РЕШЕНИЕ

№ 102

гр.София, 16.02.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов

ЧЛЕНОВЕ: Д. Д. Г. Николаева

при участието на секретаря Р. И. като изслуша докладваното от съдия Д. Д. гр. д. № 2404 по описа за 2025 г. приема следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Ц. М. против решение №1232 от 4.3.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело №2402 по описа за 2024 г. на Софийския градски съд, „II-Е състав“, с което е потвърдено решение № 18705 от 14.11.2023 г. по гр. д. № 14401 по описа за 2023 г. на Софийския районен съд, 173 състав. С първоинстанционното решение е признато за установено на основание чл. 439, ал. 1 от ГПК по отношение на И. Ц. М., че М. Г. М. и М. Т. К. не дължат на И. Ц. М. сумата от 22 099 лв., представляваща равностойност към датата на подаване на исковата молба на остатъчната главница по запис на заповед от 18.06.2003 г., издаден за 12 623 щатски долара, ведно с лихва за забава, считано от 20.10.2006 г., както и сумата от 591,31 лв., представляваща разноски в заповедното производство, за плащането на които е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело № 20077900400159 на ЧСИ № .......-Р. М..

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.

Ответниците по касационната жалба М. Г. М. и М. Т. К. молят обжалваното решение да бъде оставено в сила

Върховният касационен съд на Р. Б. състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:

Касационната жалба срещу решението на Софийския градски съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по главен иск с цена над 5 000 лв. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение №4634 от 17.10.2025 г. по настоящото дело по въпроса относно необходимостта да се приложат служебно от съда императивните материалноправни норми, уреждащи спирането на погасителната давност и продължаването на нейното времетраене. Отговорът на този въпрос произтича от принципното разрешение, съдържащо се в т. 1 на ТР т. 1 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, според което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Нормите, уреждащи продължителността на давностните срокове/чл. 110, чл. 11 от ЗЗД/ и прекъсването им в изпълнителното производство/чл. 116, б.“в“ от ЗЗД/, са установени в обществен интерес, поради което са императивни и за спазването им въззивният съд служебно следи, дори ако не се съдържа такова оплакване във въззивната жалба.

При този отговор на поставения въпрос по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното:

М. Г. М. и М. Т. К. са завели на 15.9.2022 г. срещу И. Ц. М. искова молба за установяване недължимостта на сумата от 22 099 лв., представляваща равностойност към датата на подаване на исковата молба на остатъчната главница по запис на заповед от 18.06.2003 г., издаден за 12 623 щатски долара, ведно с лихва за забава, считано от 20.10.2006 г., както и на сумата от 591,31 лв., представляваща разноски в заповедното производство, за плащането на които е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело № 20077900400159 на ЧСИ № .......-Р. М.. Посочили са, че последните изпълнителни действия са извършвани през месец октомври 2016 г. с насрочване на опис и оценка на възбранения недвижим имот, поради което съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК прекратяването на изпълнителното дело е настъпило на 3.10.2018 г. по силата на закона. В съответствие с разясненията в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №3 на ОСГТК новата погасителна давност е започнала да тече на 3.10.2016 г. и е изтекла на 3.10.2021 г., поради което вземанията вече не се дължат.

В отговора на исковата молба И. Ц. М. е оспорил предявените искове. Посочил е, че между страните е било постигнато споразумение, по силата на което М. М. се задължил да изплати дължимите суми до месец юли 2016 г. След октомври 2017 г. М. М. е престанал да изплаща уговореното, поради което той е поискал възобновяване на изпълнителното производство и налагане на запори върху банковите сметки на длъжниците. Освен това се е позовал на спиране на срока на погасителната давност с обнародвания на 24 март 2020 г. Закон за мерките и действията по време на извънредното положение. През месец юни 2022 г. старото изпълнително дело е било прекратено и е било образувано ново, по което е наложена възбрана върху недвижим имот на длъжника.

Софийският районен съд е констатирал, че по изпълнителното дело частично плащане е извършено на 5.5.2008 г., след което до 5.5.2010 г. взискателят не е направил искания за извършване на изпълнителни действия и затова е приел, че изпълнителното дело се е прекратило по право с изтичането на двугодишния срок по чл. 422, ал. 1, т. 8 от ГПК, започнал е да тече нов давностен срок. По отношение на длъжницата М. К. давността е изтекла за главницата през 2013 г., като тогава са се погасили на основание чл. 119 от ЗЗД и вземанията за законна лихва към нея, а вземанията за разноски са се погасили през 2015 г.. Сключените между И. М. и М. М. споразумение от 1.4.2014 г. и анекс от 6.03.2015 г. следва да се възприемат като отказ от последиците от давността за вземанията, за които тя е изтекла, съответно за прекъсване на давността за тези, за които не е изтекла чрез признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. От месец юли 2016 г. е започнала да тече по отношение на М. М. нова давност, която за вземанията за главница и лихви е изтекла през 2019 г., а за вземанията за разноски-през 2021 г. Първоинстанционният съд е счел, че представените разписки за частични плащания от страна на длъжника не могат да докажат прекъсване на давността. По тези съображения е приел, че вземанията са били погасени по давност и е уважил предявените искове.

Пълномощникът на И. Ц. М. е обжалвал първоинстанционното решение с въззивна жалба вх. №363192 от 18.12.2023 г., с която е поискал неговата отмяна и постановяване на ново решение за отхвърляне на предявените искове. Подробни мотиви към жалбата е изложил допълнително на 15.01.2024 г.

Софийският градски съд е счел, че подадената въззивна жалба е бланкетна, а мотивите за нея са формулирани в молба, подадена след срока за обжалване, поради което не следва да бъдат обсъждани. Посочил е, че съгласно ТР №1/2013 г. при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, както и когато служебно следи за интереса на някоя от страните. Въззивният съд е декларирал, че изхожда от тези принципни съображения. Констатирал е, че в случая е подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са изложени конкретни оплаквания относно правилността на първоинстанционното решение, а и не констатира нарушение на императивна материалноправна норма, за която следва служебно да следи. Ето защо е приел, че не разполага с правомощие да проверява правилността на постановения първоинстанционен акт, поради което го е потвърдил, без изобщо да обсъжда спора по същество. По този начин, като е отказал да провери дали първоинстанционният съд е приложил правилно нормите, уреждащи продължителността на давностните срокове/чл. 110, чл. 11 от ЗЗД/ и прекъсването им в изпълнителното производство/чл. 116, б.“в“ от ЗЗД/, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение съобразно отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване. Затова тази проверка следва да бъде извършена от настоящата инстанция. Относимите към спора обстоятелства са, че изпълнително дело №20077900400159 на ЧСИ Р. М. под № ....... е образувано през 2009 г. тоест-преди обявяването на ТР №2 от 26.06.2015 г. по т. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и следователно давност за вземанията не е текла до 26.6.2015 год., когато е обявено за загубило сила ППВС №3/1980 г./ТР №3 от 28.03.2023 год. по тълкувателно дело №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС/. Ето защо мотивите на първоинстанционния съд относно това дали споразумението от 1.4.2014 г. и анекса от 6.03.2015 г. към него прекъсват давността, нямат отношение към спора. Прекъсването на давността посредством изпълнителни действия следва да се преценява след 26.06.2015 г. Давностният срок действително е тригодишен, както сочи пълномощникът на ищците. В публичното съдебно заседание на 24.10.2023 г. на Софийския районен съд е обявено за безспорно между страните, че изпълнителният лист, вземанията по който са предмет на делото, е издаден въз основа на запис на заповед от 18.06.2003 г. В този случай давностният срок съгласно чл. 531, ал. 1 във връзка с чл. 537 от ТЗ е тригодишен/ решение № 130 от 23.12.2015 г. по т. д. № 855/2011 на I ТО на ВКС/. Този срок в случая не е изтекъл, защото е бил прекъсван чрез предприетите изпълнителни действия. По приложеното изпълнително дело 20077900400159 с молба от 13.09.2016 г. пълномощникът на взискателя е поискал налагане на възбрана върху недвижим имот, собственост на длъжника М. М., с което е прекъснал погасителната давност и е започнал да тече нов давностен срок. Давността отново е прекъсната с подадената на 5.7.2019 г. молба от пълномощника на взискателя с искания да бъдат наложени запори върху банковите сметки на длъжниците. В отговора на исковата молба пълномощникът на ответника е заявил, че през юни 2022 г. изпълнителните дела са били прекратени и е било образувано ново изпълнително дело № 20227900400969 при ЧСИ Р. М., с действията по което е бил прекъснат давностният срок. Това дело не е било изискано от първоинстанционния съд, но доказателства за образуването му и за извършените по него първоначални изпълнителни действия, с които отново е прекъснат давностният срок, са събрани от въззивния съд във връзка с обезпечителното производство по предявения иск. С молба за обезпечение на предявения иск вх. № 56215 от 16.05.2024 г. пълномощникът на ищците е поискал спиране именно на същото дело и е представил към молбата запорно съобщение/стр. 46 по описа на гр. д. № 2402/2024 г. на СГС/. Според запорното съобщение това изпълнително дело е образувано по същия изпълнителен лист/ издаден по гр. д. № 21598/2006 г. на СРС/ и съгласно входящия номер върху него е получено от банката на 24.05.2022 год. Следователно искането на взискателя е подадено преди тази дата и е прекъснало отново давността, започнала да тече на 5.7.2019 г., която освен това е спряла да тече през периода от 13 март 2020 г. до 20 май 2020 г. съгласно чл. 3, т. 1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците и параграф 13 от ПЗР към ЗИД на Закона за здравето. Ето защо към момента на завеждане на исковата молба/15.9.2022 г./ тригодишният давностен срок не е изтекъл, поради което предявените искове за недължимост на вземанията са неоснователни.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че обжалваното въззивно решение и потвърденото с него първоинстанционно решение трябва да бъдат отменени, като вместо това следва да се постанови друго решение, с което искът да бъде отхвърлен.

При този изход на спора М. Г. М. и М. Т. К. дължат на И. Ц. М. 2947 евро разноски по делото.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №1232 от 4.3.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело №2402 по описа за 2024 г. на Софийския градски съд, „II-Е състав“, както и потвърденото с него решение № 18705 от 14.11.2023 г. по гр. д. № 14401 по описа за 2023 г. на Софийския районен съд, 173 състав, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Г. М.-[ЕГН], и М. Т. К. иск за признаване за установено на основание чл. 439, ал. 1 от ГПК по отношение на И. Ц. М., че М. Г. М. и М. Т. К.-[ЕГН] не дължат на И. Ц. М.-[ЕГН], сумата от 22 099 лв., представляваща равностойност към датата на подаване на исковата молба на остатъчната главница по запис на заповед от 18.06.2003 г., издаден за 12 623 щатски долара, ведно с лихва за забава, считано от 20.10.2006 г., както и сумата от 591,31 лв., представляваща разноски в заповедното производство, за плащането на които е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело № 20077900400159 на ЧСИ № .........-Р. М..

ОСЪЖДА И. Ц. М.-[ЕГН], да заплати на М. Г. М. и М. Т. К.-[ЕГН] сумата 2947/две хиляди деветстотин четиридесет и седем/ евро разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: