Р Е Ш Е Н И Е

№ 50096

София, 22.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и осми септември, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

Председател: Е. Т.

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Р. И. като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3401 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника А. В. А. срещу решение № 54 от 18.04.2022 г. по в. гр. д. № 40/2022 г. на Варненски апелативен съд в частта му, с която е потвърдено решение № 260156 от 02.11.2021 г. по гр. д. № 48/2021 г. на Добрички окръжен съд, с което е признато за установено на основание на чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал.1 ГПК спрямо касатора А. съществуването на вземания на Държавата, заявени от Министъра на земеделието, храните и горите, в общ размер на сумата 88 287.57 лв. - предмет на заповед № 857/24.08.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 20203230102047/2020 г. на Добрички районен съд, представляващи неустойка за забавеното изпълнение на парични задължения по чл. 30 от сключен между страните договор за аренда № ТА-18-19-1-37/21.09.2018 г., определена в размер на 0.3% за всеки просрочен ден при забавено изпълнение на задължението за заплащане на годишното арендно възнаграждение в размер на 189 802. 71 лв. - на две вноски от по 94 901. 35 лв. за стопанската 2019 / 2020 г..

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск за установяване на неустоечно вземане по чл. 92 ЗЗД, а предявеният иск е за лихви за забава върху арендното възнаграждение по процесния договор за аренда. Твърди също, че за ищеца липсва правен интерес от водене на исковото производство по чл. 422 ГПК, доколкото разпореждането за незабавно изпълнение и за издаване на изпълнителен лист е частично отменено в процеса на обжалването им пред въззивния съд, преди предявяване на настоящия иск. Поддържа евентуално, че обжалваното решение е неправило поради допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния закон във връзка с доклада по делото, разпределението на доказателствената тежест и допускането на доказателствата. Счита за неправилен извода на въззивния съд за липса на своевременно направено възражение по чл. 92, ал. 2 ЗЗД за прекомерност на уговорената процесна мораторна неустойка, тъй като такова е било въведено с възражението по чл. 414 ГПК, независимо, че не е подаден отговор на исковата молба в законния преклузивен срок. Твърди, че в нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд не му е дал допълнителни указания за конкретизиране на направеното възражение за прекомерност на договорната неустойка, като го е разгледал само в частта му досежно нищожността на неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави, и не е допълнил указанията и доклада на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК в този смисъл. Същевременно счита, че процесната неустойка не е дължима, тъй като не е уговорен падеж на второто арендно възнаграждение, а дори това да не е така, процесното неустоечно вземане е недействително или прекомерно по размер. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо, а евентуално да бъде отменено като неправилно. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба – Държавата подава писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност, като моли атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно.

С определение № 50176 от 06.04.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивния съд досежно произнасянето му по всички относими доказателства, доводи и възражения на страните и мотивиране на въззивното решение чрез излагане на собствени фактически и правни мотиви, и по процесуалноправния въпрос следва ли съдът в производство по иск по чл. 422, ал. 1 ГПК да се произнесе по наведени доводи във възражението по чл. 414 ГПК, ако ответникът не е подал в срок отговор на исковата молба, когато тези доводи се свеждат до възражение за прекомерен размер на договорна мораторна неустойка или лихва за забава. Отговор на същите се съдържа в практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според задължителната практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и константната практика на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ІІ т. о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр. д. № 921/2010г. на ІV г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г. о., решение № 228/ 01.10.2014г. по гр. д. № 1060/2014г. на І г. о., решение № 27/02.02.2015г. по гр. д. № 4265/2014г. на ІV г. о. и др.), въззивният съд като съд по съществото на спора дължи формирането на свои фактически и правни изводи във въззивното решение въз основа на съвкупна преценка на всички относими доказателства и след обсъждане на всички относими доводи и възражения на страните, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно задължителните разрешения в т. 5.“б“ и т. 11.“а“ ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, щом е подадено възражение по чл. 414 ГПК по утвърден образец, съдът е длъжен да приложи последиците на чл. 415 ГПК, дори и заявените възражения от длъжника да са неясни в частта относно оспореното основание или размера на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение. В производството по иска, предявен по реда на чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се разгледат обоснованите във възражението на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК оспорвания на вземането на кредитора, вкл. когато ответникът не е подал отговор на исковата молба или не е направил подобни възражения в срока за отговор. Това е така, защото процесуалните последици от предявяването на иска по чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК настъпват с подаването на искова молба, но от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Следователно възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК е депозирано по време на висящността на исковия процес, адресирано е до съда и е подадено преди да е започнал да тече срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Възможността на длъжника да обоснове оспорванията си във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК има правните последици на отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Горепосочените задължителни разрешения се отнасят и до способите за оспорване на вземане за договорна неустойка или за лихва за забава, вкл. досежно неговата недействителност и прекомерен размер.

