Производство по чл. 290 ГПК.

С определение № 1280 от 18.11.2014 година е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на адв.Сл.М. – процесуален представител на Р. Г. Г. против въззивно решение № 1089/12.03.2014 г. по гр. д.№ 87/2014 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 9126/06.12.2013 г. по гр. д.№ 2341/2013 г. по описа на Благоевградски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Р. Г. Г. против Б. д. – З. р. – [населено място], обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т.1-3 КТ.

Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос - лицата, заемащи ръководни длъжности в държавни институции, създадени със заповед на отделен министър, попадат ли в обхвата на органите на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАЦИЯТА) и могат ли техните правоотношения да се прекратяват по реда на чл. 19а, ал. 2 ЗАдм (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАЦИЯТА).

Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе по поставения въпрос, съобрази следното:

За да се отговори на поставения въпрос следва да се разгледа и даде тълкуване на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗАдм (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАЦИЯТА), в частност т. 4 от посочената алинея. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗАдм. сочи белезите на държавните институции, чиито ръководители са органи на изпълнителната власт. Посочените от закона критерии се отнасят до начина на възникване на съответните държавни институции и до функционалното им предназначение, а именно да са създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. Това означава осъществяването на изпълнително-разпоредителна дейност като част от държавния апарат. Ирелевантно за приложимостта на визираната правна норма е обстоятелството дали става въпрос за орган на централно управление или за териториален орган на власт, тъй като разпоредбата не разграничава вида на органите. В подкрепа на изложеното следва да се добави заложеното в закона/чл. 19, ал. 8 ЗАдм./ правно положение на ръководителите по чл. 19, ал. 4 ЗАдм. за издаване на административни актове.

С оглед изложеното директорите на басейновите дирекции попадат в обхвата на органите по чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗАдм. на изпълнителната власт. Същите са компетентни органи по околната среда по ЗООС (ЗАКОН ЗА ОПАЗВАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА)/ЗООС/ - чл. 10, ал. 1, т. 4, като правният им статут е уреден в разпоредбата на чл. 14 от посочения закон, а именно да осигуряват провеждането на държавната политика по опазване на околната среда на регионално равнище. Освен това те представляват и юридически лица към министъра на околната среда и водите на бюджетна издръжка и се представляват от съответните директори или упълномощени от тях длъжностни лица. Законът вменява ръководителите на басейновите дирекции да бъдат второстепенни разпоредители с бюджета, включително и с бюджетни кредити към министъра на околната среда и водите, да съставят предупредителни и констативни протоколи, да издават предписания, заповеди по прилагане на принудителни административни мерки и наказателни постановления.

Освен изложеното следва да се добави още и следното:

Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ)/ЗВ/ за басейновото управление на водите в районите по чл. 152 ЗВ се създават басейнови дирекции към Министерството на околната среда и водите. Следователно образуването на басейновите дирекции, както и определянето на териториалната им юрисдикция, е изрично посочено в нормативен акт от най-висока степен - закон. В чл. 154 ЗВ се предвижда посочените в чл. 153 ЗВ басейнови дирекции да се създават със заповед на министъра на околната среда и водите, която се обнародва в Държавен вестник, а дейността, организацията на работа и съставът им да се определят с правилник, също издаден от министъра на околната среда и водите. Предвидените в чл. 154 ЗВ актове на министъра на околната среда и водите имат вторичен, производен характер и целят конкретизиране на създадените по силата на специалния закон териториални органи на държавната изпълнителна власт в областта на управлението на водите. В тази връзка редакцията на чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗАдм. не следва да се тълкува стеснително. Под създадени със закон или с постановление на Министерския съвет законодателят е имал предвид тези държавни институции да са предвидени като част от системата на органите за държавно управление за първи път в закон, какъвто е и настоящият случай, или в постановление на МС. Тези изводи се потвърждават и от изрично регламентираните в чл. 155 ЗВ самостоятелни правомощия на директорите на басейнови дирекции, сочещи на реализирането на конкретни държавно - властнически функции, непосредствено ръководство и оперативно осъществяване на задачите на държавно управление в определен отрасъл на дадена територия. Аргумент в тази насока се извежда и от систематичното място на цитираните правни норми /чл. чл. 153 и 154 ЗВ/ в закона, а именно, че същите са включени в Глава десета, Раздел ІІ ЗВ, който е наименован Органи за управление на водите. Видно от разпоредбите на чл. чл. 185, 186 и 188 ЗВ и от административно-наказателните разпоредби (чл. 201 ЗВ), басейновите дирекции, съответно техните ръководители, разполагат със самостоятелни контролни функции и с административнонаказателна компетентност. Съгласно чл. 51, чл. 52, ал. 1, т. 4 и чл. 155, ал. 1, т. 3 ЗВ директорите на басейнови дирекции издават разрешителните /индивидуални административни актове/, предвидени в този закон. Законът е вменил също така в тяхна изключителна компетентност издаването на определена категория административни актове. Пак по силата на закона е допусната и възможността да оправомощават длъжностни лица за изпълнението на конкретни техни правомощия.

С оглед изложеното следва да се приеме, че директорите на басейновите дирекции попадат в обхвата на органите на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗАдм. и техните правоотношения могат да се прекратяват по реда на чл. 19 а, ал. 2 от същия закон.

По касационните основания

В касационната жалбата са изложени оплаквания за материална незаконосъобразност, като оплакванията изцяло са за неприложимост на правната норма на чл. 19 а, ал. 2 от ЗАдм. Навежда се и оплакване, че посочената правна норма, във връзка с чл. 19, ал. 4, т. 4 от посочения закон следва да се тълкува стеснително. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на жалбоподателя – адв. М.. Моли се за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове. Претендират се разноски.

Ответникът по касация Б. д. З. р. - Б., в депозирания отговор по смисъла на чл. 287 ГПК оспорва основателността на касационната жалба.Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Релевираните касационни доводи са неоснователни.

Въззивната инстанция е приела, че процесното прекратяване на трудовото правоотношение е законосъобразно, обосновавайки изводите си с разпоредбите на чл. 19, ал. 2 от ЗАдм (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАЦИЯТА), във връзка чл. чл. 152-154 от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ). Прието е, че по отношение на ищеца е приложима разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗАдм., тъй като той е изпълнителен директор на държавна институция.

С оглед отговора на поставения въпрос, който изчерпва и наведените в касационната жалба оплаквания, законосъобразно и обосновано въззивната инстанция е стигнала до извод за неоснователност на предявените искове. По същите съображения неоснователни се явяват и наведените в касационната жалба оплаквания.

Изложеното налага извод за неоснователност на касационната жалба, поради което тя следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – в сила при условията на чл. 293 ал. 1 ГПК.

С оглед изхода на спора касаторът следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева.

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1089/12.03.2014 г. по гр. д.№ 87/2014 г. по описа на Благоевградски окръжен съд.

ОСЪЖДА Р. Г. Г., ЕГН – [ЕГН],жив. гр.Б., [улица] да заплати на Б. д. З. р. - Б., сумата 350/триста и петдесет/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Членове: