Върховният административен съд на Р. Б. - Шесто отделение, в съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и двадесет и втора година в състав: Председател: Р. В. Членове: Х. Б. В. Н. при секретар М. С. и с участието на прокурора В. Н. изслуша докладваното от съдията В. Н. по административно дело № 2627 / 2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на С. Х. от гр. София, против Решение № 90/07.01.2022 г. по адм. дело № 10993/2021 г. по описа на Административен съд София - град.

Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. По изложените в жалбата съображения се претедира отмяната на обжалваното решение.

Ответникът директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт /ТП на НОИ/ - София град, чрез гл. юрисконсулт Н. М. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли решението да бъде потвърдено като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване.

Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал.1 АПК, в срока по чл. 211, ал.1 АПК, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал.2 от АПК, касационната жалба е неоснователна.

С обжалваното решение, Административен съд София - град е отхвърлил жалбата на С. Х. срещу решение № 2153-21-265/19.10.2021 г. на директора на ТП на НОИ София град, с което е оставена без уважение жалба с вх. № 1012-21-1444/15.09.2021 г. срещу разпореждане [номер]/47/10.08.2021 г. на длъжностно лице по пенсионно осигуряване като неоснователна и са присъдени разноски. Съдът е приел, че не следва да бъде отпускана лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на Хаджиев, тъй като не отговаря на условията за придобиване правото на пенсия за осигурителен стаж по чл. 69, ал. 4 от КСО във връзка с 49 от ПЗР на ЗИДКСО. Установил е, че заявителят не притежава необходимия минимум от 15 години на длъжност от летателния състав. Решението е правилно.

От фактическа страна е установено, че С. Х. е подал заявление с вх.№ 21 13-21-4277/23.06.2021г. за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст /ЛПОСВ/. От представените документи е бил зачетен осигурителен стаж в размер на 1 година, 1 месец и 23 дни от първа категория труд по чл.104 ал.4 от КСО, 3 години и 1 месен от трета категория и 17 години, 9 месеца и 17 дни от първа категория по чл.104 ал.6 от КСО; общ осигурителен стаж, превърнат към трета категория по реда на чл. 104 от КСО - 40 години. 7 месеца и 2 дни. С разпореждане [номер]/10.08.2021 г. на длъжностно лице по пенсионното осигуряване на Хаджиев е била отпусната ЛПОСВ на основание чл. 69, ал. 4 от КСО, считано от 15.06.2021 г. Постановеното разпореждане е обжалвано по реда на чл. 117 от КСО по отношение незачитането на осигурителен стаж от първа категория труд по чл.104, ал.4 от КСО за периода 24.04.1999 г.- 18.08.2001 г., като жалбоподателят се е позовал на мотивите на влезли в сила Решение №1816/18.03.2019 г. на АССТ и Решение №17461/19.12.2019 г. на ВАС, постановени по предявена по реда на чл.118 от КСО жалба на С. Х. срещу Решение № 2153-21-200 от 06.06.2016 г. на Директора на ТП на НОИ София град, с което е потвърдено разпореждане [номер]/20 от 18.03.2016 г. на длъжностно лице по пенсионно осигуряване с постановен отказ за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл.69. ад.4 от КСО във връзка с чл. 49 от ПЗР на ЗИДКСО по подадено заявление вх.№ 2113-21-7315/15.12.2015г. При постановяване на отказа за отпускане на пенсия не е бил зачетен осигурителен стаж за спорния и в настоящото производство период 24.04.1999 г.-18.08.2001 г.

На основание чл. 69, ал. 4 от КСО /редакция ДВ, бр. 14 от 2015 г/ лицата по ал. 1, 2 и 3, прослужили 15 години на длъжности от летателния състав, парашутистите, екипажите на подводните съдове и водолазния състав, придобиват право на пенсия при уволнение, независимо от възрастта им.

Разпоредбата на чл. 18, ал. 2 от Правилника за кадровата военна служба изрично посочва, че за срока на обучение гражданинът, сключил договор за кадрова военна служба, е със статут на обучаващ се и се подготвя за изпълнение на кадровата военна служба. Текстът на чл. 18, ал. 3 от правилника гласи, че срокът за обучение на курсантите, с изключение на срока по чл. 120, ал. 3 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, не се зачита за трудов стаж. Те имат различен статут в периода на обучението им и по отношение на тях не са приложими нормите, регламентиращи пенсионните права на кадровите военнослужещи.

За спорния период жалбоподателят е бил курсант, обучаващ се за придобиване на летателна правоспособност. Той не е бил назначен на длъжност от летателния състав на поделения на БА, а на длъжност по щата на висшето военно-въздушно училище. Времето на обучение в такова училище се зачита за кадрова военна служба и осигурителен стаж от първа категория, но за целите на пенсионирането по чл. 69 от КСО не се приравнява на стаж, придобит на длъжности от летателния състав или парашутисти във военновъздушните сили. Изплащаните през периода на обучението възнаграждения не са с характер на работна заплата с дължими върху нея осигурителни вноски.

Предвид гореизложеното следва да се приеме, че жалбоподателят не отговоря на изискванията за пенсиониране по чл. 69, ал. 4 от КСО. Ето защо, като е достигнал до заключение в този смисъл и на това основание е отхвърлил жалбата против административния акт, първоинстанционният съд е постановил решение при правилна преценка на събраните относими доказателства и точно приложение на материалния закон.

С оглед изложените съображения, настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение приема, че при постановяване на обжалвания съдебен акт Административен съд София град не е допуснал визираните в касационната жалба нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, които да обосноват извод за неговата отмяна. Решението е постановено при съобразяване на съдопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел, предвид което правилно и следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати претендираните от ответника по касационната жалба разноски в размер на 100лв., определени на основание чл. 78, ал.8 ГПК, вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл.144 от АПК, и представляващи юрисконсултско възнаграждение за осъществено процесуално представителство.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 90/07.01.2022 г. по адм. дело № 10993/2021 г. по описа на Административен съд София - град.

ОСЪЖДА С. Х., [ЕГН] от гр. София, [адрес] да заплати на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - София сумата от 100,00 /сто/ лева, разноски за касационната инстанция, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ РОСЕН ВАСИЛЕВ

секретар:

Членове:

/п/ ХАЙГУХИ БОДИКЯН

/п/ ВЕСЕЛА НИКОЛОВА