ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 207 София, 14.09.2022г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател:М. С.

Членове:Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 387/2022 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от Т. А. Ф., А. Г. Ф. - К. и В. Г. Ф. срещу решение № 260063/15.06.2021 г., поправено с решение № 260078/10.08.2021 г., по в. гр. д. № 1608/2018 г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която в производство по чл. 248 ГПК е изменено решение № 260022/24.02.2021 г. по същото дело в частта относно разноските, като жалбоподателите са осъдени да заплатят на С. А. Л., С. А. В., М. И. М., Д. И. Л. и Ц. Д. Д. допълнително сума в размер на 500 лева, представляваща разликата между присъдените с решение № 260022/24.02.2021 г. по в. гр. д. № 1608/2018 г. на Варненския окръжен съд разноски в общ размер на 2 086.78 лева до пълния размер от 2 586.78 лева на дължимите разноски за производството, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Изложените доводи са за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт и е отправено искане за отмяна на същия. Поддържат се основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Във връзка с възражението за прекомерност е направено позоваване на разрешенията, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, на съдебни актове на състави на ВКС, на окръжни съдилища и на Софийския градски съд.

От ответниците С. А. Л., С. А. В., М. И. М., Д. И. Л., Ц. Д. Д., К. Г. Т. и Г. Н. А. е получен писмен отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество жалбата е недопустима, съответно - неоснователна. Излагат се съображения, че за разлика от пълномощното за процесуално представителство, за договора за правна защита и съдействие не е предвидена писмена форма за валидност. В случая представеният договор не е подписан от клиентите, но причина за това е невъзможността да им се изпрати целия адвокатски кочан с лични данни на други клиенти, за да го подпише всеки един и впоследствие да го върнат, още повече, че доверителите са петима и не живеят на едни адрес.

Частната жалба е подадена на 30.07.2021 г. в едномесечния срок по чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК, указан в разпореждане № 261286/08.07.2021 г. на въззивния съд /постановено по реда на чл. 253 ГПК/, считано от връчването на съобщението на 02.07.2021 г., поради което доводът на ответната страна за просрочие е неоснователен. Жалбата изхожда от надлежна страна, насочена е срещу решение с характер на определение, с което въззивният съд е разгледал въпроса за изменение на съдебно-деловодните разноски, поради което жалбата подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК /т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/, а не по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и към преценката за редовността са неотносими изискванията за редовност на частните касационни жалби, включително не се изисква представяне на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

При разглеждане на частната жалба по същество Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното:

С решение № 260022/24.02.2021 г. по в. гр. д. № 1608/2018 г. Варненския окръжен съд е обезсилил решение № 2130/08.05.2015 г. по гр. д. № 14919/2011 г. на Варненския районен съд и е прекратил производството по предявените от Т. А. Ф., А. Г. Ф. - К. и В. Г. Ф. искове с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

Със същото решение въззивният съд е осъдил Т. А. Ф., А. Г. Ф. - К. и В. Г. Ф. да заплатят на адв. Д. П. обща сума в размер на 2 086.78 лева - дължими за адвокатско възнаграждение, определено по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В мотивите към решението съдът е посочил, че искането за присъждане на сторени разноски от наследниците на В. С. Ж. - Ц. Д. Д., М. И. М., Д. И. Л., С. А. В. и С. А. Л., за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева се явява неоснователно, доколкото представеният по делото договор за правна защита и съдействие не е подписан от същите.

На 25.03.2021 г. адв. П. е подала молба с вх. № 263575, едно от исканията по която е за изменение на решението в частта за разноските за производството по в. гр. д. № 1608/2018 г., сторени от въззиваемите С. А. Л., С. А. В., М. И. М., Д. И. Л. и Ц. Д. Д..

С решението, предмет на частната жалба /което в тази част има характер на определение/, въззивният съд е приел, че искането за присъждане на разноски във въззивната инстанция е направено своевременно от въззиваемите С. А. Л., С. А. В., М. И. М., Д. И. Л., Ц. Д. Д., К. Г. Т. и Г. Н. А. чрез адв. Д. П. в последното заседание по делото, проведено на 24.11.2020 г. Съобразно представен списък по чл. 80 ГПК претендираните разноски за въззивната инстанция са в размер на 500 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по в. гр. д. № 1608/2018 г., извършването на които се установява с договор за правна защита и съдействие № 357595/26.03.2020 г. и разпечатка от „Е.“ за изплатен наложен платеж в размер на 500 лева на 26.03.2020 г. Доколкото е доказано извършването от въззиваемите на разноски в производството, същите следва да бъдат присъдени така, както са направени. По тези съображения съдът е приел, че следва да присъди допълнително сумата 500 лева.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, доколкото претендираният размер не надвишава установения задължителен минимум съобразно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като е съобразил и фактическата и правна сложност на спора, броя на представляваните от адв. П. страни, обема на извършените процесуални действия и продължителността на съдопроизводството.

Неоснователно се явява твърдението на жалбоподателите, че молбата по чл. 248 ГПК е просрочена. Съобщението за въззивното решение № 260022/24.02.2022 г., с което е отказано присъждането на разноски в размер на 500 лева, е връчено на адв. П. на 02.03.2021 г. Молбата, съдържаща и искане за изменение на решението в частта за разноските, е подадена на 25.03.2021 г. с вх. № 263575 от с. д., т. е. в законоустановения и указан от въззивния съд едномесечен срок.

Съдебната практика приема, че възникването на задължението за плащане на адвокатско възнаграждение не зависи от това дали между адвоката и клиента е сключен писмен договор. Отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително процесуално представителство, се уреждат при специалната регламентация по Закона за адвокатурата. По начало законът предполага дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор / чл. 36, ал. 2 от ЗАдв/, но това не е императивно изискване - договор може и да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение /чл. 36, ал. 3 от ЗАдв/. За разлика от пълномощното за процесуално представителство, което трябва да е в писмена форма /а устно само по изключение - чл. 25, ал. 1 от ЗАдв/, за договорът между адвокат и клиент не е предвидена писмена форма. Съгласието е валидно и ако не е оформено писмено /решение № 233/17.05.2011 г. по гр. д. № 1588/2010 г. на ВКС, IV-то г. о./.

Съобразявайки тази съдебна практика, която изцяло се възприема от настоящия състав на ВКС, следва да се приеме, че адвокатско възнаграждение се дължи и в случай, че е сключен писмен договор, който е подписан само от адвоката, но не и от клиента, каквато е разглежданата по настоящото дело хипотеза. Още повече като се има предвид, че в съдебното заседание на 24.11.2020 г., когато договорът е бил представен, процесуалният представител на насрещната страна, сега жалбоподател, не е направил възражение за липса на подписи от страна на клиентите. Такова възражение не е направено и относно изплащането на възнаграждението чрез фирма „Е.“, доказателство за което е представено в същото съдебно заседание. Ето защо неоснователно се явява и следващото оплакване на жалбоподателите, че не е доказано реалното заплащане на адвокатския хонорар, тъй като от разпечатката от електронната поща за изплатен наложен платеж не можело да се установи основанието за плащането, както и лицето, което е извършило превода. Плащането е установено документално, поради което за доказано следва да се приеме извършването на разноски в производството, по което адвокатът е оказал правна защита и съдействие /т. 2 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. Неоснователно е и последното оплакване за нарушение разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за изготвяне на въззивна жалба и отговор по въззивна жалба, без процесуално представителство, възнаграждението е в размер на 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или 8, но не по-малко от 300 лева. При осъществено процесуално представителство, както в разглеждания случай, посочената редукция не се прилага. С определение № 3022/24.08.2015 г. по в. гр. д. № 2074/2015 г. Варненският окръжен съд при предходното разглеждане на делото е определил цена на иска в размер на 3 257.40 лева. Съобразно тази цена и при приложение на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният размер на адвокатското възнаграждение в случая възлиза на 458.01 лева. Делата с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по начало разкриват висока степен на правна и фактическа сложност, а като се вземат предвид и останалите обстоятелства, съобразени от въззивния съд /броят на представляваните от адв. П. страни - петима, обемът на извършените процесуални действия и продължителността на съдопроизводството, започнало през 2011 г./, адвокатско възнаграждение от 500 лева, което превишава минималния размер с 41.99 лева, не се явява прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК и разясненията, дадени в т. 3 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното решение /с характер на определение в частта за разноските/ е валидно, допустимо и правилно, поради което ще бъде потвърдено.

Искането на ответниците по частната жалба за присъждане на разноски е неоснователно. Производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер, поради което в него не се носи отговорност за разноски, включително и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство акт /определение № 205/19.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4518/2018 г. на ВКС, I-во г. о., определение № 579/26.06.2020 г. по гр. д. № 1342/2020 г. на ВКС, III-то г. о./.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I -во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 260063/15.06.2021 г., поправено с решение № 260078/10.08.2021 г., по в. гр. д. № 1608/2018 г. на Варненския окръжен съд, в частта за разноските.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: