Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. И. Н., чрез адв. В. срещу решение № 11600/20.07.2020 г. по гр. д. № 4366/2019 г. на Апелативен съд – София, ГК, четвърти състав.

Ответникът - Прокуратура на Р. Б (ПРБ) не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не ангажира становище по жалбата.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалба е горното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 4381/17.06.2019 г. по гр. д. № 14331/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, І-22 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 346, ал. 2, т. 1, предл. 1 и т. 3 вр. ал. 1, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК, по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда, за разликата над присъдените 5 000 лв. до претендираните 50 000 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел за осъществен фактическият състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – повдигнато е било спрямо ищеца обвинение в извършване в съучастие на две престъпления: 1/ по чл. 346, ал. 2, т. 1 НК – за противозаконно отнемане на лек автомобил – чужда собственост, с намерение да го присвои, като отнемането е извършено при условията на чл. 195, ал. 1, т. 3 НК – чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот и 2/ по чл. 198, ал. 1 НК – за отнемане на чужди движими вещи, чрез употреба на заплашване, за което е оправдан с влязла в сила присъда и наличие на произтекли неимуществени вреди в причинна връзка с обвинението. Отчетена е продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство от малко над 5 години – привлечен е като обвиняем на 06.02.2012 г. и е оправдан с присъда, влязла в сила на 09.03.2017 г.; тежестта на престъпленията, за които е повдигнато обвинението (за първото от визираните деяния се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 до 10 години, а за второто – от 3 до 10 години лишаване от свобода), както и взетите спрямо незаконно обвиненото лице мерки за неотклонение, довели до ограничаване на свободата в придвижването му за период над 9 месеца (предвид търпените мерки „задържане под стража” и „домашен арест“, с която именно на 13.06.2012 г. била изменена първата), а също и взетата на 21.11.2012 г. мярка „парична гаранция”. Инстанцията по същество е установила в случая отсъствието на ангажирани доказателства за настъпили неблагоприятни последици върху здравословното състояние на незаконно обвиненото лице, неговото семейство, приятелите му, професията и за обществен отзвук от провежданото наказателно преследване по това именно обвинение (при констатация за множество наказателни производства, водени срещу ищеца, който за периода 1990-2015 г. е бил осъждан за извършени от него престъпления от общ характер общо 10 пъти, като част от наложените наказания „лишаване от свобода” е изтърпял ефективно). В тази връзка е прието, че няма данни ищецът да се е ползвал с такова добро име в обществото, което да е било накърнено в резултат от провеждането на въпросното обвинение, не е налице и обществен отзвук от него. Съобразено и обстоятелството, че по време на процесното наказателно производство – през 2015 г., ищецът е бил осъден за друго умишлено престъпление – по чл. 324, ал. 1, предл. 1 НК – за упражняване на професия „шофьор на такси“ без да е имал правоспособност за това, по което също е имал отрицателни изживявания. Като е отчел горните обективно съществуващи обстоятелства, релевантни към засегнатите нематериални блага и предвид установената тяхна пряка непосредствена връзка с процесното обвинение, въззивният съд е направил извод, че дължимото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди се определя по критериите за справедливост общо на 5 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правен въпрос, който счита да е обусляващ решаващите изводи на въззивния съд по делото и за който поддържа противоречие на даденото разрешение с практиката на ВКС. Този въпрос се отнася до критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедливия размер на заместващото обезщетение за неимуществени вреди.

Твърди се, че по това питане въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в т. 11 и раздел II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г., в т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2005 г. по гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, с решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о. Към изложението страната прилага също и решение № 61 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 3291/2017 г., решение № 28 от 06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г., и двете по описа на IV г. о. на ВКС, както и решение № 302 от 25.07.2013 г. на ВКС по нак. д. № 480/2013 г., I н. о.

Поставеният материалноправен въпрос е релевантен, защото е изведен от решаващите изводи на въззивния съд по конкретното дело и обуславя неговото произнасяне по спорния предмет. Той удовлетворява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за селекция на касационната жалба, но не и соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Даденото по него разрешение от въззивния съд не е в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС, вкл. и задължителната за съобразяване такава. Трайно и еднопосочно в тази практика е разяснявано, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят, са данните за личността на увредения, начина му на живот, социалната среда, контактите, личния и социалния му живот, положението му в обществото, работата му; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; продължителността на неблагоприятното засягане с факта на образуваното и водено наказателно производство; наложените спрямо лицето мерки за процесуална принуда и техния вид и интензитет; последиците от незаконното обвинение върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност; причиняване на здравословни увреждания; отражение на незаконното обвинение при умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия, върху възможностите му за професионални изяви, върху изградения авторитет и създаденото име на експерт. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите нематериални блага са имали за своя притежател. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съгласно законовия критерий за справедливост, се определя според вида и тежестта на причинените психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените страдания и неудобства. Въвеждането на единни и отнапред установени критерии, по които формално и типизирано да се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди в различните проявни форми на непозволено увреждане не е възможно. От решаващо значение в тези случаи е и съобразяването на създадената съдебна практика в сходни хипотези, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. В този смисъл, справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а в процесуален аспект следва да се анализират и оценят в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти.

Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение в обжалваната част, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил съображения относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Мотивирано са обсъдени и анализирани кои претендирани от ищеца вреди с нематериален характер са произтекли от процесното незаконно обвинение и в какъв размер е справедливо да се обезщетят, както и по отношение на кои неимуществени вреди липсва такава връзка и поради това не подлежат на обезщетяване. В този смисъл, обжалваното решение съответства изцяло на задължителната съдебна практика, вкл. и с тази, на която страната се позовава - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС, ОСГК, както и с казуалната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, сред която попадат и сочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, респ. приложени към него решения по поставения въпрос.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11600/20.07.2020 г. по гр. д. № 4366/2019 г. на Апелативен съд – София, ГК, четвърти състав в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.