Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби на ищеца М. Х. М. и на ответника „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД срещу решение № 282 от 01.03.2022г. по гр. д. № 3666/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260294 от 06.10.2021г. по гр. д. № 494/2020г. по описа на Софийски окръжен съд, ТО, с което ответникът „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД е осъден да заплати на ищеца М. Х. М. на основание чл. 432 КЗ сумата от 100 000 лв. – застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от смъртта на нейната майка Х. П. Х., настъпила в резултат на ПТП на 17.11.2019г. на пътен участък между [населено място] и [населено място], в резултат от удар с автомобил „Хюндай“ „Матрикс“ с рег. н. СА 3465 СХ, за който е сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника, ведно със законните лихви върху главницата считано от 29.07.2020г. до окончателното плащане, и е отхвърлен предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за горницата над сумата 100 000 лв. до пълния претендиран размер от сумата 200 000 лв.

Касаторът М. Х. М. обжалва въззивното решение, в частта, с която искът по чл. 432 КЗ е отхвърлен за горницата над сумата 100 000 лв. до пълния претендиран размер от 200 000 лв. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, нормата на чл. 52 ЗЗД и е постановил съдебния си акт в нарушение с тълкуването, дадено с ППВС № 4/1968г. Сочи, че съдът не е отчел доказаната по делото много близка връзка между ищеца и починалата майка. Оспорва определеното обезщетение като изключително занижено в сравнение с установените в закона лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Касаторът поддържа, че въззивният акт в обжалваната му част е постановен и при неправилно приложение на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Изтъква, че съдът не е отчел, че е било обективно невъзможно пострадалата да се движи по банкета, както и че правилото пешеходецът да се движи в посока срещу движението е само пожелателно. Излага, че от събраните доказателства в тяхната съвкупност се установява, че процесното ПТП е причинено от водача на автомобила, който го е управлявал с несъобразена с конкретните пътни условия скорост. По тези доводи моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът бъде уважен за пълния предявен размер от 200 000 лв.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът М. Х. М. отправя искане да бъде допуснато касационно обжалване на решението предвид постановяването му в противоречие на съдебната практика по Постановление на Пленума на ВС № 4/1968г. Поддържа, че в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК прилагането на чл. 52 ЗЗД и на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да е точно, за да не се стига до различни изводи. Сочи, че макар в случая да се касае за каузално тълкуване, същото ще доведе до развитие на правото.

Касаторът „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД обжалва въззивното решение, в частта, с която искът по чл. 432 КЗ е уважен за сумата 100 000 лв., ведно със законните лихви върху главницата. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа на справедливост и е постановил съдебния си акт в нарушение на ППВС № 4/1968г. Сочи, че съдът не е отчел, че пострадалата е била на 87 години, а ищецът на 64г., както и че е била възрастен човек, формирана личност, имала е свое семейство и едва пет години преди инцидента е заживяла със своята майка. Оспорва като неправилен и необоснован определеният от въззивния съд размер на съпричиняване на вредите от пострадалата от 20 % като поддържа, че поведението на пострадалата е първопричината за настъпване на събитието, което определя приносът и като значителен. Излага, че решението е постановено в нарушение на задължителната практика по ППВС № 17/63г. и ТР № 1/23.12.2015г. по т. д. 1/2014г. по описа на ОСГТК на ВКС. По тези доводи моли решението в обжалваната от него част да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „ЗАД Армеец“ АД моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

2. Следва ли въззивният съд при постановяване на своето решение да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо?

3. Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?

4. Следва ли съдът да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД като отчете броя на извършените от всеки от участниците в ПТП нарушения?

Касаторът ответник поддържа горните въпроси да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС по ППВС 4/1968г. и ТР 1/2014г. на ОСТК на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа очевидна неправилност на съдебния акт в обжалваната му част.

