- 17 -
РЕШЕНИЕ
№ 96
гр. София 22.08.2022 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 06.04.2022 (шести април две хиляди двадесет и втора) година в състав:
Председател: Зоя Атанасова
Членове: Владимир Йорданов
Димитър Димитров
при участието на секретаря Д. А. като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 2007 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 287 787/05.03.2021 година, подадена от „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място], срещу решение № 260 384/19.01.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 317/2019 година.
С обжалваното решение е отменено първоинстанционното решение 188 259/08.08.2019 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 29-ти състав, постановено по гр. д. № 87 491/2017 година в частта му, с която Л. Х. Т. и А. П. П. са осъдени, на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, солидарно да заплатят на „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] сумата от 12 819.85 лева, представляваща главница по договор за кредит за текущо потребление от 26.08.2010 година, от които 7384.82 лева, вноски с настъпил падеж за периода от 01.01.2012 година до 01.12.2017 година и 5435.03 лева, предсрочно изискуема главница за периода от 01.01.2018 година до 21.08.2020 година, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 14.12.2017 година до окончателното плащане и А. П. П. е осъдена, на основание чл. 430, ал. 2 от ТЗ във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, да заплати на „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] сумата от 2517.73 лева, договорна лихва по договор за кредит за текущо потребление от 26.08.2010 година, дължима се за периода от 01.01.2015 година до 01.12.2017 година, като е постановено ново, с което исковете са отхвърлени. С въззивното решение първоинстанционното такова е потвърдено в частта му, с която е отхвърлен предявеният от „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] срещу Л. Х. Т. иск, с правно основание чл. 430, ал. 2 от ТЗ, във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, за солидарно заплащане с А. П. П. и Г. М. Ч. на сумата от 2599.50 лева възнаградителна лихва по договор за кредит за текущо потребление от 26.08.2010 година, дължима се за периода от 01.01.2015 година до 01.12.2017 година, както и е отхвърлен този иск по отношение на А. П. П. за разликата над сумата от 2517.23 лева до пълния размер от 2599.50 лева и в частта му, с която е отхвърлен предявеният от дружеството срещу Г. М. Ч. иск, с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, за заплащане на изискуеми преди по-малко от шест месеца, считано от 14.12.2017 година суми от 900.26 лева падежирали главници по договора за кредит, от 311.62 лева падежирали възнаграждения за лихви за периода от 01.07.2017 година до 01.12.2017 година и от 5435.03 лева, предсрочно изискуема главница за периода от 01.01.2018 година до 21.08.2020 година. С решението си съставът на Софийски градски съд е отхвърлил и предявеният от „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] срещу Л. Х. Т., А. П. П. и Г. М. Ч. иск, с правно основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 и чл. 86 от ЗЗД, за солидарното заплащане на сумата от 7384.82 лева, представляваща главница по договора за кредит за текущо потребление от 36.08.2010 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 14.12.2017 година до окончателното плащане.
В подадената от „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение на Софийски градски съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново, с което предявените от дружеството срещу Л. Х. Т., А. П. П. и Г. М. Ч. искове да бъдат разгледани и съответно уважени според начина на съединяване.
Ответниците по касационната жалба Л. Х. Т., А. П. П. и Г. М. Ч. са подали отговор на същата с вх. № 303 026/07.04.2021 година, с който жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
„ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 29.01.2021 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 287 787/05.03.2021 година, като е подадена по пощата 01.03.2021 година, като 28.02.2021 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбите на чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С определение № 17/18.01.2021 година, постановено по ч. гр. д. № 2006/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. производството по частното дело е присъединено за разглеждане към настоящото производство.
Присъединеното производство е по реда чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК като е образувано по повод на частна жалба с вх. № 299 620/31.03.2021 година, подадена от АД „В. и Л.“ [населено място] срещу определение № 265 299/16.03.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 317/2019 година с което е оставена без уважение подадената от него молба с вх. № 272 176/01.02.2020 година за изменение на постановеното по делото решение № 260 384/19.01.2021 година в частта му за разноските-присъждане на допълнително възнаграждение за оказана правна помощ за процесуално представителство на Л. Х. Т. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
В частната жалба са изложени доводи за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Направено е искане обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което подадената от АД „В. и Л.“ [населено място] молба по чл. 248 от ГПК с вх. № 272 176/01.02.2020 година за изменение на постановеното по делото решение № 260 384/19.01.2021 година в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК бъде уважена.
„ОТП Факторинг“ ЕАД [населено място] е подало отговор на частната жалба с вх. № 315 606/11.05.2021 година, с който е изразило становище, че частната жалба е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея определение да бъде потвърдено.
АД „В. и Л.“ [населено място] е било уведомено за обжалваното определение на 24.03.2021 година, а частната му жалба е вх. № 299 620/31.03.2021 година. Поради това е спазен определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване. Частната жалба е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С постановеното по делото определение № 26/18.01.2022 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това следва ли при тълкуването на съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаемата воля на страните и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор.
По така поставения въпрос е налице формирана съдебна практика, която се споделя от настоящия съдебен състав и съгласно, която на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно са ясни, но между страните съществува спор за действителното им съдържание. При това тълкуване съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия. Съдът трябва да тълкува договора, прилагайки правилата на чл. 20 от ЗЗД, като при това търси действителната, а не предполагаема воля на страните. Отделните уговорки трябва да бъдат тълкувани във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Всяка уговорка трябва да се преценява с оглед на систематичното й място в договора и общия му смисъл. При съществуващо между отделните уговорки противоречие съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание; преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като при определени от закона случаи използваните понятия може да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. Освен това при тълкуването следва да бъдат съобразявани логическите и граматически правила. Съдът извършва тълкуването на договора, прилагайки установените в чл. 20 от ЗЗД, критерии за това, като е задължен да използва всички, а не избирателно само някои от тях. Това тълкуване обаче е способ за установяване на точния смисъл на договора, а оттам и на действителната воля на страните. Съдът е длъжен да изясни тази действителна воля, като не може да я подменя. Не може по пътя на тълкуването на бъде изменено поето с договора задължение или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Това би представлявало изменение на договора, което по силата на чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД може да бъде извършено само от страните по него. Случаите, когато съдът може да изменя договорите или да определя отделни уговорки в същите са изрично предвидени в съответните законови разпоредби, сред които не е чл. 20 от ЗЗД.
С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийски градски съд е частично неправилно по следните съображения:
Съставът на Софийски градски съд е приел, че на 25.01.2013 година „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] била подала заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, като било образувано ч. гр. д. № 3414/2013 година по описа на Софийския районен съд, гражданско отделение, 43-ти състав, по което длъжници били Л. Х. Т., А. П. П. и Г. М. Ч.. Вземането произтичало от договор за текущо потребление от 26.08.2010 година, като в т. 9 от заявлението било посочено, че кредитът бил обявен за предсрочно изискуем на 03.10.2012 година, поради непогасяване на четири месечни вноски за периода от 01.07.2012 година до 01.10.2012 година. Към заявлението било приложено писмо изх. № 0064/14.01.2013 година на „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] (тя била посочена като изпращач в двете известия за доставяне), чиито адресати били Л. Х. Т., А. П. П. и Г. М. Ч.. Писмото било получено от Л. Х. Т. на 14.01.2013 година и от Г. М. Ч. на 22.01.2013 година. Искането за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист било уважено, като такива били издадени на 21.02.2013 година. За събирането на сумите по тях през 2017 година било образувано изпълнително производство, взискател по което било „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място]. С определение от 21.09.2017 година (влязло в сила на 27.10.207 година) заповедният съд обезсилил заповедта, тъй като кредиторът не бил предявил иск по чл. 422от ГПК в определения за това срок, след подадени от всички длъжници възражения по чл. 414 от ГПК. Исковата молба, въз основа на която било образувано настоящето производство била подадена на 14.12.2017 година, като ищец по нея бил „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място]. На 05.11.2013 година бил сключен договор за прехвърляне на вземания между „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], в качеството му на цедент и „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място], в качеството му на цесионер, с който банката прехвърляла на дружеството свои вземания срещу заплащането на съответната цена.
Въззивният съд е посочил, че всеки един от тримата ответници Л. Х. Т., А. П. П. и Г. М. Ч. бил оспорил активната легитимация на „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място], включително и това, че дружеството не било носител на претендираните в процеса вземания. Според въззивният състав това възражение било основателно. Претендираните вземания били част от вземанията по обезсиления изпълнителен лист, т. е. налице била хипотезата на т. 2.4, буква „и“ от § 2 „Предмет“ на договора за прехвърляне на вземания, даващ възможност определени вземания да бъдат изключвани от договора, съответно той да бъде развален по отношение на тях. Освен това тези вземания били предмет на висящо съдебно производство (заповедното производство било особено съдебно производство), поради което попадали в обхвата на т. 2.4, буква „д“ от § 2 „Предмет“ на договора. Основателен бил довода на Л. Х. Т., А. П. П. и Г. М. Ч., че прекратяването на едно договорно правоотношение и развалянето били различни правни понятия. Прекратяването настъпвало обикновено при правомерно поведение на страните по спора, съответно настъпване на факти от обективната действителност, които били извън поведението на страните по договора, включително настъпване на прекратителните условия по чл. 25 от ЗЗД. От друга страна развалянето било право на изправната страна да прекъсне облигационната връзка при виновно неизпълнение от страна на нейния контрагент. В конкретния случай, тълкувайки волята на страните по цесията, въззивната инстанция приемала, че вземанията предмет на висящи съдебни производство били изключени от предмета й - б. „д“. А по отношение на тези, за които издадения изпълнителен лист бил обезсилен, настъпвало прекратително действие по б. „и“. Тъй като това условие включвало и вземания за които обезсилването било налице и след датата на подписване на приемо-предавателния протокол поради бездействие от страна на продавача (каквото се установявало да е налице с оглед неподаването на иска по чл. 422 от ГПК в срок), то следвало да се приеме, че страните били придали обратно действие на това прекратително условие.
Освен това съставът на Софийски градски съд е изложил съображения, че липсвали доказателства относно твърдяното от „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] правомощие да обяви предсрочната изискуемост на кредита, а упълномощаването му от страна на „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] било за уведомяване. Същевременно дружеството не било уведомило Л. Х. Т., Г. М. Ч. и Г. М. Ч. за извършената цесия, а това било направено от частния съдебен изпълнител. Наред с това кредитът вече бил обявен за предсрочно изискуем от „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], като по отношение на Л. Х. Т. това станало на 14.01.2013 година, а по отношение на 22.01.2013 година, поради което това право не можело да бъде предмет на договора за прехвърляне на вземанията, съответно да бъде упражнено от „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място]. Според въззивният съд правилната правна квалификация на исковете за договорна (възнаградителна§ лихва била чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Тази лихва не се дължала след настъпването на предсрочната изискуемост на кредита.
Наред с горното въззивното решение съдържа съображения и за това, че договор за поръчителство бил сключен с Г. М. Ч., а с подписването на договора за кредит А. П. П. била встъпила в дълг (в задължението на Л. Х. Т. ) по смисъла на чл. 101 от ЗЗД. Тъй като в случая не било направено разграничение кой от съдлъжниците каква част от задълженията поема, то се налагал извод, че П. отговаря в същия обем, в който и Т..
Съставът на Софийски градски съд е приел и това, че кредитът е станал предсрочно изискуем на 14.01.2013 година, когато била уведомена Л. Х. Т., която била главен длъжник по договора. Поканата за доброволно изпълнение била връчена на Г. М. Ч. на 14.03.2017 година, т. е. към датата на предявяване на иска 14.12.2017 година срокът по чл. 147 от ЗЗД бил изтекъл.
По евентуално предявените искове въззивният съд е посочил, че след като „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] не се легитимирал като носител на вземанията за които бил предявил осъдителните искове срещу Л. Х. Т., А. П. П. и Г. М. Ч. при условията на солидарност, то евентуалните искове също се явявали неоснователни и като такива следвало да бъдат отхвърлени.
По делото е установено, че с договор за текущо потребление от 26.08.2010 година „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] е предоставила на Л. Х. Т. и А. П. П. кредит в размер на 15 000.00 лева, който е трябвало да бъде усвоен, чрез превод по разплащателната сметка на Т., по която сметка е следвало да бъде извършвано и погасяването му. Кредитът е бил със срок за погасяване от сто и двадесет месеца, като за ползваната сума кредитополучателите дължат лихва формирана на база лихвен процент за този вид кредит и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма ДСК Престиж, като към датата на сключване на договора базовия лихвен процент е 7.44 %, а стандартната надбавка е в размер на 3.01 процентни пункта, като не е намалявана, като лихвения процент по кредита е 10.45 %. На същата дата между „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] и Г. М. Ч. е бил сключен договор за поръчителство като Чомпова е приела да отговаря за задълженията на Т. и П., при неизпълнение от тяхна страна солидарно с тях. В договора е посочено, че отговорността на поръчителя се запазва и ако кредиторът не е предявил иск против кредитополучателя в срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, както и ако крайния срок за погасяване на кредита бъде продължен по съгласие между кредитора и длъжника.
От заключението на допусната и изслушана по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице В. С. С. се установява, че сумата по кредита е преведена от „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] по разплащателната сметка на Л. Х. Т. на 26.08.2010 година. От страна на кредитополучателите са заплатени дължимите се към банката вноски за периода от 01.09.2010 година до 01.06.2012 година, като след 27.07.2012 година обслужването на кредита е преустановено, като няма данни за извършени плащания по разплащателната сметка за обслужване на кредита.
На 25.01.2013 година „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, като било образувано ч. гр. д. № 3414/2013 година по описа на Софийския районен съд, гражданско отделение, 43-ти състав срещу Л. Х. Т., А. П. П. и Г. М. Ч., като в т. 9 от заявлението било посочено, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 03.10.2012 година, поради непогасяване на четири месечни вноски за периода от 01.07.2012 година до 01.10.2012 година. Към заявлението е приложено писмо изх. № 0064/14.01.2013 година на „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] до Л. Х. Т., А. П. П. и Г. М. Ч., с което кредитът се обявява за предсрочно изискуем. Писмото е получено от Л. Х. Т. на 14.01.2013 година и от Г. М. Ч. на 22.01.2013 година, като няма данни за получаването му от А. П. П.. Въз основа на издадената заповед за изпълнение е било образувано изпълнително дело № 20177830400112 по описа на И. Ч.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители. След връчването на поканата за доброволно изпълнение, което за П. е било на 15.03.2017 година, трите длъжници са подали възражение по чл. 414 от ГПК, като това на П. е с вх. № 3 021 492/24.03.2017 година. Изпратени са съобщения до „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] за постъпилите възражения, като е указана възможността за предявяване на иск в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК и тъй като това не било направено с разпореждане № 212 930/21.09.2017 година заповедният съд е обезсилил издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист, като разпореждането е влязло в сила като необжалвано.
С договор за прехвърляне на вземания от 05.11.2013 година „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] е прехвърлила свои вземания, включително и тези по процесния договор за кредит на „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място], като цесионерът е следвало да заплати на цедента уговорената в договора цена в деня на подписване на приемо-предавателния протокол, съдържащ описание на прехвърлените вземания и потвърждаващ предаването на документите за тях. На 21.11.2013 година „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] е потвърдила извършеното прехвърляне, поради което трябва да се приеме, че „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] е заплатило уговорената в договора цена. Съставът на Софийски градски съд е приел, че процесното вземане не е прехвърлено с договора от 05.11.2013 година, като се е позовал на т .2.4, б. „д“ и б. „и“ от договора, съгласно които прехвърляните вземания ще бъдат изключвани от продажба, респективно договорът може да бъде развален частично по отношение на тези вземания, ако едно от посочените основания за изключване е налице по отношение на тези вземания към датата на подписване на приемо-предавателния протокол, като основанието по б. „д“ е във връзка с вземането или неговите обезпечения да има висящо съдебно или арбитражно производство, а това по б. „и“ е издаденият изпълнителен лист по отношение на вземането или образувано по отношение на вземането изпълнително производство е било прекратено (включително след датата на подписване на приемо-предавателния протокол поради бездействие на цедента). Въззивният съд обаче не е коментирал уговорката по т. 2.5 от договора, съгласно която ако условието за изключване е узнато от купувача след заплащането на покупната цена, купувачът има право да развали частично договора, с едностранно тридневно писмено предизвестие до купувача. От съпоставката между двата текста на договора следва, че т. 2.4 урежда общите основания, при които договорът може да бъде прекратен или развален по отношение на съответното вземане. Хипотезата на т. 2.5 от своя страна урежда само частичното разваляне на договора, посочено като възможност в т. 2.4 от същия. Във връзка с това се налага извода, че прекратяването на договора по отношение на съответното вземане (изключването му от продажба) може да стане до подписването на приемо-предавателния протокол, а в случаите по т. 2.4, б. „и“ и след подписването на протокола, но във всички случаи не по-късно от момента на заплащането на цената на вземанията. След този момент договорът може само да бъде развален частично, ако е налице, някое от основанията по т. 2.4 от същия. Това може да бъде направено само от цесионера „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] като по делото няма данни то да е предприело действия в тази насока. В случая към момента на сключването на договора от 05.11.2013 година и последващите действия във връзка с него процесното вземане не е било предмет на съдебно производство-заповедното производство приключва с издаването на заповедта за изпълнение на 13.02.2013 година, а прекратяването на изпълнителното производство е много след това. Поради това „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] се явява кредитор на длъжниците по договора за текущо потребление от 26.08.2010 година.
В договора за текущо потребление от 26.08.2010 година Л. Х. Т. и А. П. П. са посочени като кредитополучатели. С оглед на това и тъй като те са поели задължението общо, без да разграничат отговорността си спрямо кредитора, то същите са солидарни длъжници за връщането на сумите по кредита. Само въз основа на това, че кредитът е усвоен чрез превод по разплащателната сметка на Л. Х. Т., а не и по такава на А. П. П. не може да бъде направен извод, че сумата не е ползвана общо, а П. е встъпила в дълга на Т. към банката по реда на чл. 101 от ЗЗД. Такъв извод може да бъде направен само ако са установени вътрешните отношения между двете, по повод на сключването на договора за кредит, като делото няма доказателства в тази насока. И в двата случая обаче (при общо поемане на задължението по кредита и при встъпването в дълг по чл. 101 от ЗЗД) отговорността на Т. и П. към кредитора е солидарна. Същевременно предвид изричното сключване на договор за поръчителство с Г. М. Ч., която обезпечава задълженията на Т. и П. не може да бъде прието, че последната има качеството на поръчител по договора за текущо потребление от 26.08.2010 година.
От приложените по заповедното производство доказателства се установява, че предсрочната изискуемост на договора за кредит е била обявена на Л. Х. Т. на 14.01.2013 година. По отношение на А. П. П., следва да се приеме, че предсрочната изискуемост на кредита е била обявена най-късно на 24.03.2017 година, когато тя е подала възражение по чл. 414 от ГПК в заповедното производство. Смисълът на предвиденото в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС уведомление от кредитора до длъжника, че обявява кредита за предсрочно изискуем е длъжникът да бъде осведомен, че кредиторът се възползва от това свое право. Поради това уведомяването може да стане не само чрез писмо, но и по друг начин, стига той да осигурява възможност на длъжника да узнае точно волята на кредитора. В конкретния случай писмото, с което „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] е упражнила правото си да обяви договора за текущо потребление от 26.08.2010 година за предсрочно изискуем се намира по заповедното производство и П. е имала възможност да се запознае с него в периода от датата на връчване на показаната за доброволно изпълнение до подаването на възражението по чл. 414 от ГПК. Без значение е това, че към посочения период носител на вземането вече е „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място], тъй като изявлението на „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], вече е било направено и тъй като не е оттеглено и не се нуждае от изрично приемане обвързва цесионера. Кредиторът е могъл да ангажира отговорността на Л. Х. Т. за целия дълг от 14.01.2013 година, а на А. П. П. от 24.03.2017 година, като съгласно ТР № 5/21.01.2022 година, постановено по тълк. д. № 5/2019 година на ОСГТК на ВКС, от тези дати е започнал да тече срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по отношение на Г. М. Ч.. Исковата молба е подадена в съда на 13.12.2017 година, към който момент срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, вече е бил изтекъл. Без значение е обстоятелството, че в договора за поръчителство е посочено, че отговорността на поръчителя се запазва и ако кредиторът не е предявил иск против кредитополучателя в срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, тъй като такава уговорка е недопустима (решение № 81/08.07.2014 година, постановено по т. д. № 1705/2013 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. С оглед на това всички предявени срещу Г. М. Ч. искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, поради което въззивното решение в тази си част следва да бъде потвърдено.
С исковата молба „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] е поискало Л. Х. Т. и А. П. П. да бъдат осъдени да му заплатят солидарно сумата от 7384.82 лева, представляваща вноски с настъпил падеж по договор за кредит за текущо потребление от 26.08.2010 година, за периода от 01.01.2012 година до 01.12.2017 година и сумата от 5435.03 лева, предсрочно изискуема главница по същия договор за периода от 01.01.2018 година до 21.08.2020 година, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 14.12.2017 година до окончателното плащане. Тъй като договорът за кредит е бил усвоен на 26.08.2010 година и е бил със срок за погасяване от сто и двадесет месеца, то падежът на всички вноски е настъпил в хода на производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, поради което и цялата сума по кредита ще е дължима се, дори и той да не беше обявен за предсрочно изискуем. От заключението на допуснатата и изслушана по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице В. С. С. се установява, че общата неплатена сума по договора за кредит е в размер на 12 819.85 лева, колкото е общата сума от двете посочени по-горе претенции. Предвид на това искът по чл. 430, ал. 1 от ТЗ във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД срещу Т. и П. за солидарното заплащане на тази сума е основателен и следва да бъде уважен. Същият, предвид настъпването на крайния срок на кредита, следва да бъде уважен за цялата сума, а не така както е посочен в исковата молба за две отделни суми. Това е така тъй, като се претендира едно вземане, а не две отделни такива. С оглед на това обжалваното въззивно решение трябва да бъде отменено в тази му част като се постанови ново, с което исковете следва да бъдат уважени.
„ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] е предявило срещу Л. Х. Т. и А. П. П. иск за заплащане на сумата от 2599.50 лева, представляваща договорна лихва по договор за кредит за текущо потребление от 26.08.2010 година, дължима се за периода от 01.01.2015 година до 01.12.2017 година. По отношение на Т. този иск е изцяло неоснователен, тъй като по отношение на нея кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем на 14.01.2013 година и от тази дата тя не дължи възнаградителна лихва по договора за кредит, в какъвто смисъл е тълкуването по т. 2 от ТР № 3/27.03.2019 година, постановено по тълк. д. № 3/2017 година на ОСГТК на ВКС. Поради това въззивното решение, с което искът е отхвърлен в тази му част е правилно и следва да бъде потвърдено. Тъй като всеки от солидарните дължи пълния размер на вземанията на кредитора то П. дължи възнаградителна лихва за периода от 01.01.2015 година до момента, в който кредитът е обявен за предсрочно изискуем спрямо нея-24.03.2017 година. Съгласно заключението на допуснатата и изслушана по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице В. С. С. размерът на дължимата се възнаградителна лихва за този период е 2024.84 лева, поради което предявеният от „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] срещу П. иск с правно основание чл. 430, ал. 2 от ТЗ във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е основателен за посочения период и размер и следва да се уважи в тази му част. Това налага обжалваното решение да бъде отменено в посочената част и да се постанови ново, с което искът да бъде уважен в тази част, а в останалата част до пълния предявен размер и период обжалваното въззивно решение трябва да бъде потвърдено.
Обжалваното решение следва да бъде обезсилено в частта му, с която е отхвърлен предявеният от „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] срещу Л. Х. Т., А. П. П. и Г. М. Ч. евентуален иск, с правно основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 и чл. 86 от ЗЗД, за солидарното заплащане на сумата от 7384.82 лева, представляваща главница по договора за кредит за текущо потребление от 36.08.2010 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 14.12.2017 година до окончателното плащане.
По отношение на твърдението на процесуалния представител на Л. Х. Т., А. П. П. и Г. М. Ч., че въззивното решение неправилно е било допуснато до касационно обжалване, тъй като изложението на „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК било представено един месец след изтичане на срока за касационно обжалване следва да се отбележи, че касационната жалба на дружеството е подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок. Към нея обаче не са били приложено доказателство за внесена държавна такса и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, което е основание за оставяне на жалбата без движение по реда на чл. 285, ал. 1 от ГПК, като на касатора се даде срок за представяне на двата документа. Въззивният съд обаче е дал указания само за представяне на доказателства за внасяне на държавна такса, което е получено от „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] на 29.03.2021 година, като в определения за това срок-на 05.04.2021 дружеството е представило доказателства за внасяне на таксата. На следващия ден-06.04.2021 година „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] е подало по пощата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, което не следва да се счита за подадено след срока, при положение, че самата касационна жалба е подадена в срок и администриращият съд не е изпълнил задължението си по чл. 285, ал. 1 от ГПК.
С оглед изхода на спора обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло в частта муза разноските, като бъде извършено ново разпределение на същите. Това налага отмяна и на определение № 265 299/16.03.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 317/2019 година, тъй като то е постановено именно с оглед на спор по отношение на отговорността за разноски.
Предвид окончателния изход на делото Л. Х. Т. и А. П. П. ще трябва да заплатят на „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] сумата от 1649.79 лева разноски по делото за всички съдебни инстанции. От своя страна „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] ще трябва да заплати на Г. М. Ч. сумата от 2400.00 лева направени по делото разноски пред въззивната и касационната инстанция, като сумата от 1000.00 лева направени пред първата инстанция разноски и е присъдена с първоинстанционното решение. „ОТП Ф. Б. ЕАД [населено място] ще трябва да бъде осъдено да заплати на А. П. П. сумата от 110.47 лева направени по делото разноски над присъдените й такива от 5.31 лева от първата инстанция, а на АД „В. и Л.“ [населено място] сумата от 270.90 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за процесуално представителство на Л. Х. Т., над присъдените му от първата инстанция 167.34 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260 384/19.01.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 317/2019 година в частта му, с която е отхвърлен предявеният от „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД [населено място], район „Оборище“, [улица], ет. срещу Л. Х. Т. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] с ЕГН и А. П. П. от [населено място], [улица], ет. , ап. , с ЕГН , двете със съдебен адрес [населено място], ул. Х. А.“ № , ет. , адвокатска кантора „М.“, АД „В. и Л.“ [населено място], чрез адвокат Г. В., иск с правно основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за солидарно заплащане на сумата от 12 819.85 лева, представляваща неплатени вноски по договор за кредит за текущо потребление от 26.08.2010 година, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 14.12.2017 година до окончателното плащане и в частта, с която е отхвърлен предявения от „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД [населено място], район „Оборище“, [улица], ет. срещу А. П. П. от [населено място], [улица], ет. , ап. , с ЕГН и със съдебен адрес [населено място], ул. Х.А.“ № , ет. , адвокатска кантора „М.“, АД „В. и Л.“ [населено място], чрез адвокат Г. В., иск с правно основание чл. 430, ал. 2 от ТЗ във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2024.84 лева, представляваща непратена договорна лихва по договор за кредит за текущо потребление от 26.08.2010 година за периода от 01.01.2015 година до 24.03.2017 година, както и изцяло в частта за разноските, като ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Л. Х. Т. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] с ЕГН и А. П. П. от [населено място], [улица], ет. , ап., с ЕГН , двете със съдебен адрес [населено място], ул. Х. А.“ № , ет. , адвокатска кантора „М.“, АД „В. и Л.“ [населено място], чрез адвокат Г. В., на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, да заплатят солидарно на „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД [населено място], район „Оборище“, [улица], ет. сумата от 12 819.85 лева, представляваща неплатени вноски по договор за кредит за текущо потребление от 26.08.2010 година, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 14.12.2017 година до окончателното плащане.
ОСЪЖДА А. П. П. от [населено място], [улица], ет. , ап. , с ЕГН и със съдебен адрес [населено място], ул. Х.А.“ № , ет. , адвокатска кантора „М.“, АД „В. и Л.“ [населено място], чрез адвокат Г. В., на основание чл. 430, ал. 2 от ТЗ във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, да заплати на „„ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД [населено място], район „Оборище, [улица], ет. , сумата от 2024.84 лева, представляваща непратена договорна лихва по договор за кредит за текущо потребление от 26.08.2010 година за периода от 01.01.2015 година до 24.03.2017 година.
ОБЕЗСИЛВА решение № 260 384/19.01.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 317/2019 година в частта му, с която е отхвърлен предявеният от „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД [населено място], район „Оборище“, [улица], ет. срещу Л. Х. Т. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] с ЕГН , А. П. П. от [населено място], [улица], ет. , ап. , с ЕГН и Г. М. Ч. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „“, ет. , ап. , с ЕГН , трите със съдебен адрес [населено място], ул. Х. А.“ № , ет. , адвокатска кантора „М.“, АД „В. и Л.“ [населено място], чрез адвокат Г. В., иск, с правно основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 и чл. 86 от ЗЗД, за солидарното заплащане на сумата от 7384.82 лева, представляваща главница по договора за кредит за текущо потребление от 36.08.2010 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 14.12.2017 година до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260 384/19.01.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 317/2019 година в останалата обжалвана част.
ОТМЕНЯ определение № 265 299/16.03.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 317/2019 година.
ОСЪЖДА Л. Х. Т. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] с ЕГН и А. П. П. от [населено място], [улица], ет. , ап. , с ЕГН , двете със съдебен адрес [населено място], ул. Х. А.“ №, ет. , адвокатска кантора „М.“, АД „В. и Л.“ [населено място], чрез адвокат Г. В., да заплатят на „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД [населено място], район „Оборище“, [улица], ет. сумата от 1649.79 лева разноски по делото за всички съдебни инстанции.
ОСЪЖДА „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД [населено място], район „Оборище“, [улица], ет. да заплати на А. П. П. от [населено място], [улица], ет. , ап. , с ЕГН със съдебен адрес [населено място], ул. Х. А.“ № , ет. , адвокатска кантора „М.“, АД „В. и Л.“ [населено място], чрез адвокат Г. В. сумата от 110.47 лева направени по делото разноски, а на Г. М. Ч. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „“, ет. , ап. , с ЕГН , със съдебен адрес [населено място], ул. Х. А.“ № , ет. , адвокатска кантора „М.“, АД „В. и Л.“ [населено място], чрез адвокат Г. В. сумата от 2400.00 лева направени по делото разноски пред въззивната и касационната инстанция.
ОСЪЖДА „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД [населено място], район „Оборище“, [улица], ет. да заплати на АД „В. и Л.“ [населено място], [улица], ет. сумата от 270.90 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за процесуално представителство на Л. Х. Т. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] с ЕГН .
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.