащи право да възстановят собствеността си по реда на ЗСПЗЗ. Съдът е посочил, че тази конкуренция е уредена с нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ /нова, обн., ДВ, бр. 98/1997 г./, която обявява за нищожни всички актове /гражданско и административноправни/, по силата на които трети лица са придобили собственост и ограничени вещни права върху земеделски земи, включени в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, макар и тези актове да са били правомерно извършени. Разпоредбата е материалноправна и съобразно общите правила за действие по време на правните норми има действие занапред, доколкото законодателят изрично не е придал обратно действие /чл. 14, ал. 1 ЗНА/. Поради това и като се има предвид изключителният характер, следва, че до влизането в сила масовизираните имоти, които са били прехвърлени от селскостопанските организации на трети лица при спазване на съществуващите към този момент нормативни изисквания, не са подлежали на възстановяване в полза на предишните им собственици или техните наследници. Щом решението за възстановяване на собствеността върху имот, валидно прехвърлен от ТКЗС или друга селскостопанска организация, предшества влизането в сила на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, същото е незаконосъобразно и като такова е непротивопоставимо на приобретателя на имота. Доколкото последният не е бил участник в административното производство по издаване на такъв акт, гражданският съд е компетентен по реда на косвения съдебен контрол /чл. 17, ал. 2 ГПК/ да приеме, че решението не е произвело реституционното си действие, като съобразно с това се произнесе за принадлежността на правото на собственост.

В конкретния случай по делото е установено, че Д. М. К. - праводател на първоначалния ищец, валидно е придобил собствеността върху процесния недвижим имот на 09.04.1971 г. по реда на ЗРПВПВННИ отм. от ТКЗС „В.“, а впоследствие той и съпругата му са дарили имота на ищеца с договор от 01.02.1994 г. Реституционното производство, от което ответниците по този иск черпят правата си, е приключило с решение на поземлената комисия № 901/21.10.1994 г., влязло в сила на 17.11.1994 г. Нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ е нова - публикация в ДВ, бр. 98/28.10.1997 г., и урежда занапред реституционните производства, които не са приключили. Към този момент реституционното производство по заявлението на наследодателя на ответниците /ищци по насрещния иск/ е било приключило, като към момента на постановяването на решението на поземлената комисия материалният закон не е предвиждал възможност за възстановяване на собствеността в случаите, в които имотите са били валидно придобити от трети лица при спазване на съществуващите към този момент нормативни изисквания. Тъй като към датата на постановяване на реституционното решение наследниците на Гъне М. П. не са били правоимащи лица по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ /в редакцията на разпоредбата, приета с ДВ, бр. 28/03.04.1992 г., релевантна към момента на постановяване на реституционното решение/, ирелевантно е обстоятелството дали строителството в имота е извършено законно или без необходимите строителни книжа.

По тези съображения въззивният съд, упражнявайки косвен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт, от който ответниците черпят права, е намерил, че решението на поземлената комисия е незаконосъобразно, поради което не е произвело реституционно действие и е непротивопоставимо на приобретателя на имота, тъй като той не е бил участник в административното производство по издаването на акта. Ето защо ищецът по първоначалния иск е собственик на основание договора за дарение от 1994 г. на спорния имот, който дарителите са притежавали на основание валидно сключена сделка по реда на ЗРПВПВННИ отм. от 1971 г. Съдът е посочил, че тъй като правото на собственост е установено на предпочитаното от ищеца деривативно основание, не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявеното като евентуално оригинерно придобивно основание - придобивна давност, поради което предявеният на това основание иск е оставен без разглеждане.

Поради непротивопоставимостта на ищеца на реституционното решение, с което ищците по насрещния иск се легитимират за собственици на спорния имот, въззивният съд е приел, че правилно този иск е бил отхвърлен от първоинстанционния съд.

Касационна жалба срещу въззивното решение са подали С. Й. П., действащ чрез своя настойник Л.ИП., и Ц. С. Б., които искат то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторите сочат, че при проверка правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от оплакванията във въззивната жалба, поради което е следвало да се произнесе само по признаването от първоинстанционния съд на ищеца за собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност, но оплакванията в тази насока изобщо не са обсъдени във въззивното решение.

Ответникът по касация П. Д. Б., действащ чрез своята майка и законен представител Е. В. И., счита касационната жалба за неоснователна.

От ответницата Е. Д. К. не е получено становище.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на допуснатото до касационно обжалване въззивно решение, и за да се произнесе, взе предвид следното:

С определение № 50014/18.01.2023 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК с цел проверка допустимостта на въззивното решение предвид оплакванията в касационната жалба за задълженията на въззивния съд, като съд по съществото на спора, да се произнесе в рамките на предмета на сезиране, очертани от въззивната жалба и ограничението по чл. 269, изр. 2-ро ГПК.

С т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в правомощията на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК се включва служебна проверка на валидността и допустимостта в обжалваната част на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е органичен от посоченото във въззивната жалба, освен ако се касае за приложение на императивна материалноправна норма /не и за установяване на фактическата страна на спора/ и за дължима защита на правата на някои частноправни субекти, в защита на друг публичен интерес /например в производство за поставяне под запрещение спрямо ответника или относно родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище/. При проверката на правилността на първоинстанционното решение, във всички останали случаи, въззивният съд е ограничен от заявените във въззивната жалба оплаквания.

Посочената съдебна практика е приложима и в случаите, когато първоинстанционният съд е сезиран с иск за признаване право на собственост върху недвижим имот с твърдения, че ищецът е придобил собствеността по силата на договор, извършен с нотариален акт /деривативно придобивно основание/, а при условията на евентуалност - на основание придобивна давност /оригинерно придобивно основание/.

В подобна хипотеза, ако приеме за неосъществило се основанието, което се поддържа като главно, първоинстанционният съд следва да разгледа евентуалното придобивно основание, като постанови отхвърлителен диспозитив по главния иск и съответен диспозитив по евентуалния иск.

Ако евентуалният иск бъде уважен и ответникът подаде въззивна жалба, ищецът би могъл, подавайки насрещна въззивна жалба, да пренесе пред въззивния съд и спора по основателността на главния иск, от който не би имал правен интерес, ако въззивна жалба от насрещната страна не е подадена.

Въззивният съд от своя страна, произнасяйки се по правилността на обжалваното първоинстанционно решение, дължи произнасяне в рамките на спора, с който е сезиран - чл. 269, изр. 2-ро ГПК. В хипотеза, при която първоинстанционният съд се е произнесъл в мотивите по главния иск, но не е постановил диспозитив по този иск, и въззивната жалба срещу първоинстанционното решение има за предмет уважения евентуален иск, въззивният съд не разполага с правомощието да се произнесе по жалба, подадена само от ответника. Ако в такава хипотеза въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, но приемайки, че основателен е главният иск, на първо място ще влоши положението на жалбоподателя, а освен това ще постанови недопустимо решение, тъй като по жалба на ответника не може да променя поредността на произнасянето, накърнявайки принципа на диспозитивността на процеса - този резултат може да е следствие само от жалба, подадена от другата страна.

В случай като разглеждания по настоящото дело, при който в мотивите на първоинстанционното решение се съдържа извод за неоснователност на иска за собственост, предявен на главно поддържаното основание, но липсва отхвърлителен диспозитив, производството по въззивната жалба, подадена от ответниците предвид уважаването на иска на поддържаното евентуално правно основание, е преждевременно образувано, тъй като с разглеждането на тази жалба ще се наруши поредността на съединяването на исковете. Въззивният съд е следвало да констатира, че с непостановяването на диспозитив по предявеното главно основание е допусната очевидна фактическа грешка и да върне делото на първоинстанционния съд за нейното отстраняване, което би дало възможност и на двете спорещи страни да организират защитата си, като пренесат пред въззивния съд спора в неговата цялост.

Като недопустимо, обжалваното въззивно решение следва да бъде обезсилено, а делото следва да се изпрати на първоинстационния съд за постановяване на диспозитив по предявения иск за собственост на поддържаното главно основание, след което делото да се изпрати на въззивния съд за произнасяне по подадената от ответниците въззивна жалба срещу първоинстанционното решение по иска за собственост на поддържаното евентуално основание, както и по насрещния ревандикационен иск, а при подадена въззивна жалба срещу решението по чл. 247 ГПК - за произнасяне и по нея.

Съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК по разноските за водене на делото във Върховния касационен съд следва да се произнесе съдът, комуто делото е изпратено за повторно разглеждане.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА въззивното решение № 78/19.01.2022 г. по в. гр. д. № 1430/2021 г. на Софийския апелативен съд.

ИЗПРАЩА делото на Софийския градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия съобразно указанията в мотивите към настоящото решение.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: