С., 30.10.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в открито заседание на тридесети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ц. Г.
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря Анжела Богданова
като изслуша докладваното от съдия П. гр. д.№ 2330 по описа за 2014г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от А. Л. Т. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А. против въззивно решение от 4.12.13г. по в. гр. д. № 4260/12г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 3.01.12г., поправено с решение от 29.03.13г. по гр. д.№ 26279/11г. на СРС като са отхвърлени предявените исковете с правно основание чл. 200 ал. 1 и ал. 3 от КТ за заплащане на сумите 30 000лв.-неимуществени вреди /от причинени болки и страдания, намалено самочувствие, неувереност в собствените сили, намалена работоспособност в размер на 72% и придобито рядко заболяване „Ш.-Х./, 585.20лв.-имуществени вреди /разходи за лечение/, в резултат на трудова злополука, както и за заплащане на сумата от 1 737.60лв. - пропусната полза, разлика между брутното трудово възнаграждение, което би получил ищеца, ако беше здрав и полученото от него обезщетение за временна нетрудоспособност по общественото осигуряване за периода 3.07.08г.-14.07.09г., ведно със законната лихва, върху всяка една от трите суми, считано от 20.06.11г. Искането на касатора е за отмяна на въззивния акта и решаване на въпроса по същество с уважаване на предявените искове.
В съдебно заседание страните лично не се явяват, но се представляват. Процесуалният представител на касатора поддържа подадената касационна жалба и претендира направените по делото разноски, а на ответната страна - я оспорва.
Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира за установено следното:
По делото няма спор за факти:
Ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника, като по силата на сключен на 21.02.2001г. трудов договор е изпълнявал длъжността „машинист П.”.
Ищецът твърди, че по време на изпълнение на трудовите си задължения – на 3.07.2008г., около 16.30 часа, на строителен обект, находящ се в [населено място][жк] [улица] претърпял трудова злополука /при слизане от багера за оглед на мястото е паднал от височина от около 1.5метра/, в резултат на което е получил „вътрешноставно счупване на лява пета кост”. Опериран е по спешност /R. с плака и винтове/. Впоследствие по повод отстраняване на остеосинтезния материал и възникнало усложнение /фистула в областта на оперативния белег/, е претърпял нова операция, кюртаж до здраво през 2010г. През 2011г. е получил ново усложнение - хроничен остеомиелит на лява петна кост. Последвала е нова операция /кюртаж, секвестректомия на лява петна кост – отстраняване на авиталните костни участъци/. Установена е коксартроза, двустранна, с асептична некроза на бедрените глави. През април 2011г. –е установено имуноалергично съдово заболяване „Ш.-Х.” /капиляротоксикоза с неизвестна етимология/.
С ЕР ТЕЛК № 0873 от 30.03.2011г. е определена 72% трудова нетрудоспособност.
Според медицинската експертиза всички заболявания са в причинна връзка с инцидента на 3.07.2008г.
Не се спори, че работодателят не е инициирал процедура за установяване на трудова злополука.
Ищецът е упражнил правото си по чл. 57 ал. 2 от КСО след изтичане на едногодишния преклузивен срок с декларация с вх.№ 902 от 24.10.2011г. Независимо, че към този момент е била установена намалена трудоспособност от 72 %, НОИ СУ ”Социално осигуряване” е прекратил образуваното производство по чл. 60 от КСО /с определение № 13709 от 2.11.2011г./ поради „прекратяване на правото на лицето да декларира трудовата злополука, считано от 7.07.2009г.”
При тези факти, за да приеме исковете за неоснователни и недоказани, въззивният съд се е позовал на преобладаващата съдебна практика, съгласно която при неупражняване на правото на защита в случай на бездействие на работодателя в предвидения едногодишен срок, възможността за провеждане на административно производството по смисъла на чл. 57 ал. 3 от КСО е преклудирана, а инцидентното установяване на трудовата злополука в исковия процес е недопустимо пред вид наличието на специален ред за нейното деклариране, разследване и квалифициране от компетентен орган.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 795 от 13.06.2014г., на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК по въпроса: дали в хипотеза на установена инвалидност, за която се твърди, че е в резултат от трудова злополука и при липса на проведено задължително разследване по чл. 7 ал. 2 от Н., когато по вина на компетентния орган не е осъществено административно производство по установяване на факта за наличие на трудова злополука, това установяване може да се извърши в рамките на производството по чл. 200 от КТ?
По въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:
В съдебната практика няма спор, че надлежният ред за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на основание чл. 200 от КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. От КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки /Н./. Съгласно чл. 7 ал. 2 от последната: „разследването на злополуката
е задължително
във всички случаи, когато има данни, че е причинено увреждане на повече от трима работещи или злополуката е довело да инвалидност или смърт, или има основание да се предполага, че ще доведе до такива увреждания. В тези случаи производството по разследване на злополуката се открива незабавно
независимо
от това дали е подадена декларация”. Касае се до три специални хипотези / причинено увреждане на повече от трима работещи, злополуката е довела да инвалидност или смърт, или има основание да се предполага, че ще доведе до инвалидност или смърт/, за които законодателят – пред вид тежестта на причиненото увреждане - е преценил, че следва да се предвиди по-голяма защита. Нормата цели да се създадат гаранции за реализиране на правата на пострадалия и следва да се тълкува в негов интерес. Затова – когато се установи, че при наличие на една от така посочените хипотези – административният орган / НОИ СУ ”Социално осигуряване”/ е прекратил образувано пред него производство по чл. 60 от КСО, без да изпълни императивно възложеното му в негова компетентност задължение да извърши разследване дали се касае за трудова злополука – на ищеца следва да се признае възможност за установяването й в рамките на съдебното исково производство. Противното означава – да се лиши пострадалия от защита на установено в негова полза право, защото за него друга правна възможност не съществува. Съгласно горецитираната норма на чл. 7 ал. 2 от Н. - в тези случаи упражняването на правото не е предпоставено от подаване на декларация по чл. 57 ал. 2 от КСО. Касае се за предвидено изключение от общото правило, установяващо максимален едногодишен срок за провеждане на административното производството по установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, когато осигурителят или предприятието ползвател не са я декларирали. За изрично посочените три случая в чл. 7 ал. 2 от Н., пред вид специалната законова регламентация в този смисъл - недекларирането на злополуката по реда на чл. 57 от КСО – не е пречка за установяването й в исковото производство, в което се претендират гражданскоправните последици /обезщетение за вредите/.
Имайки пред вид така дадения отговор на поставения въпрос, постановеният въззивен акт е неправилен и следва да бъде отменен.
В случая – след като с Протокол на медицинска комисия № 1 от 4.03.2011г. е констатирано, че лицето е ползвало над 400 дни отпуск по болест за последните 2 години, ищецът е изпратен на ТЕЛК за определяне на процент инвалидност и последната с решение № 0873 от 30.03.2011г. е определила 72% трудова нетрудоспособност. В този случай – при установена по надлежния ред инвалидност в резултат на твърдяна трудова злополука - съгласно горецитираната норма на чл. 7 ал. 2 от Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки /Н./ -
разследването й е било задължително, като Наредбата не поставя извършването му в зависимост от подаването на декларация по чл. 57 ал. 2 от КСО.
След като с определение № 13709 от 2.11.2011г., административният орган е отказал да изпълни задължението си, съдът е следвало да даде възможност на пострадалия да установи характера на злополуката, причинила увреждането му. Като е преценил направените в този смисъл доказателствени искания на страната за недопустими, съдът я е лишил от възможност за защита. Постановените актове като неправилни следва да бъдат отменени, а делото - върнато за ново разглеждане от първоинстанциония съд, който следва да изготви нов доклад по делото по чл. 146 от ГПК, с ново разпределение на доказателствената тежест относно установяване на твърдените факти за инцидента на 20.06.2011г., въз основа на които да се направи извод дали е налице трудова злополука.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ въззивно решение № от 4.12.13г. по в. гр. д. № 4260/12г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 3.01.12г., поправено с решение от 29.03.13г. по гр. д.№ 26279/11г. на СРС и ВРЪЩА делото на Районен съд София за ново разглеждане от друг състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.