По съществото на касационната жалба:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 92 ЗЗД.

Въззивният съд е приел за безспорно в исковия процес, че между страните, на основание чл. 47м, ал. 1 ППЗСПЗЗ, след проведена тръжна процедура, е сключен договор за аренда № ТА-18-19-1-37 от 21.08.2018 г., надлежно вписан в СВ – [населено място], по силата на който Държавата - ищец е предоставила на ответника за временно възмездно ползване за срок от пет стопански години земеделска земя от държавния поземлен фонд в размер на 1781.157 дка в землищата на села в О. Т. О. Д. срещу заплащане на годишно арендно възнаграждение в размер на 184 453.56 лв.. Счел е за установено от съдържанието на процесния договор (т. 5.3.), че арендаторът А. се е задължил не по-късно от 1 октомври на всяка следваща стопанска година да заплати 50 % от годишната арендна вноска, както и да представи на арендодателя запис на заповед за останалите 50 % от дължимата арендна вноска, с падеж 31 януари на текущата стопанска година (т.5.3.2.), и че в т. 30, раздел ІV „неустойки, обезщетения“ е постигнато съгласие при неизпълнение на арендното плащане в договорения срок, арендаторът да заплати обезщетение в размер на 0.3% върху дължимата сума за всеки просрочен ден до окончателното й изплащане. От приетото и неоспорено заключение на икономическата експертиза е намерил за установено, че задължението на ответника за стопанката 2019/2020 г. е в размер на 189 802. 71 лв., като двете равни вноски от по 94 901.35 лв. са изплатени на части, както следва: 40 000 лв. на 28.05.2020 г., 65 000 лв. на 01.06.2020 г. и 84 802.72 лв. на 16.07.2020 г..

Варненски апелативен съд е констатирал, че издаденият въз основа на процесната заповед за изпълнение изпълнителен лист е обезсилен от Добрички окръжен съд с определение № 260079/25.01.2021 г. по ч. гр. д. № 24/2021 г. за сумата 3 696. 60 лева – лихва за периода на забава от 01.02.2019 г. до 01.06.2020 г. върху заплатена сума в размер на 10 098. 36 лв.; за сумата 42 486. 47 лева – лихва за периода на забава от 01.02.2019 г. до 16.07.2020 г. върху заплатена сума в размер на 84 802. 72 лева, както и за сумата над 1 374. 03 лева до пълния размер на платената държавна такса от 2 297. 70 лева, като е оставено без уважение заявлението по чл. 417 ГПК в частта досежно искането за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за същите суми. В останалата част разпореждането за незабавно изпълнение по процесното заповедно производство е потвърдено. Във връзка с горепосоченото обстоятелство, въззивният съд е обсъдил наведеното от ответника възражение за недопустимост на предявения установителен иск поради липса на правен интерес у ищеца - кредитор, с оглед частичните отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение и обезсилване на изпълнителния лист, както и поради твърдяното произнасяне по непредявен иск за мораторна неустойка, вместо по предявен такъв за мораторни лихви. Посочил е, че първоинстанционният съд се е произнесъл в рамките на заявената претенция на ищеца по чл. 422, ал.1 ГПК, която е по наведените твърдения за договорено обезщетение за забава в чл. 30 от процесния договор за аренда. Счел е и че частичната отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение и обезсилването на издадения изпълнителен лист по чл. 418 ГПК не рефлектира върху заповедта за изпълнение, тъй като именно последната съставлява изпълнителното основание по чл. 404, ал. 1 ГПК и тя продължава да съществува. Поради това е заключил, че правният интерес от установителния иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК произтича от направеното възражение по чл. 414 ГПК, с което се оспорва процесното вземане и докато то не е отречено със сила на пресъдено нещо, искът е допустим.

Варненски апелитавен съд е оставил без уважение възражението на ответника за липса на забава и недължимост на процесната неустойка досежно втората дължима вноска от арендното възнаграждение за процесната стопанска година, поради липса на уговорен срок за изпълнението. Приел е въз основа на систематично и езиково тълкуване, проведено съгласно чл. 20 ЗЗД, на клаузите на т. 5.3.2. вр. с т. 9 от процесния договор, че е бил договорен падеж за втората окончателна вноска на дата 31.01. от съответната стопанска година. Обсъдил е и наведените от ответника - въззивник оплаквания за неразгледано от първоинстанционния съд своевременно направено възражение по чл. 92, ал. 2 ЗЗД за прекомерност на договорната мораторна неустойка във възражението по чл. 414 ГПК в заповедното производство, в което е посочено, че „така уговорените лихви/неустойки са прекомерни“. Намерил ги е за неоснователни, защото в исковото производство ответникът не е подал отговор на исковата молба, а от съдържанието на направеното волеизявление във възражението по чл. 414 ГПК не е възможно да се направи извод за направено искане за намаляване на неустойката поради прекомерност по чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Предвид това, е счел, че поради липсата на задължение за служебен контрол за наличието на прекомерност на уговорената неустойка, подобно възражение не е допустимо да се разглежда в исковия процес по чл. 422, ал. 1 ГПК.

Варненски апелативен съд е обсъдил възражение за нищожност на процесната неустоечна клауза поради противоречието й с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ГПК, поради уговарянето й в прекомерен размер, което е намерил за неоснователно. За да достигне до този извод е приел, че характерът и предметът на процесния договор за аренда на земи от държавния поземлен фонд, както и значимият интерес на кредитора – Държавата да изисква стриктно изпълнение на плащането в срок, обуславят извод за уговарянето на неустойка с превес на обезпечителната и наказателната й функция. Обстоятелството, че е уговорена без фиксиран срок на забавата не накърнява изискването за добрите нрави, тъй като времето, през което ще се начислява зависи изцяло от неизправния длъжник, който единствен може да ограничи размера й като изпълни задължението си. По гореизложените съображения, въз основа на заключението на икономическата експертиза, решаващият съд е приел, че предявеният иск е частично основателен за три от вземанията за неустойка за забавеното плащане върху двете части от първа вноска и втората част от втората вноска от арендното възнаграждение за стопанката 2019/2020 г., в общ размер от 88 287.57 лв., като за тази сума предявеният иск е уважен.

Настоящият съдебен състав на Върхавния касационен съд намира за неоснователно възражението на касатора за недопустимост на въззивното решение. Твърденията му са, че решението е недопустимо, защото съдът се е произнесъл по непредявен иск (предявен е иск за лихви за забава според него, а не за мораторна неустойка) и при липса на правен интерес от иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, тъй като разпореждането за незабавно изпълнение в процесното заповедно производство е частично отменено, а издаденият изпълнителен лист е частично обезсилен. От доказателствата по делото се установява, че процесната заповед за изпълнение е издадена по повод изискуемо вземане за дължимо договорно обезщетение съгласно т. 30 от сключения между страните процесен договор за аренда. Формулираните претенции на ищеца за присъждане на договорно обезщетение за забава по т. 30 от арендния договор са възпроизведени и в исковата молба, т. е. индивидуализираното от ищеца претендирано обезщетение за забавено изпълнение е за неустойка, каквато е договорена в горецитираната договорна клауза. Съдът е този, който извежда правното основание на предявения иск въз основа на наведените обстоятелства и исканията на ищеца, според които посочва точната правна норма, съотнасяща се с тях. С оглед на така индивидуализираното от ищеца спорно вземане, следва да се приеме, че съдът се е произнесъл в рамките на заявената искова претенция по чл. 422, ал. 1 ГПК, чийто предметен обхват е очертан от издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, т. е. в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес. Неоснователен е и доводът за липса на правен интерес от водене на исковия процес по чл. 422, ал. 1 ГПК. Според формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС (решениe № 141 от 06.11.2014 г. по т. д. № 2706/2013 г. на ІІ т. о., решение № 168 от 01.10.2013 г. по т. д. № 1332/2013 г. на ІІ т. о., решение № 41 от 08.04.2015 г. по т. д. № 653/2014 г. на II т. о., решение № 168 от 01.10.2013 г. по т. д. № 1332/13 г. на II т. о., решение № 88 от 27.05.2011 г. по т. д. № 598/10 г. на II т. о., решение № 78 от 16.05.2012 г. по т. д. № 511/2011 г. на II т. о., решение № 1/2018 г. по т. д. № 335/2017 г. на ІІ т. о. и др.), правният интерес от установителния иск по чл. 422 ГПК не се счита за отпаднал в хипотезата на отменено по реда на чл. 419 ГПК разпореждане за незабавно изпълнение на издадената заповед по чл. 417 ГПК, при което преминаването от установителен към осъдителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, която не е обезсилена с актове на съда в заповедното производство, е недопустимо. Следователно въззивният съд по настоящото дело се е произнесъл по един допустим иск за неустоечно вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, която не е нито отменена, нито обезсилена. В подкрепа на този извод е и разрешението в т. 5 „г“ ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при отменено разпореждане за незабавно изпълнение и висящ исков процес по чл. 422 ГПК, допустим в такава хипотеза, няма основание за издаване на обратен изпълнителен лист, защото все още не е установено, че вземането не се дължи и полученото въз основа на принудителното изпълнение на заповедта по чл. 417 ГПК би подлежало на връщане като получено без основание.

При произнасянето си по основателността на предявения установителен иск, въззивният съд е извършил собствен съвкупен анализ на приетите от първоинстанционния съд доказателства и съобразявайки правомощията си съобразно чл. 269 ЗЗД, е приел процесното акцесорно неустоечно вземане за действително като непротиворечащо на добрите нрави, с уговорен определен срок, след изтичане на който ответникът е изпаднал в забава. За периода на забавата, чийто краен момент е погасавянето на главното вземане за заплащане на арендно възнаграждение за процесната стопанска година, е присъдил поискания размер на мораторната неустойка, изчислена в размер на 0.3% от главницата за всеки просрочен ден, изключвайки релевантния период на забава за времето на извънредно положение (13.03.2020 г. – 08.04.2020 г.) по смисъла на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 г., и за преодолявяане на последиците. Поради незаявяване в преклузивния срок за отговор на исковата молба на възражение с правно основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД за намаляване на договорната неустойка поради прекомерност, както първоинстанционният, така и въззивният съд, не са разгледали такова възражение като невключено в предмета на спора. Последният извод на въззивния съд е изведен в нарушение на процесуалния закон, съобразно отговора на процесуалноправните въпроси, по които е допуснато настоящото касационно обжалване. В депозираното в рамките на законния преклузивен срок възражение на длъжника – ответник по чл. 414 ГПК, в утвърдения образец, се съдържа оспорване на дължимостта на паричното вземане – предмет на заповедта за изпълнение с изричното посочване, че втората вноска, за чието неплащане се начисляват лихви не е изискуема и уговорените лихви/неустойки са прекомерни. Събразно горепосочените задължителни разрешения в т. 5.“б“ и т. 11.“а“ ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, макар ответникът да не е депозирал отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, въз основа на възражението по чл. 414 ГПК, решаващият съд е следвало да приеме, че своевременно, в преклузивния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, процесното акцесорно вземане е оспорено изцяло, като в предмета на исковия процес е въведено и възражение за прекомерност на договорната мораторна неустойка по т. 30, раздел ІV „неустойки, обезщетения“ от процесния договор. Без значение е, че длъжникът борави с понятията „лихви/неустойки“, щом вземането е индивидуализирано като неустоечно. Доколкото е направено цялостно оспорване на процесното вземане, текстът във възражението по чл. 414 ГПК - „уговорените лихви/неустойки са прекомерни“ следва да се тълкува в полза на ответника, като съдът дължи да изчерпи при разглеждане на делото всички възражения касателно прекомерността на неустоечното вземане – за нищожност поради накърняване на добрите нрави по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД като главно възражение и за прекомерност на договорения размер спрямо действителните вреди по чл. 92, ал. 2 ЗЗД като евентуално възражение, при съобразяване че по спора не е приложима нормата на чл. 309 ТЗ. Възражението по чл. 92, ал. 2 ЗЗД е следвало да бъде включено в доклада, изготвен от първоинстанционния съд, който е дължал и указания спрямо страните по чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК за това как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти по това възражение и за кои от тях страните не сочат доказателства. Горепосочените дължими процесуални действия не са извършени от Добричкия окръжен съд. Във въззивната си жалба ответникът се е позовал на допуснати от първоинстанционния съд процесуалния нарушения в гореизложения смисъл, но те не са отстранени от въззивния съд, който не се е произнесъл и по направените доказателствени искания на въззивника в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК – за допускане на поискана пред първата инстанция икономическа експертиза, която да съобрази направените в хода на процеса погашения на процесното вземане до размера на законната лихва, и на гласни доказателства за съдържанието на процесния договор в частта му за падежа на втората вноска от арендното възнаграждение за стопанската година (цитираното в съдебния протокол от о. с.з. от 30.03.2022 г. определение № 93 от 01.03.2022 г. от разпоредителното заседание не се намира между кориците на въззивното дело). Съгласно задължителените указания в т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.

Варненски апелативен съд, в нарушение на процесуалния закон, не се е произнесъл по наведеното в срока по чл. 414 ГПК вр. с чл. 131, ал. 1 ГПК възражение на ответника с правно основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД за прекомерност на процесната договорна мораторна неустойка, макар това нарушение на съдопроизводствените правила да е посочено като оплакване във въззивната жалба. По този начин е пропуснал да обсъди всички доводи и възражения на ответника, включени в предмета на спора, в нарушение на процесуалната норма на чл. 236, ал. 2 ГПК, което нарушение е съществено и съставлява касационно основание за неправилност на обжалвания въззивен акт. Доколкото неразглеждането и непроизнасянето по своевременно въведеното в предмета на спора възражение с правно основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД от първите две съдебни инстанции не може да бъде отстранено от касационната инстанция, която не може да е първа инстанция по същество по горепосоченото възражение, и с оглед дължимите от въззивния съд указания по чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК съгласно т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено като неправилно и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. При повторното разглеждане на делото, съгласно чл. 294, ал. 1 ГПК, въззивната инстанция следва да приеме за разглеждане възражението на ответника с правно основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД, да даде горепосочените указания по чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК във връзка с това възражение и да се произнесе по направените доказателствени искания на въззивника във въззивната жалба, като прецени налице ли е или не хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 54 от 18.04.2022 г. по в. гр. д. № 40/2022 г. на Варненски апелативен съд в частта му, с която е потвърдено решение № 260156 от 02.11.2021 г. по гр. д. № 48/2021 г. на Добрички окръжен съд, в частта му, с която е признато за установено на основание на чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК спрямо касатора А. В. А. съществуването на вземания на Държавата в общ размер на сумата 88 287.57 лв. - предмет на заповед № 857/24.08.2020 г. за изпълнение на парични задължения въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 20203230102047/2020 г. на Добрички районен съд, и е реализирана отговорността на страните за съдебно – деловодни разноски.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Варненски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: