О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2490
Гр. София, 27.09. 2024г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, 2 т. о. в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. С.
ЧЛЕНОВЕ : Г. И. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
като разгледа докладваното от съдия Кацарска т. д. № 823 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по две касационни жалби срещу решение №1278/03.11.2023г., постановено по в. гр. д. № 1508/2023г. на Окръжен съд – Варна.
Първата жалба е подадена от Р. Е. З., гражданин на Р. Ф. чрез процесуалния й представител – адв. М. Т., срещу решението №1278/03.11.2023г., постановено по в. гр. д.№ 1508/2023г. на Окръжен съд – Варна в частта му, с която въззивният съд е обезсилил решение № 1524 / 05.05.2023г., постановено по гр. д. 7445/2022г. на Варненски районен съд, 7 с-в, в частта му, в която са отхвърлени исковете на Р. Е. З. срещу „Р. парк резиденс“ ЕООД за прогласяване нищожност на договор за поддръжка и управление от 20.03.2019г. на жилищен комплекс от затворен тип „Курортни сгради с апартаменти за временно обитаване с адрес [населено място], к. к. Св.Св. К. и Е., ул. 46-та, № 3, поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, за прогласяване нищожност на клаузите на т. III, чл. 5, чл. 6, ал.1 и ал.2, чл. 13 от същия договор като неравноправни на основание чл. 143 ЗЗП, чл. 26, ал.1, пр. 1, пр.2, пр.3, чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и чл. 146 ЗЗП, като е прекратил в тази част производството по делото, като недопустимо.
Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че за да обезсили решението на Варненския районен съд, въззивният съд неправилно е възприел предмета на другото дело между същите страни, тъй като по гр. д. №18051/2021г. на ВРС са приети за дължими суми за годишно възнаграждение за 2021г. по договора за поддръжка и управление на „Жилищен комплекс от затворен тип“ за периода от 01.04.2021г. до 16.08.2021г. Твърди, че по горепосоченото дело тя е направила искане за спиране на производството, което не било уважено. С оглед горното счита, че се касае за дело с различен предмет на спора и неправилно е прието, че е налице хипотезата на сила на пресъдено нещо. Счита, че влязлото в сила решение №1264/18.04.2023г. по гр. д.№18051/2021г. е формирало СПН единствено относно дължимостта на сумите по договора, но не и за самото основание, тъй като то не е било предмет на разглеждане, въпреки, че Варненски районен съд се е произнесъл по направеното от нея възражение за нищожност, но не го е уважил. Сочи, че ВРС изобщо не е разглеждал възражение по чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, поради което счита, че въззивният съд неправилно е формулирал извод за непререшаемост на спора. Предвид горното претендира допускане до касационно обжалване на решението в атакуваната му част, отмяната му и уважаването на иска й.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси:
1. „Обвързани ли са страните със сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по иск с правна квалификация чл. 422 от ГПК за дължимостта на суми въз основа на сключен договор по отношение на наведеното от длъжника в отговора на исковата молба възражение за нищожност на основанието за дължимост на сумите, за което се е произнесъл съдът единствено частично в мотивите си, и допустимо ли е в последващ исков процес предявяване на иск за прогласяване нищожността на основанието за дължимостта на сумите, като правопораждащ ги факт и разглеждането му по същество?
2. „Преклудирани ли са фактите за позоваване на нищожност на правна сделка, по които не се е произнесъл съда по направено възражение, след като съдът не следи служебно за нищожност на правната сделка?“
Ответникът по тази касационната жалба –„РАБИ ПАРК РЕЗИДЕНС“ ЕООД чрез процесуалния си пълномощник - адв. П. С., е подал отговор от 27.02.2024г., в който оспорва подадената жалба по подробно изложените съображения. Счита, че по поставените въпроси е налице практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, и това изключва допускане на касационно обжалване на соченото от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Втората касационна жалба е с вх.№246/04.01.2024г., и е подадена от ответника „РАБИ ПАРК РЕЗИДЕНС“ ЕООД чрез процесуалния му представител - адв. П. С., срещу въззивното решение в частта му, в която след отмяна на решение № 1524 / 05.05.2023г., постановено по гр. д. 7445/2022г. на ВРС, 7 с-в, в частта, в която са отхвърлени исковете, предявени от В. З., И. П. К., Л. В. Б. и Т. А. З., вместо това е прогласена нищожността на договорите за поддържане и управление на жилищен комплекс от затворен тип „Курортни сгради с апартаменти за временно обитаване с адрес [населено място], к. к. „Св.Св.К. и Е.“, ул. 46-та, № 3, както следва: от 23.11.2018г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 5185/23.11.2018г. на нотариус рег. № 149 на НК, от 09.08.2019г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 6371/09.08.2019г. на нотариус рег. № 335 на НК, от 31.07.2020г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 4046/31.07.2020г. на нотариус рег. № 335 на НК и от 07.08.2019г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 6230/07.08.2019г. на нотариус рег. № 335 на НК.
Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че въззивният съд необосновано е приел, че не се установявало, че въпросният комплекс бил жилищен от „затворен тип“, а предназначението му било за курортни нужди, т. е. ваканционно. Касаторът поддържа, че противно на възприетото от съда, сградите, построени в комплекса, са за жилищни нужди, каквото е изискването на закона, а и същите са в режим на етажна собственост. Поддържа, че от събраните доказателства се установявало и че има контролиран достъп до комплекса, като в противния смисъл са само показанията на съпруга на една от ищците – М. К., които са и вътрешнопротиворечиви. С оглед горното счита, че се явява погрешен изводът на въззивния съд, че комплексът не е такъв по параграф 1, т.3 от ДР на ЗУЕС, тъй като установените по делото обстоятелства потвърждават наличието на четирите, изискуеми от закона белези, характеризиращи го като такъв от затворен тип. С оглед горното претендира допускане до касационно обжалване на решението, отмяната му и отхвърляне на предявените искове.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси:
1. „Задължен ли е съдът при постановяване на решението да извърши преценка на всички относими доказателства и доводите на страните и да изложи мотиви по тях?, за който поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения №50239/18.01.2023г. по гр. д.№4528/2021г.,4 г. о., решение №331/04.07.2011г. по гр. д.№1649/2010г., 4 г. о., решение №36/24.03.2014г. по т. д.№2366/2013г., 2 т. о. и т. 19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС,;
2. „Съществуват ли допълнителни критерии, извън тези по параграф 1, т.3 от ДР на ЗУЕС, за определяне на един комплекс от сгради като жилищен комплекс от „затворен тип“, в това число: дадено от едно лице наименование, географско положение, предпочитан период от годината за обитаване и др.?“
3. „По какъв начин се преценява жилищният характер на сградите в режим на етажна собственост, за да се прецени дали същите отговорят на изискването на параграф 1, т.3 от ДР на ЗУЕС?“
4. „Предназначението на самостоятелни обекти „жилище, апартамент“, както са посочени в документите за собственост и схемите, издадени от СГКК, достатъчно ли е да се установи жилищния характер на сградата, в която се намират тези самостоятелни обекти, съответно – изпълнението на едно от условията по параграф 1, т.3 от ДР на ЗУЕС?“
5. „По какъв начин се установява / какви обстоятелства следва да установи ищецът/, че предназначението на дадена сграда е за „курортна сграда“?“
6. „Достатъчно ли е единствено наименованието, дадено от инвеститора по смисъла на чл. 2 от ЗУЕС / възложител по смисъла на ЗУТ/, за да се прецени характерът на построеното?“
7. „От значение ли е за определянето на един комплекс като такъв по параграф 1, т.3 от ДР на ЗУЕС, обстоятелството през каква част от годината, един, няколко, половината, повечето или всички собственици са решили да обитават собствените си самостоятелни обекти, идеалните части от подземните гаражи и обектите и съоръженията за общо ползване, ако обективно не съществуват ограничения за постоянно ползване на тези обекти? Обусловено ли е определянето на един комплекс като такъв по параграф 1, т.3 от ДР на ЗУЕС, от това в какъв период от време лицата, придобили право на собственост върху самостоятелни обекти в сградите в комплекса, ще се възползват от правомощието си за ползване на своите обекти, щом за тях са създадени условия и не са налице пречки за целогодишно ползване?“
Ответниците по тази касационна жалба - В. З., И. П. К., Л. В. Б. и Т. А. З., както и Р. Е. З., са подали общ отговор на същата от 06.03.2024г. чрез процесуалния си представител – адв. М. Т. с подробно изложени съображения. Считат, че жалбата е недопустима, а евентуално – неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:
За да постанови обжалваното въззивно решение, ВОС е установил, че всички ищци са придобили имоти – апартаменти съгласно описаните нотариални актове, като на същата дата са сключили с ответното дружество и договори за поддръжка и управление на жилищен комплекс от затворен тип „Курортни сгради с апартаменти за временно обитаване“ с адрес [населено място], к. к. „Св.Св. К. и Е.“, ул. 46-та № 3, с нотариална заверка на подписите, като съдът е констатирал, че всеки от атакуваните договори съдържа идентични с останалите договорни клаузи. С договорите ответното дружество, като мениджър и инвеститор, е поело задължението да осъществява дейностите по общото поддържане и управление на жилищната сграда и на поземления имот, в които се намират индивидуалните обекти, притежавани от собственика, като в чл. 1 е уговорен обемът от дейности по управление на сградата. ВОС е установил, че съгласно чл. 5, цената по договора се определя за 1 кв. м. от разгърнатата застроена площ на имота за срок от една година, и е платима най - късно до 31-ви март на съответната година.
Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, като е посочил, че за комплекса е представено удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж, издадено от Главния архитект на [община], с което е въведен в експлоатация като: „Курортни сгради с апартаменти за временно обитаване“, както и договор за охрана с технически средства на обект № 8310 / 01.03.2020г., сключен между „СОД – 64“ ЕООД, като изпълнител и „Р. П. Р. ЕООД, като възложител, с предмет: видео мониторинг 24 часа на обекта.
Варненски окръжен съд, въз основа на заключението на вещото лице по СТЕ, е посочил, че се установява, че дворното място, в което са изградени сградите, представлява УПИ 10135.2569.286, като същият е ограден с плътна и ажурна ограда в различни участъци, а достъпът до имота се осъществява чрез три пешеходни входа със заключващ механизъм и два автомобилни входа с портални врати с контролиран достъп през мобилна мрежа. При огледа порталната врата е била отворена чрез дистанционно или мобилен телефон, а всеки отделен вход на сградите е бил с ограничен достъп чрез домофонна система. Според кредитираното заключение на вещото лице в имота има изградени пет сгради, всяка с предназначение апартаментен хотел, като четири от тях са на пет етажа, последната - на шест, а в дворното място има изградени басейн, съблекални, кът за отдих в непосредствена близост до басейна, пешеходни алеи и тревни площи. В двора вещото лице е установило монтирани 13 броя камери за видеонаблюдение, както и две камери в сграда 5 в общите части - една на партерно ниво и една на подземния паркинг.
Въззивният съд е приел, че за да е налице хипотезата на параграф 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС и да бъде определен един комплекс за такъв от „затворен тип“, е необходимо установяването на следните четири признака: съществуване на отделен урегулиран поземлен имот с предназначение за жилищно застрояване; съществуване на две или повече жилищни сгради в режим на етажна собственост; наличие на други обекти, обслужващи собствениците; осигурен контролиран достъп за външни лица. ВОС е приел, че не са налице същите, тъй като в комплекса са изградени пет сгради, всяка от тях в режим на етажна собственост, но сградите са от типа апартаментен хотел, предназначението им е за курортни сгради, в които се помещават апартаменти за временно обитаване, както е видно и от самото наименование на комплекса, а това че част от апартаментите в хотела са закупени от лица - ищците, които живеят преимуществено в комплекса, не променя основното предназначение на комплекса – за курортни нужди / хотел. Въззивният съд е счел, че това, че в комплекса има и изградени други обекти, предназначени за общо ползване от всички обитатели - басейн, съблекални, кът за отдих, пешеходни алеи и тревни площи, допълнително потвърждава, че предназначението на комплекса е ваканционно. Като извод ВОС е посочил, че предвиденият в чл. 2 от ЗУЕС особен режим на управление е неприложим когато договорът е сключен за сгради, които не са построени в „жилищен комплекс от затворен тип“, а процесните апартаментни хотели са курортни сгради с апартаменти за временно обитаване с административен адрес: [населено място], к. к. „Св. Св. К. и Е.“, ул. „46-та“ № 3, които нямат белезите на „жилищен комплекс от затворен тип“, поради което сключените договори са нищожни поради противоречие със закона - чл. 2, ал. 1 ЗУЕС.
По възражението на ответниците за недопустимост на касационната жалба, настоящият състав на ВКС намира следното:
С. Р. на СЕС (осми състав) от 27 октомври 2022 г. по дело C-485/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Районен съд Несебър, относно безсрочен договор за поддръжка на общите части на сградата, СЕС е посочил, че член 1, параграф 1 и член 2, букви б) и в) от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че физическото лице, собственик на апартамент в сграда — етажна собственост, трябва да се счита за „потребител“ по смисъла на тази директива, когато сключва договор с управител за целите на управлението и поддръжката на общите части на сградата, при условие че не използва апартамента за цели, които са свързани изключително с търговската или професионалната му дейност. Следователно независимо от търговското качество на ответното дружество, сключило договорите, ищците по претенциите по чл. 26 от ЗЗД и другите за недействителност, следва да се считат потребители и в този смисъл съгласно чл.113 ГПК / обн. ДВ бр. 100 от 20.12.2019г. /, исковете на и срещу потребители се разглеждат като граждански. Предвид горното прагът за достъп до касация следва да се прецени не като по търговско дело, а именно над 20 000 лв., а като граждански спор - при цена на иска над 5000лв.
Искът за нищожност на облигационен договор за поддръжка и управление, който е с продължително изпълнение, т. е. сключен за неопределено време, се определя от стойността на договора, по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 7 ГПК, т. е. от сбора на платежите по договора за три години. Съгласно чл. 5 от представения договор от 20.03.2019г. годишната такса на касаторката Р. Е. З. е уговорена в размер 1349 евро годишно, като за три години, сборът възлиза на 4 047 евро, чиято левова равностойност е 7 927,26 лв., т. е. цената на иска й е над 5000 лв. Предвид горното не са налице предпоставките за оставяне на жалбата на З. без разглеждане поради недопустимост с оглед прага за достъп до касация по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото тя се явява потребител и не се твърди, и не се установява ползване на имота с търговска цел.
По отношение на исковите претенции на останалите ищци, видно от представените договори, същите са съответно – за В. З. по договора от 23.11.2018г., уговорената дължима сума е 280 евро без ДДС, която сума с начислен ДДС, възлиза на 336 евро годишно, а за три години сборът е 1008 евро, чиято левова равностойност възлиза на 1971,48 лв. и това е цената на иска му, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 7 ГПК; по договора на И. К. и Л. Б. от 09.08.2019г., уговорената сума е 667 евро с ДДС годишно, което за период от три години възлиза на сумата от 2001 евро, чиято левова равностойност е 3913,62 лв.; по договора от 31.07.2020г. за Л. Б., дължимата сума е 347 евро годишно с включен ДДС, или цената на иска възлиза на 1041 евро / платежите за три години/, чиято левова равностойност е 2036,02 лв.; на Т. З. – уговорената сума е 334,36 евро с включен ДДС, или цената на иска възлиза на 1003,08 евро, с левова равностойност при фиксирания курс на БНБ, в размер на 1961,85лв. Следователно по отношение на всички останали ищци, цената на исковете по чл. 26 от ЗЗД, са под прага от 5000 лв., поради което независимо от факта, че те се явяват потребители по договора, то касационното обжалване на въззивното решение е недопустимо на основание чл. 280, ал.3, т. 1 от ГПК, а именно предвид цената на исковете им, която е под 5000 лв. Следва да се има предвид, че цената на иска е уточнена с оглед размера на уговорената дължима сума още с молба от 05.07.2022г., в първоинстанционното производство, въз основа на посочените в нея суми е събрана дължимата държавна такса, въпросът не е бил спорен и не е повдиган нито от ответната страна, нито служебно в срока по чл. 70 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК са изключени от обхвата на касационното обжалване решенията на въззивните съдилища по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 20 000 лв., с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая се касае за искове за нищожност на облигационни договори, което не са обуславящи и свързани с искове за собственост, като цената на тези искове е под 5000 лв., поради което касационната жалба на „Р. парк резиденс“ ЕООД по тези искове е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
Жалбата, подадена от Р. Е. З., е процесуално допустима / цената на иска й е над 5000 лв./, подадена е в срок, от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване въззивен акт и следва да бъде разгледана от ВКС с оглед изложените основания по чл. 280 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, и ВКС няма задължение да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т. е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Първият поставен от касаторката З. въпрос относно силата на пресъдено нещо, се явява обуславящ изводите на въззивния съд, който е приел, че е налице хипотезата на чл. 299 от ГПК за непререшаемост на спора, но не се явява разрешен в противоречие с практиката на ВКС и следователно не удовлетворява допълнителния селективен критерий. Съгласно приетото в решение №115/10.01.2012г. по т. д.№883/2010г. на 1 т. о., влязлото в сила решение е задължително за страните и за техните правоприемници, за съда, който го е издал и за всички други съдилища и учреждения в Републиката – чл.220, ал.1 ГПК /отм./, респ. чл.297 ГПК, като обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право – чл.221, ал.1 ГПК /отм./, респ. 298, ал.1 ГПК. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Всеки факт, от който може да се изведе искане за установяване, че към деня на приключване на устните състезания, съдебно признатото право не е съществувало в полза на носителя му съгласно съдебното решение, се преклудира. В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. В този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана и в решение № 335/13.11.2018г. по т. д.№2477/2017г., 2 т. о. и мн. др., съгласно която
ако с влязло в сила решение длъжникът е осъден да заплати суми, уговорени в договор между страните, в друго гражданско производство, възраженията на длъжника за нищожност на сделката, основани на факти, които са възникнали до приключване на устните състезания в производството по предходния иск, са преклудирани. В случая въззивният съд е действал съобразно горецитираната практика, тъй като е приел за безспорно, че с влязло в сила решение по предходно дело / №18051/2021г. на ВРС/ ищцата Р. З. е признато за установено, че дължи на ответника по иск по чл. 422 от ГПК суми по процесния договор, като впоследствие е предявила иск за нищожност на същата сделка, но без да изтъква новонастъпили факти. Както е счел окръжният съд, те са преклудирани със сила на пресъдено нещо, поради което претенцията й е недопустима. Наличието на горецитираната практика, в съответствие с която е действал въззивния съд, изключва бланкетното позоваване от касаторката на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като не се установява да е налице противоречива практика, която да е необходимо да се преодолява, нито остаряла или липсата на такава. С оглед горното по този въпрос не се установява допълнителният селективен критерий за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Вторият поставен от касаторката въпрос, за преклудираните факти за позоваване на нищожност на правна сделка, по които съдът не се е произнесъл, е пряко свързан с първия и отново е налице липса на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, на която се позовава жалбоподателката. Както е посочено в горецитираната практика, преклудират се всички факти, съставляващи основание за нищожност на договора, ако в производството по установяване на вземане / присъждане на такова/ по същия договор, страната не е провела успешно позоваване на същите като основания за нищожност. Въззивният съд не е действал в противоречие с тази практика, а не се установява да е налице противоречива практика, нито са обосновани другите предпоставки на бланкетно посоченото от касаторката основание по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК.
ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение в частта, в която е допустимо касационото обжалване, да е невалидно или недопустимо. Не се установява и очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт в атакуваната част като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, на което се позовава касаторката, тъй като за наличие на горното е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касационно обжалване по жалбата на Р. З.. Жалбата на ответника „РАБИ ПАРК РЕЗИДЕНС“ ЕООД следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като цената на исковете е под прагът за достъп до касация / 5000 лв./.
Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1278/03.11.2023г., постановено по в. гр. д. № 1508/2023г. на Окръжен съд – Варна, в частта му, с която въззивният съд е обезсилил решение № 1524 / 05.05.2023г., постановено по гр. д. 7445/2022г. на Варненски районен съд, 7 с-в, в частта му, в която са отхвърлени исковете на Р. Е. З. срещу „Р. парк резиденс“ ЕООД за прогласяване нищожност на договор за поддръжка и управление от 20.03.2019г. на имот в комплекс от затворен тип „Курортни сгради с апартаменти за временно обитаване с адрес [населено място], к. к. Св.Св. К. и Е., ул. 46-та, № 3, поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, за прогласяване нищожност на клаузите на т. III, чл. 5, чл. 6, ал.1 и ал.2, чл. 13 от същия договор като неравноправни на основание чл. 143 ЗЗП, чл. 26, ал.1, пр. 1, пр.2, пр.3, чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и чл. 146 ЗЗП, и е прекратено производството по делото в тази част като недопустимо.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх.№ 246/04.01.2024г., подадена от ответника „РАБИ ПАРК РЕЗИДЕНС“ ЕООД чрез процесуалния му представител - адв. П. С., срещу въззивното решение в частта, в която след отмяна на решение № 1524 / 05.05.2023г., постановено по гр. д. 7445/2022г. на ВРС, 7 с-в, в частта му, в която са отхвърлени исковете, предявени от В. З., И. П. К., Л. В. Б. и Т. А. З., и вместо това е прогласена нищожността на договорите за поддържане и управление на жилищен комплекс от затворен тип „Курортни сгради с апартаменти за временно обитаване с адрес [населено място], к. к. „Св.Св.К. и Е.“, ул. 46-та, № 3, както следва: от 23.11.2018г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 5185/23.11.2018г. на нотариус рег. № 149 на НК, от 09.08.2019г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 6371/09.08.2019г. на нотариус рег. № 335 на НК, от 31.07.2020г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 4046/31.07.2020г. на нотариус рег. № 335 на НК и от 07.08.2019г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 6230/07.08.2019г. на нотариус рег. № 335 на НК, като недопустима.
Определението не подлежи на обжалване, освен в частта за оставяне на жалбата без разглеждане, в която може да бъде обжалвано пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.