С депозирани в срок писмени отговори страните оспорват жалбата на насрещната страна като неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с иск от пострадало лице по смисъла на чл. 478 КЗ против застраховател, сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност“ с увреждащото лице. Изложил е съображения, че от събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност се установява, че застрахованият при ответника водач на л. а. Хюндай е виновен за настъпилото ПТП на 17.11.2019г, в резултат на което е причинена смъртта на майката на ищеца. Преценил е, че от съвкупното обсъждане на събраните неоспорен констативен протокол за ПТП, изслушаните свидетели и неоспорената САТЕ, по делото се установява, че водачът на застрахования автомобил поради движение с несъобразена скорост, при намалена видимост - в тъмната част на денонощието, е предизвикал процесното ПТП. Посочил е, че водачът на л. а. Хюндай е управлявал по начин, че да не може да упражнява непрестанно контрол върху своето МПС, и със скорост, която не му е позволила да спре своевременно след като възприеме препятствие на пътя - опасната зона при спиране е била по - дълга от видимия участък на пътя, осветен от фаровете на автомобила, с което е нарушил разпоредбите на чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП. Съдът е посочил, че дори да се приемат за достоверни показанията на свидетелите Н. за скоростта, с която е управлявала лекия автомобил Н., то в този случай тя не е възприела своевременно движещия се по платното пешеходец и не е реагирала веднага за избягване на опасността. Допълнил е, че от показанията на разпитания свидетел Ц. се установява, че силуетът на движещия се пешеходец е бил видим. В тази насока съдът е кредитирал и заключението на вещото лице по събраната САТЕ относно осветеността на пътя пред л. а. Хюндай от фаровете на автомобила и предотвратимостта на удара. Съдът е обобщил, че въз основа на съвкупното обсъждане на всички доказателства по делото приема, че водачът на МПС Хюндай е действал противоправно - в нарушение на установените в чл. 20 ЗДвП правила за движение, и виновно при форма на вина небрежност, тъй като съзнателно е нарушил правилата за движение по пътищата, без да цели настъпилия вредоносен резултат, но като е бил длъжен и е могъл да го предвиди. По тези доводи е приел, че е налице съставът на чл. 45 ЗЗД за ангажиране на деликтна отговорност на водача, съответно и на застрахователя по предявения пряк иск. Счел е, че по делото е установена причинната връзка между реализираното ПТП и смъртта на майката на ищеца, включително чрез събраното заключение по СМЕ. Съдът е посочил, че съобразно нормата на чл. 52 ЗЗД размерът на дължимото обезщетение за търпените от ищеца неимуществени вреди се определя по справедливост. Отчел е обективно установените по делото факти, че към момента на ПТП Х. Х. е била на 87 години, а ищецът - на 64 години. Позовал се е на събраните по делото при разпита на свидетеля Г. гласни доказателства, че ищецът и пострадалата майка са живеели заедно преди инцидента, че Х. е била в добро здравословно състояние, че отношенията им са били отлични и че ищецът е приела много тежко смъртта на майка си, че продължава да скърби за нея и всяка събота ходи на гроба, Въззивният съд е приел, че предвид установеното по делото: настъпилата внезапна смърт на една възрастна, но установено здрава, жена, майка на ищеца, която загуба е била неочаквана; фактът, че до този момент двете –майка и дъщеря, са живели заедно, в един дом и домакинство, и са имали установени навици в бита и ежедневието, които се явяват внезапно прекъснати и които са повод за ежедневни спомени; близките семейни отношения между тях - че са разчитали една на друга, както и предвид все още непреодоляната тъга, следва да определи справедливо парично обезщетение за търпените от ищеца неимуществени вреди в размер на сумата 125 000 лв. Съдът е посочил, че при определяне на обезщетението, освен че е съобразил конкретните, индивидуални и субективни изживявания на ищеца, е взел предвид и стандарта на живот в страната към датата на настъпване на събитието, доколкото обезщетението не следва да служи за неоснователно обогатяване. По отношение на поддържаното от ответника възражение за съпричиняване въззивният съд е отчел, че по делото се установява, че пострадалата Х. Х. се е движела по пътното платно в нарушение на чл. 108, ал. 2 ЗДвП с гръб към автомобилите. Съдът е изтъкнал, че последното поведение се намира в причинна връзка с претърпения инцидент и настъпили от същия вреди, доколкото ако се бе движила съобразно изискванията на закона, би имала видимост към приближаващия се автомобил и би могла да се предпази. Съдът е определил съпричиняването в размер на 20 % като е изтъкнал, че пострадалата е възрастен човек, пешеходец и по тази причина уязвим участник в движението и следва да бъде защитена в по-голям обем. Предвид последния извод и на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдът е намалил дължимото обезщетение до сумата 100 000 лв., за която е уважил предявения иск по чл. 432 КЗ, и отхвърлил иска за горницата до пълния предявен размер от 200 000 лв.

Настоящият състав на ВКС намира да не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Касаторът М. Х. М. не е формулирала материалноправен или процесуалноправен въпрос. Именованото от жалбоподателя „Изложение на касационните основания“ не съдържа ясна и точна формулировка на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, а единствено преповтаря оплакванията по касационната жалба, че решението в обжалваната от ищеца част противоречи на практиката на ВКС. Съобразно задължителните указания по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т. д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос. ВКС не е длъжен да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го поясни и конкретизира. Липсата на посочен матералноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, съобразно разясненията по задължителния тълкувателен акт, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. По тези доводи въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване по жалбата на ищеца М. Х. М..

Първият въпрос на касатора „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД е обуславящ, доколкото е от значение за извода на първоинстанционния съд за справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение, но по отношение на него не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

По посочения правен въпрос е налице задължителна съдебна практика по соченото от ищеца ППВС 4/1968г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО и др.

Съобразно даденото с ППВС 4/1968г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.

Настоящият състав на съда приема въззивният съд да не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС, нито същата да се нуждае от осъвременяване или промяна, предвид на което и касация не следва да бъде допускана по този правен въпрос на заявените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд, противно твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с възрастта на починалата, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, както и е взел предвид момента на настъпване на ПТП и е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставеният от касатора трети въпрос е частен случай на втория въпрос като и двата касаят задълженията на съда да вземе предвид и обсъди всички събрани по делото относими доказателства и да изложи решаващи мотиви към съдебното решение. Въпросите са обуславящи за изхода на спора, но по тях касаторът не е обосновал наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е посочил практика на ВКС, на която дадените от въззивния съд разрешения по правните въпроси да противоречат. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор също в решение №27/02.02.2015г. по гр. д. №4265/2014г. на ВКС, IV Г.О., решение №24/28.01.2010г. по гр. д. №4744/2008г. на ВКС, ГК, І Г.О., решение №331/19.05.2010г. по гр. д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV Г.О., решение №700/28.10.2010г. по гр. д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV Г.О. В посочените актове е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички представени по делото доказателства, относими към съществуването на предявеното вземане, и подробно е мотивирал, както фактическите, така и правните си изводи и е отговорил на всички доводи и възраженията на страните по спора. Наличието на утвърдена и актуална съдебна практика изключва приложното поле на допълнително сочения селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпрос четвърти е хипотетично зададен, не отговаря на изискването да е конкретен и касаторът не е обосновал значението му за решаващите изводи на въззивния съд. Въззивният съд не е приемал да са извършвани повече от едно нарушения, от който и да е от участниците в процесното ПТП, което определя въпроса и като неотносим. От изложението може да се направи извод, че въпросът изисква преценка на правилността на извода на въззивния съд досежно приноса на пострадалата Х. Х. за настъпилия в резултат на процесното ПТП резултат – нейната смърт. Последната дейност е част от решаващата дейност на съда и от преценката за правилността на обжалвания съдебен акт и може да бъде осъществена от ВКС при разглеждане на касационната жалба по същество – чл. 290, ал. 2 ГПК, но не и на етапа на селектиране на касационните жалби.

Не се установява и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Със сочената от касатора съдебна практика на ВКС по ТР 1/2014г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на въпроса дали е налице съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол. Последният въпрос не е разгледан от съда с обжалваното решение и не е относим към изводите му.

Обжалваното решение не е постановено в нарушение и на соченото с жалбата Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВС, с което е прието, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Прието е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина.

Въззивното решение е съобразено със задължителната практика по последния тълкувателен акт като съдът е обсъдил поведението на пострадалата и е приел, че последното се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, като е отчетено, че пострадалата, ако би се движела правомерно – срещу посоката на движение на автомобилите, би могла да види приближаващия я автомобил и да избегне удара. Отчетено е, че като пешеходец пострадалата е уязвим участник на пътя, в който смисъл е константната съдебна практика.

Касаторът не е обосновал приложното поле на сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по начина, разяснен с ТР № 1/19.02.2010г. по т. д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението в обжалваната от него част.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира да не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Присъждане на разноски е поискал само ответникът. Предвид изхода на спора има право на разноски за представителство от юрисконсулт по подадения писмен отговор на жалбата на ищеца в размер на сумата 150 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 282 от 01.03.2022г. по т. д. № 3666/2021г. по описа на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА М. Х. М., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], да заплати на „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, ЕИК[ЕИК], с адрес [населено място], [улица], сумата 150 лв. – разноски за настоящото производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: