Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Г. Ж.” със седалище в [населено място], чрез процесуалния представител юрисконсулт Я. Д. срещу решение № 122 от 27.3.2014 г по гр. дело № 1004/14 г на Старозагорски окръжен съд, Първи граждански състав, с което е отменено решение № 467 от 8.10.13 г по гр. дело № 3127/12 г по описа на Казанлъшки районен съд, с което предявените искове по чл. 45 от ЗЗД са отхвърлени и вместо него е постановено друго, с което [фирма] е осъдено на основание чл. 49 от ЗЗД да заплати на П. С. П. и Г. А. П. сумата от по 12 500 лв, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от загубата на застрахователна сума по договор за индивидуална застраховка „Злополука” на картодържател, заедно със законната лихва, считано от 3.5.2008 г до окончателното плащане.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е недопустимо, респ. неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон.Подържа се, че дадената от съда правна квалификация не съответства на изложените в исковата молба факти, а указанията за разпределение на доказателствената тежест в доклада по чл. 146 от ГПК са неточни и неправилни.Подържа се, че тези процесуални нарушения са обективирани във въззивната жалба, но окръжния съд в противоречие с т. 2 от ТР 1/13 г на ОСГТК не е обезпечил правилното приложение на императивна материално правна норма и не е дал указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства.

Ответниците по касационната жалба П. С. П. и Г. А. П. оспорват същата по съображения, изложени в писмен отговор.Подържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.Респ. подържат, че касационната жалба е неоснователна, поради което решението на окръжния съд следва да бъде потвърдено.

Първоинстанционният съд е квалифицирал предявения иск като такъв по чл. 45 от ЗЗД.Направил е доклад по чл. 146 от ГПК и е разпределил доказателствената тежест като е указал, че ищците следва да докажат неправомерното деяние, извършено от ответника, вредата и причинната връзка между същите, а ответникът да установи своите възражения.

Страните са заявили, че нямат възражения по така направения доклад.

С въззивната жалба ответникът е изложил оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, чрез определяне на неправилна правна квалификация на предявения иск, довела до неточни указания в доклада по чл. 146 от ГПК, с който е разпределена доказателствената тежест по отношение на правнорелевантните факти.

Въззивният съд е преквалифицирал иска като такъв по чл. 49 от ЗЗД и приемайки го за основателен е отменил първоинстанционното решение и е уважил исковете за сумите от по 12 500 лв за всеки ищец

Върховният касационен съд, Ч. Г. отделение намира, че е налице посоченото касационно основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.Въззивното решение е постановено в противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г на ВКС, ОСГТК.Дейността на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твъредния на страните чрез събиране и преценка на доказателствата субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.Въззивната инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях.Докладът на делото е от особено значение за постановяване на правилно и съобразено с обективната фактическа действителност решение по материалноправния спор.Докладът е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права.Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неправилни указания във връзка с подлежащите на доказване факти, той следва служебно, дори без да е сезиран с такова оплакване да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора.

По така поставения от касатора въпрос относно правомощията на въззивната инстанция при дадена от първоинстанционния съд неправилна правна квалификация обжалваното решение противоречи на т. 2 от поради което следва да бъде допуснато до касационен контрол.

От данните по делото се установява следното:

В подадената от П. С. П. и Г. А. П. искова молба се подържа, че ответникът [фирма] /правоприемник на Ж. [фирма]/ и А. Г. П.-наследодател на ищците в качеството му на застраховано лице, е сключен договор за индивидуална застраховка „Злополука на картодържател” по договор от 10.11.2005 г с уговорени конкретни условия.Договорена е застрахователна сума в максимален размер от 25 000 лв с покрити рискове: настъпване на смърт и трайна загуба на работоспособност на застрахованото лице.Застраховката е сключена за срок от 1 година, с начален момент: 00, 00 ч на 11.11.2005 г и край-24 ч на 10.11.2006 г.Застрахователната премия е годишна, като между страните е уговорено плащането й да се извършва при условията на т. нар.”директен дебит”, като нареждането на плащането става по искане са самия получател на превода /застраховател/, за което платецът /застрахованото лице/ е дал предварително съгласие с нареждане до [фирма] от 10.11.2005 г.Страните са уговорили автоматично продължаване на покритието по застрахователния договор за нов едногодишен срок, ако 30 дни преди приключване на срока на договора никоя от страните не отправи до другата писмено уведомление за непродължаване и при условие, че дължимата застрахователна премия за следващия период бъде платена най-късно до края на предходния едногодишен период.В съответствие с установения от страните начин на плащане, от момента на сключване на договора през 2005 г, застрахователят посредством „директен дебит” е наредил плащания и е удържал три последователни години премии по застрахователния договор, както следва: първата премия за срок на покритие, считано от 11.11.2005 г до 10.11.2006 г е удържана на 16.11.2005 г; втората премия за срок на покритие, считано от 11.11.2006 г до 10.11.2007 г е удържана на 28.11.2006 г, /удържането е забавено, същото е следвало да се извърши най-късно до 11.11.2006 г, когато изтича първия едногодишен период на застрахователно покритие/; третата премия за срок на покритие 11.11.2007 г-10.11.2008 г е удържана на 27.11.2007 г.През целия период от началото на действие на застрахователния договор, считано от 11.11.2005 г до 27.11.2007 г, когато застрахователят е удържал за трети пореден път дължимата премия, никоя от страните не е отправяла до другата предизвестие за непродължаване на срока на покритие.На 3.5.2008 г около 11, 30 ч по път II-53 в района на [населено място], обл.С. е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което А. Г. П., управлявайки мотоциклет „Я.”, ДК [рег. номер на МПС] се блъска в лек автомобил „Москвич” без регистрационен номер, и в резултат на получените от произшествието травми загива.Във връзка с така настъпилото застрахователно събитие ищците, в качеството им на наследници на титуляра по застраховка „Злополука” са предявили срещу [фирма] претенции по съдебен ред за плащане на уговорената в договора застрахователна сума.По образуваното по искова молба на П. и Г. Попови дело, ответникът независимо, че е удържал застрахователни премии за целия период от време, считано от сключване на застрахователния договор до датата на настъпване на юридическото събитие-смърт на застрахованото лице е подържал възражение, че застраховката е прекратила действието си още на 11.11.2006 г, поради неплащане в срок на дължимата застрахователна премия, която застрахователят е удържал на 28.11.2006 г.Възражението е прието за основателно и исковете по Попови са отхвърлени с влязло в сила съдебно решение.Предвид изложеното в настоящата искова молба ищците подържат, че описаното търговско поведение на [фирма], изразяващо се в недължимо удържане на застрахователна премия на 27.11.2007 г е изцяло неправомерно и представлява „нелоялна търговска практика”, по смисъла на глава Четвърта от „Закона за защита на потребителите”.Подържат, че наследодателят им не е бил уведомен, че ответното дружество счита застрахователния договор за прекратен, доколкото всички действия на ответника манифестират съществуваща търговска връзка.Тази практика създава у застрахования заблуждение, че има действащ договор, като го възпира да сключи нов договор по риска „злополука”.В резултат на описаното заблуждение настъпва пряка вреда в размер на неполучените застрахователни суми от ползващите се по застраховката лица.Подържа се, че поведението на ответника по осъществяване на директен дебит от сметката на застрахованото лице, след падежа на застрахователната премия, респ. при прекратяване на договора, е неправомерно.Това поведение не е резултат на грешка, а представлява търговска практика, целяща да се подържа заблуждение у застрахованото лице, че застрахователния договор е действащ, но в случай, че настъпи застрахователно събитие, застрахователят заема позиция, че застрахователният договор е прекратен.В тези случай преведената застрахователна премия се отчита като грешка и се връща.Ако няма претенция от застрахованото лице, получената премия след падежа, не се връща.Подържа се, че в случая причинената на ищците имуществена вреда е в размер на застрахователната сума по договора на обща стойност 25 000 лв или по 12 500 лв за всеки от ищците, в качеството им на засегнати потребители, по договор за застрахователна услуга,

заедно със законната лихва, считано от 27.11.2007 г.

Ответникът е оспорил исковете с твърдения, че същите са неоснователни, тъй като не е установено наличието на неправомерно поведение от негова страна, респ. предявените искове са погасени по давност.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявените искове са с правно основание чл. 49 ал. 1 от ЗЗД, тъй като са насочени срещу юридическо лице за неправомерни действия, поради което се търси ангажиране на неговата гаранционно-обезпечителна отговорност като възложител на работата на непосредствения причинител на вредата.Поради това неправилно първоинстанционният съд е квалифицирал иска като такъв по чл. 45 от ЗЗД, което представлява нарушение на материалния закон, обуславящо неправилност на постановеното съдебно решение.Приел е, че в сключения между праводателя на ищците и ответника застрахователен договор са посочени условията, при които се продължава срока на договора, а именно: ако никоя от страните не отправи до другата писмено уведомление за непродължаване на срока на застрахователното покритие и при условие, че застрахователната премия за продължението на срока е платена до или преди падежа.Падежът на застрахователната премия в случая е 10.11.2006 г, като при неплащането й в този срок договорът се прекратява поради изтичане на срока.В случая премията е платена чрез безкасово плащане на 28.11.2006 г-т. е след падежа на годишната премия, необходима за продължаване на срока на договора.Надвнесените суми с лихвите са били възстановени на ищците с преводно нареждане от 16.5.2011 г, след предявяване от тяхна страна на иска по чл. 238 ал. 1 от КЗ.Въззивният съд е приел, че неизпълнението на задължението на застрахователя да усвои в срок до 10.11.2006 г дължимата сума за застрахователна премия е недобросъвестно поведение-бездействие от страна на негов служител, което е довело до невъзможност за продължаване срока на застрахователния договор, без да е налице подобно желание от нито една от страните.Извършеното на 28.11.2006 г изтегляне чрез безкасов дебит от сметката на А. П. на сумата представляваща застрахователна премия е недобросъвестно действие от страна на застрахователя, което въвежда в заблуждение потребителя на услугата, че договора му за застраховка е продължен и за следващия период от време.Причинно-следствената връзка между причинените на ищците вреди и противоправното поведение на служителя на ответника е налице, тъй като точно това противоправно бездействие е довело до прекратяване на договора за застраховка и до неизплащане на застрахователната премия от 25 000 лв, при настъпване на застрахователното събитие.Прието е също, че съгласно разпоредбата на чл. 114 ал. 3 от ЗЗД за вземания от непозволено увреждане, давността започва да тече от момента на откриването на дееца.Смъртта на наследодателя на ищците е настъпила на 3.5.2008 г и от тази дата за тях е възникнало правото на иск против ответника за вреди от непозволено увреждане, поради това към датата на предявяване на иска-28.11.2012 г погасителната давност не е изтекла.Предвид изложените съображения решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо него е постановено друго, с което исковете по чл. 49 от ЗЗД на двамата ищци за присъждане на сумата по 12 500 лв, ведно със законната лихва, считано от 3.5.2008 г до окончателното плащане са уважени.

По касационното основание.

Първоинстанционният съд е приел, че исковете са с правно основание чл. 45 от ЗЗД.Съобразно така възприетата правна квалификация, съдът е отхвърлил исковете като неоснователни.Въззивният съд е отменил решението, преквалифицирал е исковете като такива по чл. 49 от ЗЗД и ги е уважил.Определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право. В случай, че въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска в съответствие с разпоредбата на чл. 189, ал. 2 от ГПК отм. и изискванията на ППВС № 1/1953 г. за мотивираност на съдебния акт.

Настоящият състав на Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение приема, че при постановяване на обжалваното решение съставът на Старозагорски окръжен съд е процедирал законосъобразно, като е изпълнил задължението си да определи действителното правно основание на исковите претенции на база съдържащите се в исковата молба фактически твърдения и заявеното в петитума искане, достигайки до правилния извод, че предявения иск е по чл. 49 от ЗЗД.

По основателността на касационната жалба.

Направените въз основа описаната фактическа обстановка правни изводи са незаконосъобразни. В случая не са налице предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД на ответника. Съгласно нормата на чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия, тя има обезпечително-гаранционна функция. За възникване на отговорността по чл. 49 ЗЗД са необходими следните предпоставки: вреди, причинени на пострадалия - ищец, вредите да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД ответник е възложил работа, вредите да са причинени при или по повод изпълнението на работата, възложена от ответника, работникът или служителят да има вина за причинените вреди.

Всяко действие или бездействие, с което се нарушава публичнопозитивната забрана да не се вреди другиму е противоправно, стига да липсват основания, които да оправдават настъпването на вредата.

Отговорността за непозволено увреждане се носи не само при нарушение на конкретна правна норма, но и на общото правило да не се вреди другиму.

Причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. П. връзка не се предполага, а трябва да се докаже -Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, т. 2.Доказването на причинно следствената-връзка между поведението на деца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца. Това значи, че той следва по пътя на пълно главно доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината да предшества следствието и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието /решение по гр. д. № 3026/2008 г. на IV ГО ВКС постановено по реда на чл. 290 от ГПК за уеднаквяване на съдебната практика/.Деянието е необходимо условие за настъпване на вредата тогава, ако при мислено изключване на поведението на деликвента, тя не би настъпила, т. е. ако при това изключване неправомерният резултат не настъпи, следва да се констатира, че е налице причинна връзка между поведението на деликвента и настъпилия вредоносен резултат. Необходимо е обаче, причинният процес да се ограничи до неговото типично, закономерно, а не случайно развитие. То е достатъчно условие, когато би причинило вредата само при обичайно стечение на обстоятелствата.

В разглеждания случай причинна връзка между поведението на служител на ответника и претърпените от ищците вреди не е налице.Твърдяното бездействие не е решаващо/вътрешно необходимо свързано с резултата.Неизпълнението на задължението на застрахователя да усвои в срок до 10.11.2006 г дължимата сума за застрахователна премия не обосновава връзка водеща до претърпените от ищците вреди, която връзка да е в съотношение причина-следствие.Това е така поради обстоятелството, че за праводателят на ищците като страна по гражданското правоотношение е съществувало задължение да следи дали са се осъществили предпоставките за продължаване на застрахователния договор.Уговореното безкасово усвояване на сумата по застрахователната премия е начин, а не предпоставка за съществуването и продължаването на гражданско-правната връзка.Следователно липсата на усвояване в срок не поражда и не води закономерно до вреди от деянието, защото задължение на страната по правоотношението е да следи за осъществяване на предпоставките за продължаване на гражданския договор.

За причинените на ищците вреди служителите на ответното дружество не отговарят.Тяхното поведение не може да се определи като виновно и противоправно и вредите настъпили за ищците не са настъпили по тяхна вина.Освен това не се установява от доказателствата по делото, че понесените от ищците имуществени вредите са пряка и непосредствена последица от действията на длъжностни лица, назначени при ответника при осъществяване на техни задължения по трудов договор и от виновно поведение на служители на ответника.

Решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и следва да бъде отменено, а вместо негопостановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни.

Предвид изхода на спора и на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК ищците дължат на ответника направените от него разноски на 4370 лв, съгласно представен списък.

Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА решение № 122 от 27.3.2014 г по гр. дело № 1004/14 г на Старозагорски окръжен съд, Първи граждански състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от П. С. П. и Г. А. П. срещу [фирма] искове по чл. 49 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на по 12 500 лв за всеки от ищците представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от загубата на застрахователна сума по договор за индивидуална застраховка „Злополука” на картодържател като неоснователни.

ОСЪЖДА П. С. П. и Г. А. П. да заплатят на [фирма] на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК разноски в размер на 4370 лв, съгласно представен списък.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.